Самара Джой - едно от най-горещите и успешни имена в световния вокален джаз, гостува за първи път в България за концерт на 8 ноември в Зала 3 на НДК. Самара Джой излиза на българска сцена няколко дни след издаването на първия си концертен албум Live at the Blue Note L.A., който улавя блясъка на нейния талант, харизмата на сценичното ѝ присъствие, смелостта ѝ да опитва нови неща, нейния стремеж да се развива и винаги да изненадва.
Преди първата си изява у нас носителката на 6 награди „Грами“ застана пред микрофона на Jazz FM за един вдъхновяващ разговор, даващ представа за отношението ѝ към музиката, за нейния подход към песента и за това, което я държи здраво стъпила на земята след всичките признания и обожанието на публиката по света. Цялото интервю на Таня Иванова със Самара Джой може да чуете чрез плейъра под основната снимка, а по-долу да прочетете разговора. За осъществяването на тази мечтана среща изказваме благодарност на Virginia Records.
Нека да започна със следния въпрос. Джаз музиката не е била основна част от израстването Ви. Любовта Ви към нея идва на един по-късен етап. Кое беше това нещо в джаза, което ви привлече особено силно?
Това, което ме привлече толкова силно в джаза, беше автентичността на всеки един изпълнител, когото си пусках. Струваше ми се, че в джаза има нещо дълбоко в емоционален план и същевременно изключително напреднало в техническо отношение. Именно съчетанието на тези две неща ме притегли толкова силно. Исках да мога да пея всичко, което пожелая, като същевременно успявам да предизвикам емоция и да докосна публиката с изпълнението си. Всеки един джаз музикант или вокалист, които си пускам, ме трогват дълбоко. Затова поисках да бъда като тях и да слушам такава музика възможно най-често.
Да си представим, че имаме машина на времето. Ако имате възможност да срещнете някоя от любимите си вокалистки, коя би била тя? И какво бихте искали да ѝ кажете или да я попитате?
Ако можех да се върна назад във времето... Мисля, че много от любимите ми вокалисти наистина са обичали да слушат Били Холидей и са черпили сериозно вдъхновение от нейния подход към пеенето и емоцията, която тя е влагала. Така че не знам дали бих ѝ казала нещо, просто бих искала да отида и да я чуя на живо, за да разбера какво е било онова усещане, което е обземало любимите ми певици като Кармен Макрей и Аби Линкълн, слушайки Били Холидей отблизо.
Това е хубав отговор. Всъщност в някаква степен ме изненадахте с него. В интервютата, които давате, говорите доста за вокалните си влияния. Бих искала да разгледаме и една друга страна на тези музикални влияния – да поговорим за инструменталистите, които Ви вдъхновяват. Сякаш все по-често включвате в репертоара си композиции, а дори и инструментални сола на големи джаз музиканти, като намирате свои собствени думи за тях. Какво точно чувате в едно инструментално произведение, което Ви подтиква да му придадете глас?
Струва ми се, че в някои инструментални пиеси долавям разказ – история, която е съвсем лесно да се проследи. Бих искала да я представя пред по-широка публика, защото не всеки слуша инструментален джаз, което е напълно разбираемо. Когато някоя история ме докосне по този начин – например определена мелодия на Били Стрейхорн или Чарлз Мингъс, и аз я слушам отново и отново, без да мога да спра, защото в нея има нещо, което просто обожавам..., тогава изпитвам желание да споделя това преживяване с другите. Смятам, че чудесен начин да го направя, да създам връзка и да преодолея бариерата, породена от липсата на думи, е като добавя текст, който допълва вече разказаната история. За мен е вълнуващо предизвикателство да подбера думи и да изградя разказ, който съответства на онова, което вече е казано чрез музиката. Освен това този подход обогатява репертоара ми, тъй като много от стандартите от The Great American Songbook са наистина прекрасни, но често следват една и съща структура от 32 такта и сходна хармонична посока. Джаз композициите, от друга страна, макар и повлияни от тази традиция, черпят вдъхновение и от класическата музика. Те притежават по-голям размах – не бих казала непременно комплексност, а по-скоро една особена изтънченост, съчетана със свобода, която много харесвам и ми се иска да споделя с хората.
Напълно съм съгласнa с вас. Като стана въпрос за инструментална музика – баща ви е басист, а знам, че и вие самата имате известен опит с баса, нали така? Какви са отношенията ви с този инструмент? И бихте ли се захванали с него отново някога?
Да, свирих на контрабас едно лято. Свирих и на бас китара около година и половина-две. Не знам, имаше един период, в който просто много ми се искаше да свиря. Имаше време, когато всеки ден, щом се събудех, веднага хващах баса и свирех. И много ми харесваше. Обичах да разучавам песни, да разпитвам баща си за упражнения, които бих могла да правя. Но май пеенето ми харесва повече и реших да се съсредоточа върху него. Бих могла да се върна към баса – може би няма да съм най-добрата басистка или поне не толкова, колкото бих искала, но мисля, че пак бих свирила на бас. Същото е и с пианото – знам, че не съм най-добрата пианистка, но е много полезно да мога да свиря на него. Дори и на съвсем елементарно ниво – помага да разбираш хармонията, да откриваш различни начини за експерименти с мелодията, да пееш чисто..., подобни неща. Така че - да, може би бих посегнала отново към баса.
Надявам се. Ще ми бъде много интересно. Има един брилянтен басист, с когото често се пресичат пътищата Ви през последните няколко години – имам предвид Крисчън Макбрайд. Какво е усещането да работиш с него и какво научихте от сътрудничеството си?
Работата с Крисчън Макбрайд винаги е удоволствие, защото е изключително изобретателен и креативен музикант. Смятам, че той е рядко явление – имал е шансът да свири с толкова много основополагащи имена и легенди в джаза и да се учи лично от тях. Става дума за музиканти като Рей Браун, Джо Хендерсън, Фреди Хъбард, както и някои от любимите ми певци. Тъй като е в тези среди още от съвсем млад и е имал възможността да бъде част от всичко това, днес, когато пея с него, веднага си личи колко е креативен. Все пак е бил заобиколен от толкова невероятни творчески личности. Всеки път, когато Крисчън свири, научавам по нещо ново и чувам нови неща. Надявам се, че и публиката усеща същото, когато пея, защото всеки път се опитвам да поднеса нещо ново. Винаги мисля как да се развивам, без никога да изпадам в самодоволство, защото Крисчън е невероятен и продължава да израства, въпреки че вече е научил толкова много. Той не спира да се стреми към нещо повече, да твори и да създава музика на изключително високо ниво. Така че работата с него винаги е нещо много вдъхновяващо.
Да, той е изумителен. А какво да кажем за неговата личност? Знаем, че е великолепен музикант, а какъв е като човек? Усмивката не слиза от лицето му и каква енергия само.
Това определено е характерът, който виждат всички. Точно такъв e - винаги забавен, винаги има по някоя шега под ръка. Да, той е много весел и забавен човек.
Говорейки за сътрудничества, Вие участвате в проекта на барабанистката Тери Лин Кaрингтън New Standards Vol. 1, който в много отношения поставя под въпрос традиционния джаз канон, като извежда на преден план жените композитори. Самата вие сте част от поколение, в което все повече жени музиканти, композиторки и бендлидери заемат централно място на джаз сцената. Как според вас това се отразява на джаз музиката?
Усещам, че нещата се променят. Бих казалa, че жените винаги са присъствали на сцената и са оказвали влияние. Това винаги е било налице. Смятам, че единствената промяна се състои в това, че сега сме по-наясно с този факт. Влиянието винаги е съществувало – вземете например Мелба Листън, която свиреше на тромбон и твореше заедно с музиканти като Ранди Уестън и Дизи Гилеспи. Или пък Мери Лу Уилямс? Това винаги е било част от историята на тази музика, но може би хората не са обръщали достатъчно внимание. Затова е чудесно, че Тери Лин извежда този въпрос на преден план, но приносът на жените винаги е бил факт. Мисля, че единственото, което се е променило, е осъзнаването му от страна на повече хора.
Бих искала да поговорим и за един друг, много любим за мен музикант. Наскоро загубихме един от големите гласове в джаза – и не само в джаза, а в музиката въобще. Става дума за Касандра Уилсън. Тя беше прекрасен пример за артист, който винаги е вярвал в силата на личната интерпретация. Познавате ли творчеството на Касандра?
В процеса на моето израстване съм отделяла време да я слушам. Мисля, че сега се върнах назад и я слушам повече, отколкото преди, когато тепърва започвах да слушам джаз. Тръгнах от самото начало и постепенно, съвсем бавно, стигнах до периода, в който тя беше особено активна, някъде през 90-те години, но тогава тя не беше основният ми фокус. Четох доста за това как е променила живота на хората – както на други артисти, така и на публиката. Наистина е прекрасно човек да бъде запомнен по този начин със своето творчество и музиката, която е споделил със света. Затова сега вероятно ще отделя много време, за да чуя песните ѝ и да наваксам.
Доколко е важна е за Вас личната интерпретация? Струва ми се, че тя е в основата на начина, по който подхождате към всяка песен, която изпълнявате. А вероятно е и в основата на това, което кара музиката Ви да докосва толкова много хора. Вие така ли го възприемате?
Да, предполагам, че виждам нещата по този начин. Когато харесваш даден вокалист или музикант, когато ти допада почерка му, ти просто искаш да го слушаш постоянно, защото ти харесват неговия подход, светоглед, гледната му точка и начина, по който интерпретира музиката. Затова съм благодарна, че на хората им допада моят подход. Това е нещо, върху което все още работя и което, струва ми се, още не съм усъвършенствала напълно. Може би донякъде съм – определено си имам свой собствен стил, но продължавам да го шлифовам, за да има постоянство в пеенето ми. Но - да, смятам, че личното тълкуване е от огромно значение, особено в този жанр. Важно е да имаш собствен глас, който е дълбоко свързан с музиката, която обичаме. Да стъпваш здраво върху основите на джаза, докато същевременно откриваш собствения си глас – това всъщност е същественото. Всички големи имена в тази музика са развили свой собствен глас – от Сара Вон и Джон Колтрейн до Дюк Елингтън. Всички те са започнали, като са се възхищавали на някого, а след това чрез това възхищение, чрез изучаването и слушането на музика - било то на Чарли Паркър или на някой друг, с много труд, практика и учене, те са открили своята интерпретация, своя начин на изразяване, който са продължили да усъвършенстват. Мисля, че това е пътят, по който всички ние вървим, особено като артисти в джаза.
Как разбирате кога сте намерили своя собствен подход към песента?
Струва ми се, че преди ми отнемаше много време. Трябваше да изпълнявам една и съща песен многократно, преди наистина да открия начин да я направя своя. Сега вече не отнема толкова време, просто защото пея отдавна. Мисля, че е важно колко пъти я изпълняваш, колко се упражняваш, като например си казваш: „Ето, вземам тази песен и я изпявам три пъти.“ И всеки път се опитвам да я направя различна. Придържам се към мелодията, после се отклонявам от нея, след това се връщам към първоначалния вариант. После започвам да изследвам всяка една от версиите. Опитвам се да слушам музикантите около себе си по-внимателно и да взаимодействам с тях, защото това може би ще промени нещо. Смятам, че колкото повече време отделяш за подобна практика, толкова по-добър ставаш. И съответно се чувстваш по-уверен в това, което правиш.
Има ли песен, която много обичате, но все още не се чувствате готова да я изпълните пред публика?
Има ли песен, която не се чувствам комфортно да изпълнявам пред хората? Ако има такава, то вероятно е написана от джаз музикант и вероятно ме притеснява сложността на мелодията. Не става въпрос за нещо, което можеш просто да чуеш веднъж и веднага да го изпееш. Изисква се малко повече време, повече разучаване, но в момента не се сещам за конкретен пример. Спомням си, че една от песните, която ми беше по-трудно да науча, беше Reincarnation of a Lovebird на Мингъс. Записахме я и сега наистина ми доставя удоволствие да се връщам към нея, но ми отне доста време, докато я науча и докато се почувствам уверена да я пея пред публика. Притеснявах се, че може да прозвуча фалшиво, да се объркам относно структурата или нещо от този род.
И каква чудесна интерпретация! Обичам много тази песен. Когато пеете джаз стандарти, например, случва ли Ви се да усещате, че водите разговор с музикантите през десетилетията?
Ако изпълнявам песен на Мингъс или Дюк Елингтън, и се замисля сериозно върху нея, върху нейното развитие, мелодия и текст, първото, което си казвам, е: „Това е просто невероятна песен“. Обичам да пея хубави песни. И си мисля как бих могла един ден да вложа всичко от конкретното произведение, което харесвам, в собствена композиция или интерпретация. Но най-вече става въпрос за любов – просто обичам да слушам тези песни. Обичам да ги пея. Обичам да чувам как музикантите, с които работя, ги интерпретират. Впечатлява ме и фактът, че съществуват песни, написани преди толкова много време – преди близо 70 или 80 години, които все още докосват, говорят на новите поколения и продължават да вдъхновяват отново и отново. Това наистина е много въздействащо.
Разказването на истории е толкова важна част от музиката. Гледате ли на себе си като на разказвач на истории?
Предполагам, че да. На мен лично ми харесва да слушам някоя песен, да чуя текста и да си представям къде се намирам в тази песен или пък да си представям обстановката, сцената, която се изгражда, и образите, които една песен успява да събуди у слушателя. Така че - да, харесва ми да разказвам истории и да давам възможност на публиката или на всеки един, който слуша, да си представи и да види онези ярки картини, които се описват в песента.
Усещам колебание в отговора ви, но аз знам, че сте чудесен разказвач на истории. И тъй като става въпрос за това – смятате ли, че е нужна увереност, за да бъдеш наистина свободен като артист или артистичната свобода те учи как да станеш уверен? Какво мислите?
Мисля, че увереността е много важна. В джаза, например, интересното е, че трябва да си уверен и подготвен, но същевременно да осъзнаваш, че е напълно нормално да допуснеш грешка и това е част от процеса. Това е свързано със спонтанността, с пълното присъствие в настоящия момент и с взаимодействието с музикантите около теб. Що се отнася до мен – преди не се чувствах уверена нито в пеенето, нито в творческите си изяви на сцената. А щом липсва увереност, когато се опитам да изпея някоя музикална идея без да съм сигурна в нея, резултатът обикновено не е добър. Тогава оставах разочарована от себе си, защото не успявах да създам онази връзка с публиката, към която всъщност се стремях. Но с натрупването на опит, с концертите на най-различни места - пред малка или пред по-голяма аудитория, човек неизбежно става по-добър. Сега се чувствам по-уверена от всякога, макар все още да работя върху това как да поддържам живо взаимодействие, вместо да изпълнявам идеите си на автопилот. И все пак, увереността наистина помага. Тя е съчетание от подготовка, опит и време. Всъщност е нужно доста време.
Как оформяте изпълненията си на живо, за да създадете емоционална връзка с публиката?
Мисля, че обикновено оставям песните да свършат основната работа. Много от песните, които изпълняваме в момента и са в нашия репертоар, си пасват добре. Има песни, които са много драматични и емоционални, а има и такива, които са бързи, динамични, наелектризиращи и вълнуващи – те веднага грабват вниманието на публиката. Така че не се налага да го мисля прекалено много. Просто се получава една наистина вълнуваща част от програмата. В нея има и по-спокойни, релаксиращи моменти, в които мога да включа елементи от бразилската музика, като боса нова, да въведа пеене на португалски и да изследваме един съвсем нов жанр. Репертоарът ни вече е доста обширен, така че нещата се подреждат от само себе си. Съставям списъка с песни, като обмислям накъде искам да поведа публиката тази вечер и как да започнем. Дали началото да е драматично или пък да е нещо ударно, с много енергия. Може би нещо по-деликатно, което постепенно да прерасне в кулминация. Всяка вечер е различно, но фактът, че разполагаме с толкова много песни, определено улеснява нещата.
А какво искате да изпитват хората, когато си тръгнат от Ваш концерт?
Честно казано, искам да обхвана всичко – всяка възможна емоция. Мисля, че това помага, особено когато става въпрос за по-дълго присъствие на сцената –около час и половина музика, което позволява известни възходи и спадове в настроението. Обикновено в началото е добре да се започне с нещо познато за публиката. Но дори и да не е така, може да бъде нещо като…например, често сме започвали участията си с ‘Round Midnight – известна пиеса на Телониъс Монк. В началото тя звучи като балада, след това я развиваме в много бързо темпо, после се връщаме към баладичното звучене, финалът е почти оперно драматичен, а след това преминаваме към самба ритъм. В песента се съдържат всички тези елементи – драматизъм и оркестрация, които привличат вниманието. И така в рамките на тези 90 минути преминаваме през едно музикално-емоционално пътешествие, отдавайки почит на значими фигури, музиканти и вокалисти от света на джаза, които са ме вдъхновили. Накратко, искам цялостното преживяване да бъде вдъхновяващо. Искам това да бъде емоционално пътуване, по време на което никога не се задържаме само върху едно нещо. Постоянно се движим напред, развиваме програмата така, че публиката да остане ангажирана през цялото време и да има пълната свобода да изпита свои собствени емоции по отношение на всяка песен, която чуе.
Много млади хора откриват джаза именно чрез Вашата музика. Ако някой чува джаз за първи път и иска да го опознае по-задълбочено, на какво бихте го посъветвали да обърне внимание?
Знаете, младите хора са искрени. Ако нещо им харесва, те ще ви го покажат. А ако не им харесва – също ще разберете, защото няма да го слушат или няма да му обръщат никакво внимание. Затова аз не се стремя непременно към това младите хора да харесват музиката ми, но пък точно това я прави още по-специална, защото те наистина ѝ се наслаждават искрено и идват на нашите концерти. Социалните медии могат да бъдат доста капризна среда - там се сблъскваш с нещо, но само за 30 секунди, след което веднага се появява нещо друго и вниманието ти бива изместено в толкова много различни посоки. Затова е чудесно, че толкова много хора на моята възраст или по-млади са се почувствали привлечени от музиката ми – дотолкова, че искат да я слушат отново и отново, превръщайки я в част от живота си. Не мисля, че има нещо конкретно, на което трябва да обръщат внимание. Ако просто чуят музиката и тя им хареса, ето това е отговорът. Така че продължавайте да правите това, което правите, не непременно заради конкретна публика, а просто защото ви доставя удоволствие и публиката сама ще дойде.
Постигнали сте изключително много от съвсем ранна възраст. Шест награди „Грами“, растяща аудитория и огромно внимание, насочено към Вас. Как успявате да съхраните човека и артиста зад всичко това? Как оставате вярна на себе си, за да си гарантирате, че Самара Джой е нещо повече от един публичен образ?
Ето как стоят нещата... Чувствам се нормално и здраво стъпила на земята, защото, що се отнася до музиката и гласа ми, съм постигнала известен напредък, с който се гордея, но все още не съм постигнала това, което наистина искам. Осъзнаването, че пътят ми още не е извървян и че не съм там, където бих искалa да бъда, както и фактът, че всички мои любими музиканти никога не са спирали да се учат, никога не са преставали да обичат музиката и да искат да научат повече за нея, да усъвършенстват начина, по който я интерпретират – всичко това ми показва, че макар наградите да са нещо чудесно, истинското удовлетворение идва от преодоляването на определени предизвикателства. Именно желанието да се развивам като музикант е това, което ме държи здраво стъпилa на земята. Не мога просто да се отпусна, да скръстя ръце и да не правя нищо, защото смятам, че точно тогава нещата започват да вървят надолу – по отношение на работата, гласа ти или каквото и да е друго. Ако не отделяш достатъчно време, за да поддържаш тази мускулатура, способността да учиш музика, да усвояваш нови неща, постоянно да опитваш различни подходи и да упражняваш уменията си, всичко започва да губи качеството си. Предстои ми още много учене и практика – неща, които все още не съм реализирала, но самата перспектива е вълнуваща. Това, което ме държи здраво стъпила на земята и фокусирана, е фактът, че обичам музиката – независимо от всичко друго, включително и това доколко публичен е станал образът ми.
И още един въпрос. Имам усещането, че всеки един от албумите ви е като автопортрет – отражение на Самара Джой в определен момент от живота ѝ. Къде чувствате, че се намирате на този етап от живота си и имате ли представа какъв портрет бихте искали да представлява следващият ви албум?
На този етап от живота си имам усещането, че тепърва започвам. Благодарна съм и се радвам на късмета си да преживея много на този ранен етап от музикалния си път и кариера. Мисля, че предстои още много за откриване. Що се отнася до следващия ми албум – всъщност имам план за следващите няколко, но смятам, че той ще продължи да показва на хората, че винаги съм готова да изследвам нови неща. Никога няма да позволя да ме ограничават, нито ще решавам каква музика да правя, като се водя единствено от това какво харесват хората. Ако нещо е много популярно в момента, няма просто да тръгна в тази посока или ако на публиката ѝ харесва някоя моя песен, няма да започна да правя всичко в същия стил. Винаги ще остана вярна на нещата, които обичам и просто ще се надявам, че и другите ще ги харесат. Смятам, че е най-добре да създаваш това, което на теб самия ти харесва. А ако хората не го харесат, случват се и такива неща. Просто започваш да правиш нещо друго, не е настъпил краят на света. Така че се надявам следващият ми музикален портрет, следващият ми албум да покаже на хората, че все още съм любопитна към света, че все още обичам музиката. Винаги съм я обичала и винаги ще я обичам.
Да останете вярна на себе си - мисля, че това е единственият начин да създаваш музика, да създаваш изкуство. За мен това е най-важното нещо. И още един въпрос относно предстоящия Ви концерт тук, в България. Това ще бъде първото Ви гостуване у нас. Бихте ли ни разказали повече за репертоара и за музикантите, с които пристигате.
Пътувам с моя септет, който включва пиано, бас, барабани и 4 духови инструмента, така че идваме в пълен състав.
Фотография: AB+DM
