Много ми е приятно, че отново сме заедно, че отново съм в това страхотно радио като гост и отново поводът е новият ми албум New Sight. Благодаря за поканата! Помагате толкова много за продължението на живота на един албум, което е безценно за мен и за моите колеги Михаил Иванов и Атанас Попов, с които въпреки заетостта на всеки един успяхме да реализираме албума.
В New Sight има осем мои композици, които искрено се надявам да достигнат до по-голям брой слушатели. Той е провокиран по-скоро от подкрепата и поддръжката на моя приятел Наско, който един ден ми зададе въпроса защо не свирим заедно. Аз се бях отчаял, че няма къде да се покажем. Но неговият въпрос ме върна към корените на това защо съм започнал да се занимавам с музика – а всъщност – заради самата музика. Решихме да създадем този албум заедно.
Това е мой трети албум, но втори изцяло с авторски композиции. Първият се казва Curves. Той излезе през 2011 г. отново с мои композиции. Там свирим с Васил Хаджигрудев – контрабас. През 2018 г. излезе албумът The True Meaning, който е посветен на Юлия Ценова, с нейни композиции, но аз направих аранжименти и импровизации върху тях.
Третият албум доста се различава от другите, понеже в тях присъства афинитетът ми към авангардния звук. Тъй като съм възпитаник на проф. Юлия Ценова, много съм повлиян от нея. Тя е изключителен съвременен композитор. Още в началото на образованието ми успя да ме зарази с това желание да търся модерния звук, модерното звучене. Непрекъснато ме захранваше с дискове с авангардна музика, с най-новите неща. Тъй като тя бе в Съюза на българските композитори, винаги, като има нов диск, ми го показваше, слушахме, коментирали сме, анализирали сме.
И до ден-днешен продължавам да пиша такава музика – по-модернистична, която по-трудно може да се разбере от обикновените слушатели. Даже смея да твърдя, че и първия албум някои хора трудно успяха да го разберат, но аз пък съм много доволен как се получи. Третият се различава с друг цвят. Той е по-импресионистичен, музиката е по-ефирна, концепцията е съвсем различна. Не съм търсил в себе си оригиналността и това да откривам нови стилове в него, а по-скоро е утвърждаващ със своята музика. Има едно спокойствие, уравновесеност, може би това се дължи на възрастта – минали са доста години от първия. Но моментът ми е бил такъв, такава музика съм написал и в никакъв случай не мога да кажа, че го поставям по-ниско. Той просто е една друга моя страна, която открих за себе си, разбрах, че има лиризиъм в мен. Свирейки въпросните композиции с други музиканти, виждам, че се харесва от тях.
New Sight на Мартин Марков трио: трима приятели и осем пиеси в името на самата музика
Заглавната пиеса New Sight е една от най-трудните в албума – най-трудно я изсвирихме, най-много репетиции изискваше и дори на концерт винаги има леко напрежение дали и как точно ще се получат нещата. В нея има игра с ритъма. Триото ни винаги поема рискове. Не сме да си изработим нещата, да си ги представим и да оберем овациите. Играем на ръба с цел да стане по-интересно за нас, да открием нови звучности. Когато поемеш някакъв риск, започват да изпъкват по-слабите места и разбираш какво още имаш да работиш – дали е върху пиесата или върху психологическото си състояние на сцената и много други такива фактори, които влияят на доброто изпълнение. New Site е нов поглед, позитивизъм, утвърждаване. За съжаление, малко след излизането на албума кризата Ковид-19 се появи като ново предизвикателство. Този нов поглед трябваше отново да се трансформира и отново да си зададем въпроси: а сега накъде, по кой начин, как точно трябва да се случват нещата. Този нов поглед отново срещна това предизвикателство на живота той да се възприема така, че да продължиш напред, а не да спираш. Може би трябва да напиша New Sight 2, за да е отговор на това, което се случи през последните месеци. Но…
Избирах дали да нарека албума на пиесата New Sight или на Under the Ice. И двете заглавия смятам, че са много силни. Under the Ice е пиеса, която е в наш любим стил – even eights, много модерен в момента. Един от артистите, които свирят такава музика, е Пат Матини. Доста от младите музиканти се представят именно в него. При него го няма това суингиране в джаза, а всичко е по-изравнено, което допринася за по-голяма освободеност. Музикалната фраза става по-разчупена. Сред водещите в този стил е Брад Мелдау, дори бих могъл да кажа, че и Бил Евънс е част от традицията в модалната музика. Обичаме да свирим по този начин. Дори от музикалната компания ECM казват, че тази музика е най-красивият звук до тишината. Мисля, че Under the Ice като музика доста се доближава до това да играем с тишината, с мислите. Има прикритост, има мечта и фантазия какво точно се случва. Разбира се, това са индивидуални емоции за всеки слушател. Но заглавието като символ задава много въпроси. Мисля, че музиката е просто един от отговорите.
Настроението е подобно в Dark Blue. Тъмносиньото като цвят ми е любимо, но по-скоро си представях и едно море преди или след буря – живачно, мрачно, което обаче по своята същност е красиво и те оставя без дъх. Опитах се да изразя точно това тъмносиньо настроение. Тази пиеса е минорен блус, но доста по-завоалиран, с добавени дялове, вътре има доста „засечки“, места, на които всички музиканти трябва да изсвирят фразата с определн ритъм. Това са места, в които цялата група се събира и синхронът е много важен. Пиесата е с доста усложнена хармония и въпреки това, когато съм я споделял с професионални музиканти, те са разпознавали блуса в нея. Радва ме, че съм успял да постигна първоначалната си идея и тя да остане разбрана.
Тринайсеттактовият блус (13 Bars Blues) също е блус, също е едно предизвикателство, което си отправих, тъй като блусът е основата на джазовата музика. Начинаещите музиканти започват да импровизират именно върху блус схеми – от най-простите, с три акорда, до доста по-усложнени. Блусът непрекъснато присъства в работата на всеки един музикант, който ежедневно полага усилия да се развива. Този стил е предизвикателство, тъй като е изключително експлоатиран. Да покажеш индивидуалност в музика, която е толкова изпълнявана, и да направиш пиесата и импровизацията да звучат оригинално е предизвикателство. Аз приех тази задача. Смятам, че пиесата изрази моите първоначални надежди и успях да се осъществя в нея. Тя се доближава повече като звучност до първия албум Curves – там по̀ би подхождала, тъй като мисля, че е малко встрани от останалите тук. Но има нужда и да има различни пиеси като настроение.
Afro Cube е игра на думи от Afro-Cuban – стил в джазовата музика, който също е една бездна. Всеки, който иска да бъде добър в този стил, трябва да положи доста усилия. В афро-кубинската музика има много стилове и много изисквания, също както и техника. Не може просто така да се премине през афрокубинската музика и да кажеш, че я свириш, без да седнеш и да работиш доста дълго време. Аз я обичам с горещите й ритми, с тази споеност между отделните секции и лиричните мелодии като контрапункт на акомпанимента. Реших да напиша една такава пиеса. Тя дойде като вдъхновение, докато бях в сградата на Музикалното училище, където работя. Имах малко време, стоях в една стая с роял. Започнах да „дрънкам“ нещо на пианото. Така ми изплува мелодията. Харесаха ми звученето й и тоновете, които изграждат мелодията. Тази пиеса е плод на вдъхновение, което получих. Може би тук трябва да спомена, че не разчитам много на вдъхновението. Трудя се доста, когато сядам да пиша. Винаги се съмнявам, ако получа такова вдъхновение и изчаквам да отлежи малко, за да видя дали всъщност не е моментно „умопомрачение“. Пиша бавно, трия много с гумата. Пълен съм с нотни листи, на които е писано и изтривано, само с молив, разбира се. Не съм от тези, които сядат и пишат за пет минути, забравят и преминават към следващото. Но тази пиеса се появи сравнително бързо спрямо другите.
Bob Pop е една от композициите, която също изразява определен жанр в джазовата музика, който е задължителен да се усвои от всички, които се занимават с нея – бибоп музиката. Със своите горещи фрази и виртуозност тя е много изискваща към изпълнителя. Абсолютно всеки джазов музикант знае Чарли Паркър и пианиста Бъд Пауъл. Няма как да свириш джазова музика, ако не преминеш през школата на бибопа. Само че аз се заиграх с този стил, като вкарах два такта, които ми звучаха доста комерсиално. Заради „комерсиалния“ елемент реших да се казва Bob Pop. Не знам колко той се усеща, може би само аз си го знам, но това ме вдъхнови да напиша такава пиеса. Това, разбира се, е някаква еклектика или анахронизъм, но крайният резултат ми харесва. Има го противопоставянето на минало и настояще, комерсиално и просто, некомерсиално и сложно. Мисля, че се поставя въпросът за това какво харесваме и какво разбираме от музиката, която слушаме.
Следваща пиеса, която също е наша любима, е баладата „Дъх“ (Breath). За нея не знам какво да кажа, освен че бих се радвал, ако тя е необходима за слушателя, така както дъхът е необходимост, за да съществуваме. Това ще е най-величественото – да съм достигнал тази красота на музициране, без която да не можем. Да не можем да живеем без красотата на изкуството, без светлината в изкуството. Това е по-скоро пожелание. Пожелание под формата на балада. Да, наистина ни е любима.
Listening Chick е композиция с испанска звучност. Вдъхновена е от един от най-големите в джазовата музика – Чик Къриа. Музикант, който си заслужава мястото в историята като бендлидер, като пианист, като импровизатор, като композитор, като човек, който отстоява стила си толкова много години и ми действа възпитаващо да вярвам, да поддържам възгледите си и да не се отказвам. Чик Къриа, Хърби Хенкок, Бил Евънс, споменах и по-рано, Кени Къркланд, Кийт Джарет, Телониъс Монк – това са хора, които са ми повлияли като млад и много съм ги слушал. Разбира се, вече има много нови имена, които ме вдъхновяват – Джейсън Моран, Джералд Клейтън, Арън Голдбърг, Крисчън Сендс, Едуард Саймън, Алън Паркс, Брад Мелдау. Те са ново поколение, което зададе нов път в джазовата музика. Много са различни от предходните, които споменах. Аз съм сигурен, че един ден и за тях така ще се пишат пиеси с посвещение. Интересно ми е това как едно време толкова съм бил вдъхновен от музикантите, които сега вече са на възрваст. Някои продължават да свирят, други се занимават с други неща. Но промяната между старото и новото и аз като свидетел на това – превключването и тази трансформация, ме занимават и ми е интересно как точно влияят върху музиката като цяло и на мен лично като музикант, който си задава въпроса накъде трябва да поемем. Това е едно посвещение и една благодарност към всички, с които съм започнал, които са ме вдъхновявали.
Това са пиесите в албума, който можете да закупите от книжарницата на Съюза на българските музиканти и Дюкян „Меломан“, можете да ги чуете в Ютюб, да ми пишете на имейл [email protected] и се надявам лично да се срещнем. Личните срещи с хората, които имат интерес към тази музика, са най-ценното за нас. Само така можем да продължаваме напред, а не да си творим вкъщи, капсуловани, и да трупаме ноти и нотен материал под леглото. От това няма голям смисъл. Така че това и като пожелание отправям към всички, които обичат джазовата музика – дано скоро да имаме възможност по нормален начин да се срещнем на сцените, на фестивалите, в клубовете и всеки лично, от първо лице, да прецени какво му харесва, какво не му харесва. Поздравявам всички слушатели на Джаз ФМ!
Снимка: Светослав Николов
