Получил класическо образование като виолист, Валентин Геров се впуска в света на джаза, запален още в училище от Антони Дончев, първоначално с Румен Тосков – Рупето, а после и с Росен Захариев – Роко, самия Антони Дончев, Георги Дончев, Живко Петров, Васил Петров, Теодосий Спасов и много други. Той споделя своята любов към импровизацията и от театралната сцена, а днес е доайен на „София квартет“ към Софийската филхармония. В това издание на „Джаз истории“ с Валентин Геров ще научите за неговите импровизации в театъра – с „Панданс“ и балет „Арабеск“, за близостта с Румен Тосков – Рупето и Росен Захариев – Роко, от която произлиза фрий джаз албумът „Отражения“, за приятелството с Христо Йоцов.
Среща с бъдещата му съпруга Диана отвежда Валентин Геров към театралната сцена – те са заедно в спектакъла „Теменужена пролет“ по „Пролет във Фиалта“ от Набоков с музика, композирана и изпълнена съвместно с Румен Тосков – Рупето.
Диана Герова: Там имах страхотен дует с Ники Сотиров. Рупето написа музиката към цялото представление. Моята героиня пътуваше с един влак нанякъде. Имаше виола и пиано. И една мелодия, която и досега ми е в ушите. Невероятно! Когато актьори работят с живи музиканти, е невероятно преживяване!
Спектакълът беше една любовна история между нея и него – те така и не са успели да си кажат, че се обичат. Когато той прочита обява във вестник, че тя е починала в катастрофа, тогава се връща цялата тази любовна история. Тази любов не е консумирана – тя е само между гарите, между леда и снега, лятото и зимата, но е любов.
Изпълнението на Валентин Геров беше водещо. Той винаги казва, че виолата е като женския глас – тъжна, но не винаги. Виолата бе водеща. Тя бе проекцията на моята героиня в музика.
Преди една година направихме с него 30 години брак и той накара дъщеря ни да напише във фейсбук: „Оцеляхме!“ Така че – продължаваме!
Сватбата със съпругата Диана Герова през 1987 г.
Когато се запознахме, аз бях много малка, гледаща с едни огромни зелени очи. Изведнъж в заведение виждам един мъж – разрошен, с огромна черна брада, ярко червен пуловер – беше зимата – и обясняваше нещо. И аз започнах да го гледам, гледам и той само каза: „Добре, моето момиче, защо вместо да ме гледаш, не дойдеш на нашата маса?“ И аз станах и отидох. След това три години бяхме гаджета.
Със съпругата Диана Герова пред Дома на филхармонията край „Офелиите“ на Витоша
След „Пролет във Фиалта“ отново с Валентин и Рупето правихме музика – имаше едно прекрасно театрално пространство „Отвъд алеята зад шкафа.“ По текстове на Теодора Димова играхме „Лечителят на скръбта“. Там бях със Стоян Алексиев и Цветан Алексиев – трима актьори, публиката беше около нас, виола и пиано. Уникален спектакъл! Много сме работили заедно.
Валентин Геров: В „Пролет във Фиалта“ участваха танцьори от „Арабеск“, Ники Сотиров, Диана Герова, Мариана Крънчева. Боряна Сечанова постави хореогрфията. Музиката беше поверена на Рупето и на мен. Направихме доста добър, стойностен спектакъл, който се игра и имаше успех.
В театър „Панданс“, а след това – в балет „Арабеск“, с Валентин Геров работи Боряна Сечанова.
Боряна Сечанова: С Вальо Геров се познаваме от много години, и то покрай работата ни с театър „Панданс“, където една от актрисите е неговата съпруга Диана Герова. Харесвам музикантите, които не са просто корепетитори, изпълнители и интерпретатори на музиката, а участват по всякакъв начин – те са артисти преди всичко. Точно такъв артист е Вальо Геров – той не е само музикант. Работата ми с него датира много от отдавна. Удоволствието да го слушам по концерти и да си говорим след спектаклите прерастна в един проект – „Удоволствието да не правиш нищо.“ Самият проект се роди от Вальо. Той дойде един ден в „Арабеск“ и каза, че има прекрасна музика – предкласика, партита за виола, които са великолепни. Носеше и виолата си. Беше късен следобед, вече бяхме изморени, артистите си тръгваха и аз и Мая влязохме в залата, седнахме под станката да си почиваме и той започна да свири. И това беше нещо великолепно!
Ето така се роди този проект. След което казах, че на всяка цена искам да го направя. Но той никога не спира само с подхвърлянето на проекта. На следващия път донесе уникални инструменти – рейнстик, бамбукови висулки, на които каза, че може да изпровизира. Така направи много интересна звукова среда и този проект се превърна в колаборация между Западното и Източното изкуство. Ние тръгнахме от едни хайку стихове и стигнахме до предкласиката.
След което той добави и истински природни звуци на делфини – въобще фантазията му е толкова необятна и наистина удоволствието да видиш как прескача през времето, през териториите, е свободата, с която борави от класическия инструмент до тези абсолютно свободни импровизации. На всичкото отгоре той обича да наблюдава танцьорите. Наблюдавайки ги, импровизира върху тях. Изведнъж залата на „Арабеск“ се изпълни с един звук, който носеше освен удоволстиве, и точно това послание за изкуството, което може да прескача граници.
Главната роля в спектакъла бе на Марина Попова. Тя е от типа артисти, които са освободени от догмата да изпълняват точни стъпки. Попита дали може да импровизира. „Разбира се!“ – отговорих. Вальо внася от една страна артистизъм, от друга – изключителна прецизност: на звука, на изпълнението.
Проектът започна по книгата на Силвия Стефанова с прекрасни хайку стихове, превод от японски. Тя дописва това свое усещане за хайкуто – като реплика на тези стихове. По същия начин една старинна музика може да се превърне в реплика на съвременна звукова импровизация и нов тип музика, близо до джаза, много свободна интепретация. Най-красивото на този първоначален проект беше, че ще го правим в неформална среда, не на сцена. Започнахме да му търсим място. Изведнъж пред очите ми, може би понеже бе свързано преди всичко със стиховете, се очерта лобното място на Вапцаров – стрелбището, където той е разстрелян. Място, където можеш да направиш равносметка за това, което правиш, което се е случило и което те очаква. Точно в тази градина решихме да засадим тази японска вишна сакура, символ на чистата красота. Тук направихме първата част на проекта с виоалата на Вальо. Вишната цъфти в момента и е много красива.
Те се събираха в студиото на Рупето и свиреха – просто така. Това го знам и от Вальо, и от Рупето. Те не знаят дали ще им послужи това, което правят в момента. Но те се събираха и импровизираха в студиото. Знам, че много от нещата са се родили в тези импровизации и след това са били издадени. Те правеха и едно трио – Вальо – виола, пиано – не само Рупето, но и Васил Пармаков, бас – Веселин Веселинов – Еко, тромпет – Роко. Те се събираха и записваха неща без предварителни идеи. Записваха го, защото обичаха да свирят заедно.
С техните великолепните импровизаторски качества на музиканти, Рупето, Вальо нямаха нужда от специална подготовка. Спомням си, в залата сме, аз съм направила мизансцен и хореография. Рупето гледа и ме помоли да го изиграя още веднъж и още веднъж. И си записва нещо в бележник. Това е една сцена в „Теменужена пролет“, където действието се развива на гарата във Виена. Попита ме дали искам да се чуе отзвук на влак. Казах му: „Както искаш, ако имаш нужда от това…“ След една седмица той донесе музиката, все едно я беше писал по нашите крака. Не само отзвук на влак, но и някакво куче беше сложил на заден план, което лаеше, виенски валсове много дискретно вървяха на заден фон. И, разбира се, неговата брилянтна импровизаторска и точна фраза, която звучи на пианото. Работата с такъв тип музиканти е много ценна, особено за съвременния театър и за съвременния танц.
В музиката за танцовия театър – „Теменужена пролет“ – постановка на Боряна Сечанова, композитор е Румен Тосков – Рупето, а изпълнението е заедно с Валентин Геров и Росен Захариев – Роко. Дуото Тосков-Геров вече е станало трио.
Валентин Геров: Историята на нашето запознанство с Роко е изключително кратка. Една вечер Рупето ми предложи да отидем в „Арт клуба“ на ул. „Иван Асен“ да чуя неговия приятел Роко, който учи в Бостън и си е дошъл за малко. Отидохме. Беше страхотно, много готино. И понеже с Рупето вече имахме практика да свирим свободна музика, той предложи да се обадим на Христо и Тони и да отидем в студиото на „Акустична версия“ в Бояна и да направим една сесия. На другия ден направо се качихме горе. Пуснаха микрофоните – и резултатът е налице, със съвсем малки корекции. Много ни хареса. Рупето се хвана сериозно, продуцира го – и ето, точно преди 20 години продуктът излезе. Сами можете да съдите – мисля, че тогава нещо ни осени и се получи нещо уникално.
Росен Захариев – Роко: В този момент бях в Америка и се прибрах за малко. Този запис е първата ни среща, което също играе доста голяма роля за резултата. Когато се свири свободна музика – в този случай го правим за първи път в тази конфигурация, това е до голяма степен плюс – не си знаем „номерата“ и се откриваме буквално в самата случка и това се чува в записа. Ние се учудваме и откриваме един друг. На този първи запис не е можело да има никакви очаквания, защото никога не сме свирили заедно, и второ – не знам в България, но поне аз не съм чувал за издавани и правени свободни музики. В момента има една шепа хора, които се опитват да го правят. Лично за мен този запис е един връх. След това съм записвал доста, и то с доста големи хора, но това не значи, че винаги се получава, а тогава се получи наистина. И този запис ми е на върха на всичко, което съм правил досега.
Какво означава за свободно импровизираната музика да се „получи“ – да е там тя, вие като личности, да го има разговора, откриването, общуването?
Росен Захариев – Роко: Да се „получи“ означава, ще го обясня супер елементарно – да не се разбере, че това е свободна музика. Когато се получи instant composition – моментна композиция – в нея има форма: начало, среден дял, край. Аз ги наричам спонтанни структури, които излизат от нищото – ние ги провеждаме, ние дори не ги вадим – те са вече там. Ние нищо не измисляме. Просто ги изваждаме от полето. И когато го пуснеш на някого, той няма идея, че това е правено без никакви уговорки. Често се случва да ме питат след такова свирене как се казва тази или онази пиеса. И аз им казвам, че могат да ги озаглавят те, защото то се е направило току-що и не е репетирано. Ако звучи, все едно е композирано – това е да се „получи“.
Има куп фриджийски неща – просто може да е чист експеримент, но това не значи, че се е получило музика. Музика според мен е, когато излизат неща, които са вече готови – те сами по себе си са завършени, ако и че са създадени сега, не са измислени преди това.
За албума Reflections с импровизирана музика от Румен Тосков-Рупето, Валентин Геров и Росен Захариев – Роко, разказва и Христо Йоцов, с когото Вальо Геров е съученик в Музикалното училище в София.
Съученици в Музикалното училище – с Боян Воденичаров (вляво) и Христо Йоцов (вдясно)
Христо Йоцов: Още в Музикалното училище започнахме да се напипваме хората, които имаме отношение към джаза, към импровизацията. Така започнаха контактите ни с Вальото, с Боян Воденичаров, с Антони Дончев. Той освен че е прекрасен класически музикант и провокатор за много неща, които се случиха в кариерата му като лидер, още тогава се видя, че има много силно влечение и нагласа за импровизация. Импровизация не толкова в джазов смисъл, колкото изобщо като акт на правене на музика в момента. Между другото, и Боян се занимава с този аспект на импровизацията, такава, каквато е била в миналите векове за класическите музиканти.
Абитуриент в Музикалното училище, 1979 г.
Тогава бяха първите ни опити да свирим заедно в Музикалното училище, след това се озовахме заедно в казармата. Но преди да отидем в Ансамбъла на Строителни войски, където бяхме кандидатствали и бяхме приети, трябваше да изтърпим обучение като истински войници по софийските полета около Бусманци. Нарамени с противогази, пушки, шанцови инструменти, тичахме и в малките паузи от по 5 – 6 минути с Вальото си спомням, че точно тогава бе излязъл един албум на „Брекър брадърс“, си пеехме едно парче, което тогава много ни беше впечатлило – Some Skunk Funk. И си го пеехме, и това ни поддържаше и ни връщаше към нашата си природа, въпреки положението, в което бяхме поставени.
На клетвата в казармата през 1979 г. с Христо Йоцов на барабаните и Борис Левиев, който по-късно става кларинетист в операта
По-нататък нашите кариери се развиваха в по-различни коловози – той главно в класическата музика, аз отидох към джаза. Вальото е страхотен музикант, с невероятен афинитет към камерната музика. Това мисля, че му е призванието и неслучайно кариерата му се разви в тази посока, независимо, че свири в Софийската филхармония и други оркестри. Самият факт, че бе поканен от Димо Димов в неговия квартет, вече беше една абсолютно ясна атестация за неговите качества и професионализъм. По-нататък той става доайен и един от лидерите на „София квартет“, с който и до ден-днешен правят страхотни програми, които надскачат границите на класическата музика. Което е най-хубаво – техният стремеж и резултатите, които постигат, са за приобщаване на по-широк кръг от хора към класическата музика, когато тя е представена по лесен за възприемане начин. Това правят много класически музиканти в момента по света.
Новият състав на квартет „Димов“
Някъде в средата на 90-те години с Антони и с още един наш приятел – Николай Палевски, направихме студио „Акустична версия“. През периода 1996 – 2006 г. то бе в Бояна – едно наистина внушително студио за акустична музика. Там се случиха много, много неща. Едно от тях е дискът, който направиха Валентин Геров, Румен Тосков и Росен Захариев. Те тримата, водени от желанието си да правят спонтанна музика, да импровизират на място и да създават музикална тъкан – много интересна, записаха албума „Отражения“. Това е страхотно постижение на този вид музициране – с невероятна интуиция и познание за форма, за мелодия, с класически прийоми, с полифонични, импресионистични, хумористични ефекти. Цялото студио бе покрито с какви ли не инструменти – те се разхождаха и създаваха една звукова магия. Различни епизоди, различни по характер пиеси – върхово постижение, аз дори не мога да се сетя след това да се е появявало нещо подобно в музикалния свят, който познаваме тук.
Така че Вальото е една много разностранна и задълбочена личност и неслучайно заема това място в музикалния живот на България. А също и отвъд границите ни – защото те със „София квартет“ са изнасяли изключително много концерти из Европа и по света.
Промени ли съвместната работа по албума „Отражения“ отношенията между вас – направи ли ви по-близки, да искате се виждате по-често, да имате повече нужда един от друг или пък да си дадете по-голяма свобода?
Росен Захариев – Роко: Нас тримата това ни сближи неимоверно. Вече имахме едно място, на което можехме да отидем винаги, когато искаме, и да говорим един език, както децата си измислят език и могат да се скрият с него. Това се случи. И също имахме и участия след това – свирехме в тази конфигурация. Георги Дончев също се присъединяваше от време на време. За мен да стигна до крачката, която е доста смела – да излезеш и да изсвириш това, което не знаеш, а не това, което знаеш, както казва Майлс, е благодарение на работата ни с Георги Дончев и Стоян Роянов – предполагам, че никой не знае, че Я-Я е невероятен фрийджия, но той просто не го прави тук и за мен е най-високата летва в джаз кларинета в България. С тях имаме предистория на поне 4 – 5 години вършеене из клубовете на Бостън и Ню Йорк, където свирехме доста свободна музика. Така се стигна до там. Рупето – той беше готов. Вальо също беше готов. Беше точният момент.
С Румен Тосков – Рупето и Георги Дончев, концерт на „Аполония“ в църквата в Созопол
Гошо е човекът, който ме взе от улицата буквално. Аз свирех диксиленд с Георги Корназов. Със съученици щяха да ни изключват за просия. Той ме дръпна от там и директно отидохме да свирим на джаз феста през 1989 г. А Георги има ухо и може да усети потенциала. Дойде и ми каза: „Ще ти се обадя“. И ми се обади след два дни и директно се качихме на сцената с Румен Тосков, Васил Спасов свиреше тромбон още тогава, Стоян Янкулов – Стунджи и Георги Дончев. Бяхме представени като квинтет на студенти от Консерваторията със Симеон Щерев. Беше невероятно! Чарлз Лойд свиреше след нас – даже не знаех кой е той. С Фреди Хъбард си говорехме. Така че той е човекът, който буташе натам и винаги е бутал. И съм супер благодарен, защото това отваря много. Свободната музика води до пътища, които никога дори и не се зачекват в предизмислената музика. В нея мозъкът е доста по-назад от сърцето.
На „Аполония“ в Созопол
Снимките са от личния архив на Валентин Геров и са предоставени специално на проекта „Джаз истории“ за описване и съхраняване на историята на българския джаз чрез разказите на неговите създатели.
