В много топъл, открит и вдъхновяващ разговор френският пианист Тома Енко определя именития джаз цигулар Дидие Локууд като много спонтанен музикант, истински импровизатор и много дълбока личност. Енко разказва за своя пастрок в специален проект на Jazz FM радио, който ни връща към основни ценности като приемствеността, предаването на опит и уважението.
Дидие Локууд оставя дълбока следа в джаза със своята цигулка. Той е новатор на своя инструмент, човек на големите идеи и артист с неизчерпаема енергия. Дискографията му наброява над 20 заглавия, като през годините е работил с легендарния Стефан Грапели и с някои от най-добрите френски музиканти, а името му е добре познато и извън пределите на Европа. Професионалният му размах го отвежда далеч и е определящ за многообразието на неговия творчески път. Локууд е композитор на цигулкови концерти, две опери и мюзикъл, който създава заедно с първата си съпруга – певицата Каролин Казадесю. Сред любопитните моменти в кариерата му е и основаването на CMDL Centre des Musiques Didier Lockwood – училище във Франция за импровизирана музика. През 2015 г. Дидие Локууд взима участие във фестивала „Мартенски музикални дни“ заедно с камерния ансамбъл „Кремерата Балтика“. Преди повече от 20 г. по време на друго негово посещение в България за записите на музика за пълнометражен анимационен филм цигуларят се включва в джем сешън в Swingin’ Hall. На сцената на известния столичен клуб във въпросната вечер са сред най-добрите български джазмени – тромпетистът Венцислав Благоев, пианистът Ангел Заберски, басистът Димитър Шанов и барабанистът Христо Йоцов. Събитието е документирано от фотографа Евгени Димитров от „Булфото“. Снимката може да видите в самия край на публикацията.
Тома Енко е сред най-ярките европейски таланти на пианото, който разгръща своята кариера смело в полето както на класическата музика, така и на джаза. Българската публика го познава добре от изяви с негови формации, както и от сътрудничеството му с перкусионистката Василена Серафимова, с която работят заедно от години. Новият им съвместен албум Bach Mirror имаше представяне и в ефира на Jazz FM.
Трибюта на Тома Енко за Дидие Локууд може да чуете чрез плейъра под основната снимка, а по-долу да прочетете споделеното от пианиста. Изказваме сърдечни благодарности на Василена Серафимова за безценната ѝ подкрепа в осъществяването на този проект.
За семейната им история
Майка ми е класическа певица, нейното име е Каролин Казадесю. Тя произхожда от известно френско семейство на класически музиканти и сценични актьори. Когато бях на 4 г., родителите ми се разведоха и майка ми се омъжи за Дидие Локууд. По това време вече свирех на цигулка и възможността като млад цигулар да бъда вкъщи всеки ден до Дидие, беше нещо невероятно. Разбира се, той беше първият, който ме посвети в джаза. Когато бях на 6 г., се насочих към пианото и свирех с еднаква интензивност и на двата инструмента. Това продължи до 15-16 годишна възраст. Дидие през цялото време беше този, който отваряше темата за джаза. За мен той беше истински ментор. Често идваше в студиото, където се упражнявах и му показвах по какво работя, какво композирам в момента. Когато отраснах, започнахме да свирим заедно. Той ме водеше на много от своите концерти и ме канеше на сцената да изпълнявам някои пиеси с групата му. Първо свирех с него на цигулка, а когато нещата с пианото станаха по-сериозни, свирех с Дидие и на пиано. Той също така наемаше моето собствено трио и квартета ми с млади музиканти, за да изнасяме концерти заедно. Даже понякога бяхме на турне с него. Една от последните му формации се състоеше всъщност от Дидие и от моята група, която му акомпанира. Няколко години преди да почине двамата свирехме редовно в дуо.
За човека Дидие Локууд
Той имаше много силно развито чувство за хумор, беше забавен и спокоен. Беше човек, който отказваше да се възприема прекалено сериозно и това е нещо, на което ме е научил - музиката е сериозна, но не и музикантите. Това обаче, към което се отнасяше много сериозно, беше работата му. Той беше работохолик. За него работата беше голяма ценност и това също съм научил от него. В същото време беше много спокоен в начина, по който възприемаше нещaта - обичаше да рисува, да ходи за риба, все дейности, които са свързани повече със съзерцанието. Беше много дълбока личност, постоянно в търсене на смисъла на живота и изкуството. Не беше религиозен, но беше много духовен човек. Имахме дълги разговори в продължение на тези над 25 г. Дидие Локууд беше голямо вдъхновение като музикант, но и като човек.
За музиканта Дидие Локууд
Той беше много спонтанен музикант, истински импровизатор. Беше гений на своя инструмент. Никога не съм чувал друг да импровизира на цигулка като него, нито докато беше жив, нито след това. От друга страна, той не обичаше да поставя рамки и да влиза в прекалено много детайли. В много от случаите, когато трябваше да създаде някоя композция, се появяваше с идеята и след това оставяше мен или другите музиканти да се заемат с работата по детайлите. Дидие беше много добър в раждането на силни идеи. Той беше по-спонтанен, креативен, импровизиращ и освободен. В повечето случаи всичко това беше страхотно, но други пъти беше разочароващо, защото понякога искаш да навлезеш по-дълбоко в нещата и да работиш по-задълбочено, да направиш така, че всичко да се получи много добре, а той просто скачаше от една идея в друга и не се интересуваше особено много от детайлите.
За наученото от Дидие Локууд
Мисля, че две са най-важните неща, които той ми каза. И не само ми ги каза, но и ми ги показа. Едното нещо е „Joue ta vie“, което означава да свириш като за последно. Не знам как да го преведа по-добре. Дидие твърдеше, че всяка нота, която свириш, трябва да бъде парченце от теб самия, от твоето тяло и ум. Не трябва да раздаваш това безплатно, защото то си има своята стойност. Дидие даваше всичко от себе си по време на всеки концерт – независимо дали свиреше в голяма зала, на фестивал пред хиляди хора, в малък клуб или като гост на някоя неизвестна група някъде на село. Щом хванеше цигулката, винаги се случваше едно и също нещо – беше като Рафаел Надал в тениса. Даваше всичко от себе си, без значение къде свиреше и пред кого. Пълна отдаденост и огромна енергия. Едно от нещата, които много обичаше да прави, е да има нещо като битка в музиката, да има музикална конфронтация сякаш двама зверове се бият помежду си. Любопитното е, че в живота беше много благ и спокоен човек, но когато излезеше на сцената и го осветят прожекторите, той се превръщаше в някакво чудовище и понякога това беше плашещо. Вероятно това също е нещо, което съм усвоил от него, защото подобно поведение ти дава представа какво означава да правиш шоу, как да се свържеш с публиката. Не се качваш на сцената, просто за да бъдеш нормален, а за да поднесеш нещо впечатляващо и оригинално, разбира се. Това е едното нещо, а другото, което Дидие ми каза, е: „Joue pour les anges” - френска поговорка, която гласи „Свири за ангелите!“. Той ми обясняваше: „Ти се развиваш, отиваш в Консерваторията, ще научиш тонове нови неща, свързани с музикалната теория, техника, хармония, но всичко, което научиш, трябва да го забравиш, когато излезеш пред публика. И трябва да мислиш само за това да свириш за ангелите.“ Това беше неговият начин да каже, че когато изпълняваш музика, не свириш просто за себе си и за хората, които те слушат. Разбира се, че го правиш и за тях, но най-важното е, че ти свириш за нещо, което е отвъд самия теб, отвъд публиката, отвъд мястото, където си, отвъд инструмента ти. Ако вярваш в Господ, би могъл да свириш за него или за нещо друго, в което силно вярваш, защото наистина става дума за нещо много духовно. И Дидие правеше точно това. Мога лично да го потвърдя и това остави много силен отпечатък върху мен. Вероятно това е причината да продължавам да съм толкова обсебен от музиката и от пианото, в търсене на точния звук на нотата и това не ми омръзва. Предполагам, че съм го наследил от него.
За времето, прекарано от Дидие Локууд в Ню Йорк
През 80-те г. той заминава за Ню Йорк, където живее за известно време. Бил е много уважаван там от другите музиканти, защото цигулката не е често срещан инструмент в джаза. По онова време в джаза използването ѝ е било рядкост, сега не е чак така, но и днес продължава да не е от традиционните джазови инструменти. Когато говорим за цигулка и за импровизация, асоциациите са основно с френската традиция на джипси джаза, джаз мануш и с имена като Стефан Грапели, а от американска страна я свързваме с блуграс музиката или блуса. Дидие имаше този музикален език от бибопа и постбопа. Но фактът, че свири на цигулка, не даваше ясна представа за уменията му. Той беше точно толкова добър импровизатор на цигулката колкото един саксофонист или тромпетист. Все още не съм чувал никой друг, който да е толкова освободен на своя инструмент и да е толкова въздействащ в ритмично отношение. Цигулката е много труден инструмент за груув или суинг, а Дидие суингираше много здраво и имаше силно развито усещане за груув. В Ню Йорк ритъмът е много ценен, както и навсякъде другаде. Барабанистите много обичаха Дидие, басистите също го обичаха. Аз самият живях няколко години в Ню Йорк и срещнах много музиканти, които са работили с него, докато е бил там. Всички те ми казваха: „Никога не сме срещали друг като него с цигулка и с такова усещане за бибоп, груув или суинг.“ В това отношение той беше единствен по рода си.
За любимия му албум на Дидие Локууд
Мисля, че това е Round About Silence. Има няколко причини да го харесвам толкова много. На първо място, това е един от албумите, който той записа в период, когато съм бил още малко дете. Живеехме заедно в провинцията и присъствах на записите, защото те бяха в нашата къща, близо до Барбизон. Имахме домашно студио. Спомням си как през деня ходех на училище и вечер като се прибирах, виждах всички тези музиканти, които се бяха събрали. Прекарвах известно време в студиото и слушах тейковете. Това е един от първите албуми на Дидие с екип от музиканти, с които щеше да работи много впоследствие и с някои от тях създаде своето джаз училище CMDL. Учил съм там, а сега преподавам. Много често свиря с музикантите, които участват в албума, те също така са били мои ментори. Свързвам този проект с много щастлив период от детството ми. И също така харесвам пиесите в него, които основно са балади. Изсвирени са по толкова оригинален начин. Струва ми се, че не са правили много тейкове, били са не повече от един-два, всичко беше много естествено, не са презаписвали твърде много, нямаше много продуциране. Беше натурално и автентично. Композициите са семпли, мелодиите - красиви. За мен това е албум, който отразява щастливо време от живота на семейството ни – тъкмо се бяхме преместили в тази хубава къща близо до гората. Всичко си беше наред. Харесвам много Round About Silence. От този период е и първият му трибют за Стефан Грапели - Tribute to Stephane Grappelli, който също много харесвам. Той е с участието на Бирели Лагрен, Нилс Хенинг и Орстед Педерсен. Истината е, че те имаха много оригинални композиции за записване, но Бирели Лагрен, този гениален китарист, не може да чете ноти. Беше невъзможно да осъществят записите, ако Лагрен предварително не беше научил пиесите. Затова накрая просто решиха да свирят стандарти и по-лесни композиции, но албумът е великолепен, точно заради тази простота. Струва ми се, че на Дидие много му прилягаше да изпълнява по-семпъл материал и тези хубави мелодии, защото след това се включваше с комплексна и виртуозна импровизация. Мисля, че това са двата ми най-любими негови албума.
Венцислав Благоев и Дидие Локууд по време на джем сешън в Swingin’ Hall, организиран от тромпетиста в чест на неговия френски колега. „Той дойде с двете си цигулки (електрическа и акустична), доведе филмовия екип и тонрежисьора си. Прекрасен, деликатен човек, с принципи...“ – спомня си Венци Благоев.
Няколко истории с Дидие Локууд
През 2007 г. бях за втора година в Парижката консерватория и Дидие ни покани с групата ми да отидем заедно с него на турне в Китай. Нямах разрешение от консерваторията, защото по това време имахме изпити, но аз избрах турнето и бях изхвърлен от учебното заведение заради решението си. Беше едно от първите далечни пътувания с Дидие и си спомням, че се смеехме през цялото време. Както казах и по-рано, той имаше страхотно чувство за хумор и постоянно се смееше на нещо – добро, лошо, смееше се на всичко. Всичко можеше да стане повод за смях. Също така имахме турне само двамата в Нова Каледония, острови в Тихия океан. Беше не особено безгрижен период за семейството ни, тъкмо се бяха развели с майка ми и той не беше толкова щастлив вече, но ние бяхме заедно на края на света, изнасяйки дуо концерти и импровизирайки през цялото време. Беше много успокояващо. Това е друг красив спомен. Всъщност те са толкова много… Дидие не беше много добър в спорта, но понякога играехме тенис заедно. Не можеше да тича много бързо, но беше много умен и винаги отвръщаше с тези къси слайс удари към мен, така че накрая аз тичах през цялото време, а той седеше на линията и ми подаваше. Беше много подло от негова страна. Всъщност има толкова много за разказване…
