Дни преди завръщането си в България норвежкият пианист и композитор Торд Густавсен даде проникновено интервю за Jazz FM радио. В разговора си с Таня Иванова той прави обзор на своята дискография до този момент, преплитайки музиката с личната си история, разкрива подробности за любовта и взаимоотношенията си с пианото и коментира неизменното и знаково за музицирането му присъствие на тишината и красотата. Цялото интервю може да чуете чрез плейъра под основната снимка или да го прочетете по-долу.
На 27 ноември в зала „България“ от 20 ч. ни предстои нова среща с изкуството на Торд Густавсен. Музикантът представя програмата Duo Explorations заедно със саксофониста Тригве Сейм и вокалистката Симин Тандер. „Това ще бъде събитие, единствено по рода си, подготвено специално за София – нещо, което никога досега не сме правили.“ – казва Торд Густавсен. Концертът се осъществява по покана на „Джаз плюс“.
За работата по това интервю изказваме сърдечни благодарности на Маргарита Борисова от „Дюкян меломан“, на музикантите Владислав Мирчев и Димитър Горчаков, на преводачката от скандинавски езици Росица Цветанова, на нашите колеги Светослав Николов, Петър Пейков и Георги Митов - Геми.
За мен е наистина вълнуваща възможността да разговарям с Вас днес. Не мога да забравя момента, в който излезе дебютният Ви албум Changing Places през 2003 г. Спомням си с какво въодушевление го слушахме, а самото му споменаване се превърна едва ли не в белег за добър музикален вкус, отваряйки врати към средите на истинските ценители на музиката. Беше един изключително специален период. Бих искала да се върнем към този албум, който означава толкова много за мен. Как се стигна до създаването му и какъв тип артист искахте тогава да представите на света чрез него?
На първо място, когато го записвахме, изобщо не съм си мислел за представянето ми пред света. Ситуацията беше следната. Работехме с това трио от известно време както самостоятелно, така и като съпровождаща група на един норвежки вокалист. Бях написал няколко пиеси, направихме и няколко концерта, при което усетих, че тук има нещо, което си заслужава или по-скоро изисква по-сериозно внимание и фокус. Затова наех студио в Осло. Там записахме по-голямата част от материала, превърнал се впоследствие в дебютния ни албум. По онова време дори не смятах, че тази музика би паснала на каталога на ECM. Просто исках да я документирам за нас самите, а след това да видим накъде ще тръгнат нещата. Но онова фундаментално усещане за музикална интимност и пространство, усещането, че понякога, колкото по-малко свирим, толкова повече казваме, ставаше все по-силно през годините, а когато прослушахме студийните записи, това беше още по-осезаемо. Няколко седмици по-късно ми се обади Манфред Айхер. Той имал записи в същото студио и звукоинженерът му беше пуснал няколко пиеси от нашия материал.
Манфред се беше впечатлил от нас и ни предложи да издаде албума, като преди това се върнем в студиото, за да запишем още няколко композиции. Така започна всичко. Освен това Айхер ни оказа огромно съдействие, като на практика ни помогна да осъзнаем посоката, в която вече се движехме, и да я изразим още по-ясно. Премахвайки всичко излишно и напълно изоставяйки едно често срещано сред джаз музикантите погрешно схващане, че всяка втора пиеса трябва да бъде в бързо темпо, за да не се отегчи публиката, ние открихме, че именно в умереното и по-бавно темпо имаме най-много какво да кажем. Там музиката ни пулсираше най-силно. Решихме да се придържаме към това и да извлечем максимума от тези възможности. В известен смисъл това се превърна в посланието, което искахме да отправим към света. Но в началото нещата не стояха така, защото нямах конкретна цел. На практика ставаше въпрос за стремежа да се доближим до онзи свещен център на музиката, където усещаш как всичко вибрира и където можеш да изразиш нещо по-дълбоко и по-красиво, отколкото думите позволяват. Това беше и все още е единствената ни истинска цел.
Какво невероятно преживяване и какво прекрасно начало! Наистина обожавам Changing Places, а и не само него. Разбира се, харесвам музиката Ви. Както споменах в началото, вярвам, че всяка искрена и автентична форма на изкуство – и джазът в частност – носи в себе си нещо автобиографично. Какво разказват албумите Ви за човека и артиста, който сте и какви различни етапи от творческия и личния Ви път документират?
Това е много хубав въпрос. Надявам се, че имаме време за дълъг отговор.
Да, имаме достатъчно време.
Мисля, че първият албум представлява преди всичко освобождаване на лиризма – на онази моя истинска любов към изчистената, оголена красота, както и по-свободен мелодичен израз в контекста на съвременния джаз. Албумът беше записан след период на задълбочено изучаване както на джаза, така и на теория на композицията – процес, който ме отведе към значително изследване на историята на джаза. В един момент обаче си позволих да забравя всичко това, за да се насоча към един своеобразен център и да потърся онази специфична многозначност, сложност и начини за разгръщане на музиката, които произтичат съвсем естествено от точката на автентичността.
Вторият албум пък съвпадна в личен, биографичен план с период на дълбока скръб. Трябваше да преживея трагичната загуба на трима членове на семейството ми, сред които брат ми и малката ми племенница. В този момент усетих силна потребност музиката да бъде напълно искрена, да бъде опора и утеха в скръбта, но не по лесен или банален начин, а по начин, който носи усещане за устойчивост и истинска грижа. Това важеше както за музиката, която слушах през онези първи години, така и за музиката, която се опитвах да създавам.
А какво се случи през същия този период? Тогава не го осъзнавах напълно, но поглеждайки назад, разбирам, че всъщност се върнах към основите – към структурата на химните и госпъл музиката, с които израснах, свирейки в църквата и в хоровете. Върнах се и към традицията на приспивните песни, които също са част от детството ми. Така тези дълбоко вкоренени, жизнеутвърждаващи музикални преживявания се срещнаха с една потребност за отвореност, ефирност и музика, която оставя място за съмнения, музика, която не налага категорични твърдения или окончателни изводи. Появи се силна нужда от музика, която е едновременно здраво стъпила на земята – нещо, което подхранва живота и енергията, и същевременно носи усещане за простор. Освен това, предвид сложността, скръбта и предизвикателствата, с които се сблъсквах по онова време, целият процес на създаване на музиката за този албум се превърна в една стабилна основа. Може да се каже, че това е своеобразна абстрактна госпъл музика или може би битонална госпъл музика. Много от тези мелодии, от една страна, имат структура, напомняща силно на химни, но, от друга, често сменят тоналността или използват импресионистични, ефирни хармонии като основен градивен елемент в композициите.
Може би третият албум е моментът, в който нещата прерастват в още по-силно взаимодействие между трима музиканти – тук поемаме повече рискове по отношение на музикалните текстури и използваме по-отворени подходи при аранжирането на песните. Мисля, че това е добро обобщение на първите албуми. След това Харал Юнсен - басистът на това трио, почина. Тъй като той си отиде, не ми се струваше правилно просто да създам ново трио с друг басист. Така се появи идеята да поканя Матс Айлертсен на баса, да разширим състава с Туре Брюнборг на саксофоните, а в един от албумите да включим и вокалите на Кристин Асбьорнсен. Целта беше да се постигне различна палитра и подход към композирането, макар че основните елементи на музиката и философията на свирене останаха непроменени. Може да се каже, че в хода на тези три албума с този състав, включващ саксофониста Туре Брюнборг, композирането и взаимодействието между музикантите се развиха значително. Смятам, че последният албум на тази формация, озаглавен Extended Circles, е може би едно от най-добрите неща, които съм правил по отношение на груповото взаимодействие.
Но там се чува и това, че изпълняваме и песни без саксофон. Така че необходимостта от свирене във формат пиано трио започна отново да се появява още тогава. След това издадохме албума What Was Said, който е съвсем различен. Това се дължеше на редица промени в живота ми и в музикалната среда, в която се движа. По-късно Матс Айлертсен напусна групата и не ми се стори удачно просто да го заменя с друг басист, запазвайки същия състав. Парадоксално, но именно тогава, когато останах без басист, се насочих към използването на електроника. Започнах да навлизам все повече в употребата на ниски честоти и да използвам бас каса, по-близка като звучене до поп музиката. Така албумът What Was Said стана първият, в който освен на пиано свиря и с помощта на тригери, синтезатори, семпли и синт бас. С други думи формирането на групата без контрабас беше продиктувано както от личния ми интерес, така и от напускането на басиста ни. В известен смисъл една криза даде началото на изключително ползотворен етап – период на изследване на нови звукови текстури и на самия мен в ролята на басист, подход, който се оказа съвсем естествено продължение на опита ми в акомпанирането на хорове и свиренето в дуетни формации.
Макар и да не съм документирал това в албуми за ECM, през годините често съм свирил в дует с вокалисти и други инструменталисти, при което пианото изпълняваше и ролята на бас – подход, който по-късно пренесох в една по-електрическа звукова среда. Освен това от огромно значение беше духовният аспект на този албум. Песните в него са базирани на църковни химни, с които съм отраснал и които означават много за мен както в музикален, така и в духовен план. Същевременно обаче водех вътрешна борба заради теологията и текстовете на много от тези химни, като проявявах силен интерес към суфизма и будизма. Постепенно навлизах все по-дълбоко в една отворена, цялостна духовна вселена. Когато срещнах Симин Тандер – певица от афганистанско-германски произход, създадохме проект, в който преработихме или по-скоро интерпретирахме наново текстовете на тези лутерански химни, разглеждайки ги като суфистки поеми. Извлякохме това, което според нас представляваше най-същественото послание, а именно - онова, което може да бъде споделено отвъд границите на отделните духовни традиции. След това предоставихме тези преработени текстове на един афганистански поет, за да ги преведе на пущу. Това е езикът на бащата на Симин, който произхожда от Афганистан.
Така по парадоксален и красив начин започнахме да изпълнявахме лутерански химни като суфистки поеми, съчетавайки норвежки мелодии с текстове на езика пущу. Беше нещо изключително красиво и ни носеше голямо удовлетворение. В рамките на този проект много пътувахме и на практика създадохме една алтернативна версия на моята група. За една година изнесохме около 100 концерта по целия свят, като Ярле Веспестад отново беше на барабаните, както във всички останали мои албуми. Това беше един самостоятелен етап, една отделна глава. И до днес от време на време свиря със Симин, а вероятно ще го правим и много по-често през идните години. Отделно от това тя има своя собствена кариера, а сега тук в София нашата идея ще бъде възобновена в рамките на концерта Duo Explorations. Наистина нямам търпение да изпълним отново тази програма.
Аз също.
Да. И за да завърша това дълго изложение... След това усетих, че е подходящ момент отново да се върна към формата на пиано триото. Поканих басиста Сигюр Хуле да се присъедини към групата. Албумът The Other Side се оказа едно много ползотворно завръщане към свиренето в състав пиано, контрабас и барабани, с добавена фина електроника, но все пак с пианото като мой основен инструмент. По-късно Сигюр трябваше да спре с турнетата поради здравословни причини. Тогава Стайнар Ракнес, настоящият ни басист, сам предложи да се включи. Познавах го, но никога преди това не бяхме свирили заедно. Пробвахме да работим заедно и за мен беше чудесно да включа музикален глас, който е може би по-екстровертен и по-смел от моя собствен. Беше предизвикателство да вляза в диалог с него и да видя как моята чувствителност и тези просторни, силно медитативни музикални пейзажи ще се развият в диалог със Стайнар. Това се превърна в изключително обогатяващо пътешествие. Издадохме два албума и след пандемията от COVID 19 отново много пътуваме по света. Освен това наскоро направих нови записи за проект, който, надявам се, ще излезе през следващата година.
И така, това бележи за мен едно преоткриване на свиренето в трио формат, както и повторно интегриране на лиричния израз от първите албуми с онзи по-изследователски, текстурен музикален подход, който често съм прилагал. Говорим и за включването на повече електронни елементи в едно предимно акустично пиано трио. Както аз, така и Стайнар, използваме електроника като допълнителен цвят и нюанс в звученето - понякога съвсем фино или изобщо не прибягваме до нея, а друг път я включваме доста осезаемо. Много е интересно да се наблюдава как се развива този процес. И накрая, за да обобщя: последните три албума на триото продължават една линия, която започна съвсем плахо още с албума Other Side. В него селектирахме норвежки народни мелодии, както и интерпретации на хорали от Йохан Себастиан Бах, съчетани с мои авторски композиции и три импровизации. Това се превърна и в концепция за концертите ни на живо – в повечето от тях присъства значителен елемент на заемки от Бах и норвежкия фолклор, които влизат в диалог с оригиналните ми композиции.
Много Ви благодаря, че споделихте всичко това с нас. Беше наистина изключително интересно да извървим заедно този път през Вашата музика. Нека сега се съсредоточим малко повече върху пианото. Като инструмент то е дълбоко свързано с историята на човешката цивилизация. Как започна Вашата любов към този инструмент, как се развиха отношенията Ви с пианото през годините и какво място според Вас заема то в живота ни днес?
Продължавате да задавате чудесни въпроси. Основният отговор е, че аз в известен смисъл станах пианист още на тригодишна възраст или дори по-рано, тъй като баща ми свиреше много на пиано вкъщи. Още като съвсем малък сядах в скута му, докосвах клавишите и двамата започнахме да импровизираме заедно. Свирехме и на четири ръце. По онова време дори не знаех какво означава да се упражняваш, защото за мен свиренето беше просто начин да изразя себе си. Свиренето на пиано беше нещото, с което се занимавах почти през цялото време. Пред пианото се чувствах като у дома си, в своята естествена среда. Няколко години по-късно баща ми ме научи да чета ноти и започнах да изпълнявам класически пиеси. Това също беше от огромно значение, но в основата стоеше импровизацията и създаването на собствени мелодии. Даже нямах конкретни примери за хора, които се занимават професионално с музика. Макар да знаех, че винаги ще свиря на пиано и че музиката ще бъде неизменна част от живота ми, не я възприемах непременно като професия. Това осъзнаване дойде много по-късно, тъй като след завършване на училище се бях насочил към социалните науки, психологията и теологията. Прекарах три години в университета, изучавайки тези дисциплини, но с времето пианото започна да заема все по-голяма част от ежедневието ми – насочих се към сформирането на групи и репетиции. Постепенно осъзнах, че трябва да се занимавам с музика постоянно, за да видя какво ще се случи. А после, когато ме приеха в Mузикалната консерватория... оттам нататък нещата се промениха. В известен смисъл това се превърна и в мой професионален път, макар че все още си оставам нещо като академичен зубър, тъй като защитих докторат, свързан с музикалната теория или психологията на импровизацията. И все пак, оттогава насам работя единствено като изпълнител. Това е отговорът на тази част от въпроса. Любовта ми към пианото започна още в ранното ми детство и продължава и до днес. В последно време тази любов прераства в работа с докосването, текстурата и оформянето на звука на инструмента. Това е една от големите ми страсти. В този контекст слушам много повече класически пианисти, отколкото джаз музиканти. Но говорим преди всичко за интуитивен процес. Не става въпрос за уроци или съзнателни усилия в тази посока, а по-скоро възприемам звученето, наблюдавам ръцете на различните пианисти и след това виждам какво се получава, когато самият аз седна пред пианото.
Връзката с пианото понякога може да бъде и трудна, тъй като ние пианистите за разлика от саксофонистите или тромпетистите почти никога не можем да вземем собствения си инструмент със себе си, когато пътуваме. Или казано по-грубо, всяка вечер се налага да имаш взаимоотношения с нов любовник и да откриеш как да извлечеш най-доброто от конкретната ситуация. Трябва да разбереш къде инструментът звучи в пълния си блясък, с какви хармонии, регистър и амплитуди. Това понякога може да бъде доста изнервящо, но именно тук се крие и част от магията – с времето развиваш умението да се справяш. След пет минути работа с нов инструмент често успяваш наистина да го усетиш, да разбереш как да подхождаш към него и как да си взаимодействате. Разбира се, винаги съществува рискът да изпиташ болезнено разочарование, ако ти се наложи да изнесеш концерт на пиано, което не предлага същия изразен диапазон, поетичен потенциал или качества, каквито притежава любимият ти инструмент. Това е още един аспект, с който просто трябва да се примириш. Макар че общо взето качеството на инструментите, на които свиря днес, е значително по-високо в сравнение с тези от началото на кариерата ми, но все пак остава тази уязвимост. Бих казал, че през последните 8–10 години добавям електроника към пианото, като използвам оптични сензори, улавящи движенията на клавишите на акустичното пиано и превръщащи ги в MIDI сигнали, а след това комбинирам тези сигнали със семпли или виртуални инструменти и обработвам звука по най-различни начини. Това е много ползотворен етап в отношенията ми с пианото. По няколко причини. Този опит ми позволи да чуя инструмента по нов начин, а също така и да създавам плътни, продължителни тонове и звуци, които чувам във въображението си – звуци, които допълват пианото по завладяващ начин, при това изцяло благодарение на самия мен. Това е нещо чудесно. Освен това така успявам донякъде да се дистанцирам от онази невроза, която често се проявява при нас пианистите, изпитвайки постоянен страх дали пианото, на което ще свириш, е достатъчно добро. А каква е техниката ми днес? Сега вместо да загрявам на самото пиано, аз просто подготвям електрониката си, приемайки пианото такова, каквото е, и направо започваме да свирим. По този начин се намалява напрежението – онази потенциална болка, която изпитваш, когато пианото не е толкова добро, колкото си се надявал. Да, така че... това е моята лична любовна история с пианото.
Що се отнася до останалата част от въпроса Ви, може би нямам кой знае какво да кажа, но във всеки случай е изключително завладяващо, че пианото е толкова жив, дишащ инструмент, който е и крайно непрактичен. Ако решите да създавате група, бих ви посъветвал да не включвате пианист, тъй като самият инструмент е много скъп. Ако искате качествено пиано, във финансово отношение то е трудно достъпно, а освен това изисква настройване преди всеки концерт. Всичко това е доста досадно и излиза прекалено скъпо, така че по-добре си намерете флейтист или китарист – те могат просто да донесат собствените си инструменти, което е много по-удобно.
От друга страна, пианото само по себе си е един своеобразен оркестър. Да вземем физическата природа на чукчетата, които удрят струните, резонансът, вибрациите - всички тези елементи, които изграждат едно превъзходно акустично пиано, са толкова специални и предлагат възможности, каквито с дигиталните инструменти никога не биха могли да бъдат постигнати. Това е своеобразно доказателство за стойността на аналоговия свят, на човешката изработка и на онази магия, която се крие в нещата, изискващи време. Пианото е пълна противоположност на дигиталното. То не е нещо, което може да бъде създадено за един ден. Независимо от бюджета, за изработката на едно добро пиано е нужна година или дори повече. За мен това е и насоката, в която човешкият дух трябва да се развива. Напълно подкрепям дигитализацията, технологиите, прогреса и еволюцията, но съществуват аспекти, свързани с взаимодействието с ръчно изработените предмети, както и със звуковите вълни, при което човек влиза във физически и духовен диалог с обкръжаващата го среда. Пианото по някакъв начин подчертава колко важна и ценна е тази връзка. В този смисъл пианото показва на човечеството и на нашата култура пътя напред. Разбира се, съществуват жанрове в поп музиката, където дигиталното пиано е напълно подходящо, но когато става въпрос за музика, която изследва физическата природа на взаимодействието с инструмента – включително целия спектър от обертонове и интерференции, акустичното пиано е незаменимо. Колкото и съвършени да стават дигиталните пиана, те никога няма да могат дори да се доближат до акустичния роял по тези показатели.
Тишината играе много важна роля във Вашата музика. Как култивирате взаимоотношенията си с тишината и какво място заема тя във Вашето свирене?
Нека започнем от втората част на въпроса и да погледнем на тишината като на средство да придадеш значение на всяка нота. За мен е важно да не говоря или бърборя излишно, когато не е нужно. Да изчакам, когато наистина имам какво да кажа и след това да поискам казаното да бъде чуто и така да придобие тежест. Това прави тишината фундаментално важна. Самото изчакване, моментът, в който се появява една фраза и въпросът какво следва след нея, са от също толкова голямо значение, колкото и самата фраза. Пространството наоколо помага – то придава значимост на казаното и създава възможност за слушателя да възприеме жеста или фразата като самостоятелен обект или същност, нещо, което можеш да допуснеш в своето възприятие, в асоциативната си вселена, в своя свят на физическа реакция към звуковите вълни. Всичко това е тясно свързано с психологията на възприятието – една изключително сложна област. Но в реалното свирене често става въпрос за това да слушаш повече, отколкото да свириш, да слушаш себе си, но не като страничен наблюдател. Затова си мисля, че не излизаш на сцената само за да изразиш нещо, да покажеш умения, да изпълниш дадена програма или да наложиш някаква идея. Излизаш на сцената, за да се вслушаш дълбоко в това как функционира вселената, как твоят принос се вписва в цялостната атмосфера на пространството или в това, което другите изпълняват, ако в този момент си част от някаква група. Наблюдаваш как собственият ти емоционален, духовен и асоциативен апарат реагира на всичко това. Мисля, че в казаното се крие поне част от отговора на Вашия въпрос. В живота си забелязвам колко ми е важна синергията между интензитета и покоя. От една страна, имам нужда да изразявам нещата в дълбочина и да ги въплъщавам в нещо, и, от друга, се нуждая от медитативната тишина. Важно е да не говорим толкова много и накрая да действаме на автопилот. Не става въпрос за прекомерна самокритичност, която лесно може да се превърне в низходяща спирала, а по-скоро за утвърждаване на живота. Това означава да се вслушаш в потенциала на току-що изсвиреното или казаното, да му позволиш да отлежи в съзнанието ти и оттам да се роди нещо ново. Смятам, че това е най-важното както за музиката, така и за живота в един забързан свят - да запазиш вътрешния си център и присъствие.
Говорейки за музиката Ви, едното нещо, от което съм напълно запленена, е начинът, по който използвате тишината. Другото нещо е красотата. По-рано тази година посетих изложба във Венеция, наречена „Единственият истински протест е красотата“. Музиката Ви е изпълнена с красота. Замисляли ли сте се някога за красотата като форма на протест в артистичния Ви начин на изразяване?
На по-повърхностно ниво при мен в известен смисъл това беше протестът срещу музикалните идеологии, които наблягаха единствено на напрежението, на някаква трескава сложност и на такъв подход към дисонансите, който всъщност не ми допада особено. Можех да свиря така, но не исках, така че става дума за протест срещу това да не правиш нещата, които ти самият не харесваш. В крайна сметка този протест може да се превърна в нещо, утвърждаващо живота, нещо, което успява да прегърне живота. Човек не може да остане в постоянно състояние на протест, защото животът пресъхва, ако си само против нещата. По-скоро става въпрос за утвърждаване и да се насочиш към онова, което наистина харесваш и желаеш. Съществуват много видове красота и неща, които изглеждат красиви, но за мен те често са повърхностни или незадоволителни. Красотата, която търся, и към която се стремя ежедневно, притежава едно свещено качество. Тя не е лесна за слушане, не е просто нещо хубаво, понякога може да бъде дори силно дисонантна. Това е едно фундаментално качество на оголената, чиста красота. Трудно е да се опише с думи, но когато я чуя или усетя, веднага я разпознавам. Става въпрос за това да се насочиш към този център и да започнеш да изграждаш от него. Мисля, че това е нещото, което ме движи напред.
Когато свирите, сякаш рисувате един дълбоко притегателен свят. Той е невидим за слушателя, но е силно осезаем. На какво Ви научи това пътешествие в неизвестното? И смятате ли, че то може да ни предложи нещо ценно в тези несигурни времена? Истината е, че много размишлявам за неизвестното напоследък.
Това също е много добър въпрос. Как изкуството като цяло и музиката в частност могат да взаимодействат с несъзнаваното? Това е нещо, за което можем да имаме само интуитивни усещания или обосновани предположения. Ако имахме отговора, този въпрос вече нямаше да бъде мистерия. Мисля, че всичко е тясно свързано с отвореността, със смелостта да допуснем красотата, Бог, или емоционалната интензивност в себе си, да им позволим да преминат през защитните ни механизми, през начините ни на мислене и автоматизираните ни реакции. Да преодолеем онези пластове в нас, които си въобразяват, че вече знаем всичко. Например, ние сме свикнали да си казваме: „А, това е салса фраза – значи знам всичко за нея.“ или „Това е атонална музика – всичко ми е ясно.“, или пък: „Това е просто красива мелодия, така че знам точно в коя категория да я сложа“. А аз говоря за моментите, в които позволяваме на мистерията да ни отведе отвъд тези повърхностни слоеве и да ни въведе в състояние, което всъщност много прилича на медитация, молитва или транс. Това може да бъде напълно недогматично преживяване, което не е непременно обвързано с някаква духовна система или религия. И все пак то притежава това трансцедентално качество – ангажира ни цялостно: с телата ни, със сърцата, копнежите, с нашето присъствие, а също и с интелекта ни чрез преживяването, структурата и анализа. Важно е аналитичният ум да служи холистично, а не на отчужден, егоцентричен начин за анализиране на света. Самият аз съм преживял такива неща и дълбоко вярвам, че музиката по най-различни начини разкрива този потенциал пред хората, без значение дали те имат задълбочени познания по музикална теория или просто обичат хубавите мелодии. За музикантите е много важно да помнят, че видовете публика и всички начини, по които тя преживява музиката, са напълно легитимни, ценни и сами по себе си – свещени. Така че ако някой дойде след концерт и сподели: „Видях зеления цвят и започнах да плача“, дори аз самият да не възприемам музиката по този начин, е изключително важно да приема това преживяване на човека. А ако някой дойде и направи цял 12-минутен анализ за това какви стилистични препратки е открил в изпълнението ти – това също е напълно в реда на нещата. Или ако някой каже: „Почувствах се по-близо до Бог“ или „Усетих онази необятна празнота, която изпитвам, когато медитирам в дзен храм“, това е просто прекрасно. Всички тези реакции резонират с различни части от мен самия и всяка от тях е значима и свещена по свой собствен начин.
Благодаря Ви изключително много. Имам чувството, че мога да разговарям с Вас цял ден, часове наред. Наистина много Ви благодаря. И може би за финал – бихте ли споделили малко повече за предстоящия си концерт тук в София?
Този концерт определено ще бъде в духа на всичко, за което говорихме досега. Той ще се отличава с дълбок лиризъм, с лирична красота. В програмата са включени хорали на Йохан Себастиан Бах, които аз и Тригве Сейм интерпретираме съвсем свободно почти като мантри. Това е основният материал, върху който градим нашето дуо - свирим Бах по смирен, но същевременно с това напълно свободен начин. Ще прозвучат и норвежки народни мелодии, както и мои оригинални композиции. Всички те се характеризират със силни мелодични линии и подчертано лирично звучене, но подходът ни към тях е изключително творчески и интуитивен, фокусиран върху идеята за „тук и сега“. Играем си с музикални текстури, свободни структури и асоциации, които възникват спонтанно на момента. Музиката може да преминава през продължителни периоди на тишина, но може и внезапно да избухне във виртуозни, динамични пасажи. Никога не знаем кога точно ще се случи това. Сега съм особено съсредоточен именно върху това - да обединя лиричната красота с радикалната свобода, като поставям акцент върху пресъздаването на музиката в реално време, на момента. И като заключение ще кажа, че Симин Тандер и Тригве Сейм са двама от най-завладяващите лирични гласове на съвременната европейска музикална сцена. Симин носи в себе си двойни корени – от една страна, афганистанското си наследство, а, от друга – класическото консервативно западно образование. Тя притежава фантастичен глас, способен да предаде множество пластове от емоции и смисъл. Тригве от своя страна съчетава северната джаз чувствителност с опита от дългогодишния си живот в Египет, където е свирил с различни местни музиканти. Той внася уникален начин на фразиране и неповторимо звучене в традицията на тенор и сопран саксофона. И двамата са сред любимите ми партньори за дуо изпълнения. Ще бъде една наистина специална вечер – и двамата ще бъдат на сцената с мен, като вероятно в определен момент ще потърсим начин да свирим всички заедно. Това ще бъде събитие, единствено по рода си, подготвено специално за София – нещо, което никога досега не сме правили.
Автор на основната снимка: Вера Гоцева - Lomovera