„Аз съм човек, който обича да общува, да се учи от другите, да споделя и наистина искам да бъда част от целия свят.“ – казва Стейси Кент в интервю за Джаз ФМ радио. Тя е една от най-фините вокалистки в джаза и истински пътешественик в музиката и в живота си. Стейси е американка, но пътят й е силно свързан с Европа. Ако сте чували отделни нейни изпълнения, може да решите, че има френски или бразилски корени – с такава лекота й се получава досега до различните песенни традиции и култури. Вокалистката претворява по своя характерен и отличителен начин стандартите в джаза, пее с финес френски шансони и по естествен начин подхожда към бразилските класики. Напоследък много се заговори за нейното сътрудничество с писателя Казуо Ишигуро, особено след като той стана носител на Нобелова награда за литература. „Ние просто гледаме на живота по много сходен начин.“ – твърди Кент за това свое приятелство и споделя, че удивителните песни, които създават за нея Казуо Ишигуро и съпругът й Джим Томлинсън, са променили живота й.
„Не знам какво ме настройва да изпея дадена песен, но това, което малко или много ме привлича, е смесицата от любов и връзката с майката природа – като в песните на Жобим, а така също харесвам и композициите, които са тъжни, но пълни с надежда. Това са видовете песни, с които най-лесно се свързвам.“ – обяснява вокалистката. Нейни концертни изпълнения ще слушаме за първи път в България на 28 декември, когато Стейси ще пее у нас заедно със своята група и Оркестъра на Държавна опера Пловдив под диригентството на Рикардо Карейро в Градски дом на културата „Борис Христов“ в Пловдив. Джаз ФМ е медиен партньор. Концертът е сред закриващите събития на „Пловдив – Европейска столица на културата 2019“. „Ще бъде красива, романтична, мечтателна вечер.“ – твърди певицата. Цялото интервю на Таня Иванова с нея може да чуете чрез бутона „Аудио“, а по-долу да прочетете разговора.
Една американка в Европа – това може да бъде заглавие на филм. Промени ли Ви Старият континент, промени ли отношението Ви към живота и Вашата музика?
Абсолютно! Защото аз съм човек, който обича да общува, да се учи от другите, да споделя и наистина искам да бъда част от целия свят. Дядо ми е отраснал във Франция и още от малко момиченце съм се чувствала много силно свързана с Европа и също така исках да опозная света. Мисля, че Европа ме промени, промени моята музика и способността ми да пътувам. Всяко нещо променя нещо друго.
Как се срещнахте с Вашия съпруг Джим Томлинсън, който също е музикант и как съчетавате професионалния и личния си живот?
При нас нещата наистина се получават добре. Срещнахме се в „Оксфорд“. Той тъкмо беше приключил обучението си по философия, политика и икономика. След това реши да се посвети на музиката, която дотогава е била негово странично занимание, свирил е в бигбенда на колежа и подобни неща. Не е предполагал, че може да има кариера в музиката. Запознахме се чрез общи приятели и всичко се случи много естествено. Съдбата се намеси и ни изведе заедно по този път. Мислим си, че така е трябвало да стане. Затова и вярваме в съдбата. При нас нещата се получват много добре – имаме този живот, свързан с много пътувания, после се прибираме вкъщи. Днес е първият ни ден у дома след около 13 седмици, в които сме били напът. Прибирайки се, ние се разбираме изцяло един друг - знаем през какво сме преминали и сега е време за личния ни живот. А музиката е тук за нас всеки ден. Събуждаме се, правим музика заедно, ходим на репетиции, прибираме се, обсъждаме как са се получили нещата, така че всичко това се вписва в личния ни живот по един много естествен начин.
През 2010 г. Стейси Кент се обясни в любов на френската култура с албума си Raconte-moi
Откъде идва тази Ваша любов към френската култура, от Вашия дядо ли?
Точно така. Той е отраснал във Франция и след това е дошъл в Америка. Не е бил дете, когато е тръгнал, оженил се е тук, но съжаляваше, че е заминал, защото винаги се е чувствал французин. Това го беше направило много тъжен човек. Той имаше чувството, че сякаш нещо липсва в живота му, сякаш имаше някаква празнина в сърцето му. Неговият начин да я запълни беше като ме научи да говоря на френски още като много малко момиче и аз се справях добре. Учех нещата бързо и това го радваше. Учеше ме на поезия, музика, филми. Беше франкофонска къща. С дядо ми повече никога не проговорихме на английски помежду си, след като веднъж вече ме беше научил да говоря на френски. Това беше неговият личен свят – пълен с френски език и френска култура. Той събуди това желание у мен да уча непрекъснато, да знам много. Разбира се, музиката също се появи в живота ми много естествено.
Стейси, много е уютно да общувам с Вас! Нека поговорим за Вашата силна връзка с бразилската музика и Вашите сътрудничества и приятелства с легенди като Роберто Менескал и Маркос Вали.
Чувствам се голяма късметлийка, защото тези хора бяха моите герои, когато растях. Семейството ми живееше на Central Park West близо до ъгъла на „66-та улица“, където се намираше магазинът на Tower Records. Обичах да ходя там, те имаха голям раздел за бразилска музика. Купувах си записи на Жоао Жилберто, Том Жобим..., Маркос Вали и Роберто Менескал. А след това стана така, че срещнах някои от тези хора. Един продуцент на телевизионно шоу беше решил, че е добра идея да ни събере заедно с Маркос Вали. Не се познавахме преди това, но аз харесвах неговата музика, а той беше слушал моя френски албум Raconte-moi и се оказа, че също го харесва. Така че когато ни предложиха да работим заедно, и двамата се съгласихме. Трябваше да изпълним една единствена песен. Беше много романтично и вълнуващо, защото поводът беше рожденият ден на Статуята на Христос Спасителя на хълма Корковадо, пяхме за нейния 80-ти юбилей. Взехме участие в програмата, а Маркос трябваше да тръгне за летището веднага след шоуто, защото имаше турне в Япония. След нашия концерт ми каза: „Трябва да направим това отново.“ „Разбира се, че трябва да го направим пак. Беше страхотно!“ – му отвърнах. Буквално три седмици по-късно той ми се обади и ми каза, че ще празнува 50 г. от началото на кариерата си и ме попита дали с Джим искаме да тръгнем на турне с него и също така дали искаме да запишем албум заедно, изпълнявайки негови песни. Всичко се случи много бързо. Влюбихме се светкавично. Въпросната вечер се запознах и с Роберто Менескал. Не знаех, че е фен на музиката ми, а аз много харесвах неговата. Беше голяма чест, когато го чух да казва: „Вие сте любимата ми певица от Северна Америка. Обичам, когато изпълнявате стандарти. За мен ще е сбъдната мечта да работим заедно.“ Така записахме албума Tenderly. Всичко това наистина е като сбъдната мечта. Ние сме хора от различни поколения, различни държави, но споделяме една и съща визия за нещата, мислим еднакво и подхождаме по един и същи начин към живота, музиката, майката природа. Всичко се получи много естествено.
Маркос Вали и Стейси Кент
Вашето сътрудничество и приятелство с носителя на Нобелова награда за литература Казуо Ишигуро е друга чудесна история. Бихте ли ни разказали как създавате песни заедно и кои са любимите Ви теми за разговор?
Това беше една друга случайна среща. Набързо припомням историята. Във Великобритания има радио шоу, наречено Desert Island Discs. Всяка неделя те канят известни личности, за да разговарят за тяхната работа. Шоуто е под формата на интервю, но също така в него има и елемент на игра. Тя поставя госта в следната ситуацията: ако се озовеш на пустинен остров до края на живота си и ако имаш възможност да вземеш със себе си 7 песни, кои биха били те. Всеки слуша това шоу, защото е страхотно и защото научаваш какво харесват гостите му – отвъд това, с което се занимават, а в студиото идват политици, писатели... Ишигуро беше посочил една от моите песни. Тогава още не се бяхме срещали. Аз не знаех, че ми е почитател и че изобщо знае коя съм. Обичах неговите книги, по това време бях чела три от романите му. След шоуто чрез BBC се свързах с агента на Ишигуро и написах: „Аз съм голям почитател на работата ви и съм толкова развълнувана, че харесвате моята музика.“ Както и да е – това е дълга история. Впоследствие се срещнахме, станахме приятели. Ние просто гледаме на живота по много сходен начин, както това стана с Маркос Вали и Роберто Менескал. Със съпруга ми Джим и Казуо Ишигуро в един момент започнахме да се чудим какво ли ще се получи, ако опитаме да напишем песни заедно. Те създадоха няколко песни за мен и това отново се случи много естествено. И промени живота ми, защото написаха и продължават да пишат и до днес толкова удивителни песни. И ако трябва да отговря на въпроса Ви по какви теми обичаме да разговаряме, това са теми, които също така са свързани и с бразилската музика. Песните са много човешки – те са за живота, за големите въпроси, за малките въпроси, за тъгата и силата. През всички тях преминава темата за надеждата. И аз харесвам това усещане за надежда, дори когато нещата изглеждат поразяващо отчайващи.
Стейси Кент с писателя Казуо Ишигуро и своя съпруг Джим Томлинсън
И двамата с Казуо сте невероятни разказвачи на истории. Един известен български писател – Георги Господинов, казва, че разказването може да трансформира тъгата в щастие и емпатия. Имате ли подобно усещане, когато разказвате истории чрез музиката?
Да, това е човешката природа. Радвам се, че ми казахте тази мисъл. Сега трябва да потърся някоя негова книга. Ето, че от вас научих нещо ново. Сигурна съм, че много артисти ще ви кажат същото, но това, което се опитваме да извлечем от основата на нещата, е тази движеща сила у човека, която придава смисъл на живота. При нас се получава много естествено да донесем надежда и да извадим доброто дори и от нещо лошо, ние използваме дори и лошите неща като гориво, за да продължаваме напред. Това движи човешката природа открай време. Сетих се за един красив стих, който си казах тази сутрин, стих на бразилския поет Винисиус де Мораес. Той е от песента Samba da Bênção, която записах преди време като Samba Saravah: „samba is the hope of one day no longer being sad” („самбата е надеждата, че един ден вече няма да бъдем тъжни“). С други думи в човешкия живот има всичко, той включва и цялата тази болка. А какво да кажем за моментите, когато сме изпълнени с толкова много радост? По някакъв начин трябва да балансираме и колкото повече го правим, толкова по-добре се получават нещата. И всичко това се движи от нуждата ни да изпитваме надежда. Артистите ни изпълват с нея – както вашият писател, както Ишигуро, така и аз с моите интерпретации, усещат го и слушателите, които идват да чуят музиката. Те искат да бъдат част от всичко това. Не е нужно да умееш да напишеш, да изразиш по някакъв начин едно нещо, за да го почувстваш. Ние го преживяваме заедно. Mузикантът, писателят, читателят, слушателят – срещаме се на една обща територия.
По проекта си от 2015 г. Tenderly Стейси Кент работи с легендарния Роберто Менескал
Как избирате своя репертоар, по какво разбирате, че искате да изпеете дадена песен?
Много е забавно, радвам се, че питате, защото понякога знам за дадена песен от дълго време, но не й обръщам никакво внимание, дори да е пред мен по някакъв начин. И в един момент казвам на Джим: „Господи, трябва да изпея тази песен!“ Това се случва често. Понякога нотите стоят на пианото от години, а аз изобщо не ги забелязвам и в един момент ги виждам. Питам себе си през цялото време защо се случва така – дали това е нещо, от което имам нужда в живота си или сега му е дошло времето? Ето ви един чудесен пример. Неотдавна започнах да пея „Не ме напускай“ (Ne me quitte pas) на Жак Брел. Това е песен, която съм знаела през целия си живот и която обичам цял живот. Но през последните няколко години, наистина беше много силно, че казах на Джим: „О, Боже мой!“ Беше като порив, като желание да станеш родител, казваш си: „Трябва да изпея тази песен и то веднага!“ И така по време на всеки концерт не можех да спра да я пея. И не знам защо. Моят отговор на вашия въпрос може да бъде точен и ясен и в същото време – абстрактен в някаква степен. Не знам какво ме настройва да изпея дадена песен, но това, което малко или много ме привлича, е смесицата от любов и връзката с майката природа – като в песните на Жобим, а така също харесвам и композициите, които са тъжни, но пълни с надежда. Това са видовете песни, с които най-лесно се свързвам.
Вашият нов албум I Know I Dream е първият проект в кариерата Ви, записан с голям оркестър. Създаването му беше ли като сбъдната мечта?
Абсолютно! Наистина беше сбъдната мечта да изпълня песните, които избрах, в аранжиментите, които бяхме направили, по начина, по който свирят музикантите. Пътешествието, на което ме отведе всичко това – беше невероятно преживяване.
В края на декември ще пеете в България с Оркестъра на Опера Пловдив. Бихте ли ни разказали повече за концерта и програмата?
Повечето от песните ще бъдат от новия ми албум I Know I Dream и също така ще има нови песни, които добавих в репертоара заради оркестъра. Трябва да ви кажа: „Аз обичам това шоу! Обичам това пътешествие!“ Толкова е вълнуващо да бъда на сцената и да споделям тази музика с хората. Радвам се, че първият ми концерт в България ще бъде представянето именно на този проект. Ще бъде красива, романтична, мечтателна вечер.
Известна сте с Вашия подход към музиката, който е „less is more“ („малкото е повече“). Имате ли същото отношение и към начина си на живот?
Наистина имам това отношение. Толкова е забавно, че казвате това, защото двамата с Джим сме големи минималисти. Не бих казала, че това идва само от любовта ни към природата, но и от пътуването, което за нас е начин на живот. Пътуването като начин на живот те учи, че не се нуждаеш от твърде много неща, защото всичко основно е вече с теб по пътя. Може би не всеки споделя тази гледна точка, но ние с Джим точно така възприемаме нещата. Харесваме проявата на минимализма и в архитектурата. Наскоро бяхме в Палм Спрингс в Калифорния и се възхитихме от градините им и модерната архитектура, създадена в средата на миналия век. Това харесваме и в азиатския дизайн. Артистите оставят толкова много празно място на листа, защото пространството е това, което дава сила на нотите, цветовете, дизайна. И двамата се ръководим от тази естетика и така създаваме музиката си. Обичаме пространството, обичаме да имаме и визуално пространство. Не искаме да изпълваме музиката си с твърде много ноти, защото искаме да осигурим пространство за сърцето, ума и тялото на хората. И да им дадем възможност да усетят силата и интензитета на това, което току-що са чули. Мисля, че съм научила това от майсторите като Жоао Жилберто и Жобим. Говорим по тема, която ме вълнува като цяло.
