Изключителният Рой Харгроув ще слушаме тази вечер за първи път в България по време на фестивала A to Jazz. Тромпетистът ще свири заедно със своя квинтет, представяйки го така: „О, аз имам страхотна група. Невероятна е, музикантите са чудесни. Събирайки се заедно, правим много вълнуващо шоу. Където и да отидем, хората полудяват.“ Носителят на две награди „Грами“ е работил с джаз легенди като Уинтън Марсалис, Хърби Хенкок и Майкъл Брекър, но тъй като неговият талант не признава стиловите ограничения, в биографията на Харгроув са записани сътрудничества с Ди Анджело, Принс, Мейси Грей, Ерика Баду, която го посочва за свой учител, и мн. др. „Моят опит е моята музика.“ - това заявява Рой Харгроув в интервю за Джаз ФМ радио, неоставяйки никакво съмнение, че животът му е неразривно свързан с това, което прави.
Интервюто можете да чуете чрез бутона „Аудио“ по-горе. В оригинал то е публикувано на англоезичната версия на сайта ни тук.
Работите по нов албум, така ли е?
Да, така да се каже.
Бихте ли ни разказали повече за него?
Не, не мога. (Смее се.)
Добре.
Всичко, което мога да кажа, е, че в момента пиша музика. Написал съм много нови композиции и рано или късно ще ги запиша. Другото нещо, което мога да кажа, е, че обстановката, в която живеем, е много сложна. Много е трудно да се мотивираш да запишеш нещо, защото музиката стана безплатна. Вече не се изкарват пари от звукозаписи. Какво може да се направи, когато вече всичко може да получиш от интернет, безплатно. Записваш албум, той не се продава, а всички го получават без да плащат, така че ние сме принудени да изкарваме доходите си от концерти. Ако ме питате – изпълненията на живо са по-добре, но е хубаво да имаш нещо и за вкъщи. „Но как сте го получили?“ – това ще попитам интернет потребителите. Хора, ако искате от нас да записваме албуми, спрете да си ги набавяте безплатно. Плащайте си за това. Един диск струва от 2 до 10 долара. Нека да ви кажа какво ми се случи вчера. Срещам един познат, човек, с когото не сме се виждали от известно време. Той ми казва: „Хей, спомняш ли си ме… срещали сме се еди къде си.“ После ме пита „Би ли ме включил в списъка с гости за концерта?“ Аз му отвръщам: „Добре, защо не?“ След малко друг също иска да го включа в списъка с гости, защото не е евтино да си купи билет. Но понякога става дума за 5, 10 долара, може би 20. Не е толкова скъпо. Ние музикантите трябва да живеем от нещо, така че хората трябва да спрат постоянно да получават безплатно музика по интернет.
Какво да очакваме от Вашия концерт тази вечер?
О, аз имам страхотна група. Невероятна е, музикантите са чудесни. Саксофонистът Джъстин Робинсън е мой колега от доброто старо време, когато ходехме на джем сешъни в Ню Йорк. Това беше по времето, когато се преместих там, а Джъстин е от Ню Йорк, от Куинс. Той и неговата компания имат заслугата да ме представят на нюйоркската сцена. Останалите членове на групата ми са по-млади. Басистът Амийн Салийм и барабанистът Куинси Филипс са от Вашингтон, за който винаги съм казвал, че е град на ритъма. По някаква причина всички момчета, които познавам от Вашингтон, имат този специален талант, свързан с ритъма, не знам откъде идва, може би е просто начин на живот. Каквото и да е, но всички те имат невероятно усещане за ритъм. Чух ги да свирят в един клуб, който е собственост на мой приятел от гимназията. Той ми се обади и ми каза: „Човече, трябва да дойдеш тук и да чуеш тези момчета, те суингират като зрели мъже.“ Аз отвърнах: „Добре.“ Отидох да ги чуя и те наистина бяха убийствени. Веднага се обадих на мениджъра си и му казах: „Чух ритъм секцията на бъдещето.“ В джаза е много трудно да получиш този ритъм, който да е танцувален. И тези момчета с техния здрав ритъм правят именно това, а това събира хората. Повечето казват: „Аз не харесвам джаз, защото няма бийт в него.“ Но тези момчета ни връщат именно към това. Моят пианист навремето е бил дете-чудо, той е от Ню Орлиънс. Не знам с какво хранят хората там, но всеки музикант от Ню Орлиънс, който познавам, е „Уау.“ Те са невероятни музиканти, особено пианистите. Съливан Фортнър е най-завършеният пианист от хората на неговата възраст. Няма песен, която да не знае, добре е тренирал слуха си – може да чуе всичко, каквото и да изсвириш, той може да го чуе. Носител е на толкова награди, започна да преподава в Oberlin Conservatory of Music, където самият той е учил. Тези момчета наистина са невероятни. Събирайки се заедно, правим много вълнуващо шоу. Където и да отидем, хората полудяват.
Пианистът Лари Уилис Ви е казал: „Ако се грижиш за музиката, и тя ще се погрижи за теб.“ Как се грижите за музиката – кои са принципите, които следвате и философията, на която се уповавате?
Мисля, че това, което Лари искаше да каже, е да бъдеш интелигентен, да се учиш в музикално отношение, винаги да бъдеш готов да се учиш и също така всеки път, когато свириш, да даваш най-доброто от себе си, да даваш всичко, да даваш 150% от себе си всеки път, да свириш така, сякаш е за последен път в живота ти. Мисля, че има какво да се научи, за да даваш най-доброто, на което си способен. В този случай хората могат да осъществят връзка с теб, да разберат това, което правиш. Така допринасяш за цялостното си развитие като личност – затова Лари Уилис ми каза: „Ако се грижиш за музиката, и тя ще се погрижи за теб.“ Хората прекарват толкова много време, опитвайки се да станат богати и неща от този род, а аз си мисля, че, ако ти се отдадеш на своето изкуство, не трябва да търсиш нещата, те просто ще идват при теб. Ще получаваш подаръци от хората.
Според годишния доклад на Nielsen за 2014 г. интересът на американската публика към джаза продължава да спада и заедно с класическата музика са най-малко предпочитаните музикални жанрове в САЩ след музиката за деца. Как ще коментирате?
Не знам. Имам предвид, че за мен нещата винаги са стояли по този начин, още когато започвах да свиря джаз. Нека го кажа така – когато започнах да свиря професионално, имаше много повече хора наоколо, предполагам, защото имаше много повече музиканти. Те изпълняваха музика по начина, по който трябваше. Моята теория е, че музикантите не обръщат внимание на това, което трябва да направят и заради това нямат възможност да го постигнат. Когато музикантите искат повече публика, те променят музиката в нещо, което е по-съвременно и много често разводняват нещата. Аз мисля, че каквото и да правиш, трябва да познаваш същността му. Нека го кажа по друг начин. Има много музикални училища в момента, но учителите там прескачат цяла епоха от това, което трябва да бъде научено. Много музиканти от 40-те до 50-те или началото на 60-те години са пренебрегвани, някои от тях са починали млади, но има много да се каже за това какво са оставили след себе си. Музиката на хора като Чарли Паркър, Телониъс Монк и Бъд Пауъл задава основата на това, което е необходимо, за да придобиеш знанието как да достигнеш до хората. Голяма част от това познание се игнорира, защото светът е толкова бърз. Прилича ми на следното - отваряш вратата на библиотеката, която е пълна с книги и ти не знаеш откъде да започнеш. Повечето хора отварят вратата, поглеждат това, което е вътре, затварят вратата и продължават нататък. Не е лесно да си имаш ниша и нещо, което хората харесват, и всеки да ти казва: „О, ти звучиш добре.“, и ти да се чувстваш комфортно от това, но винаги трябва да помниш ситуациите, от които си се учил. Мисля, че се проваля нашата връзка с хората, защото нещата не са направени, както трябва. Защото, ако едно нещо е направено правилно, то не може да бъде отречено. Това е най-чистата форма на изразяване. Всеки може да я усети. Там няма електроника, всичко е акустично. Това е нещо духовно, ако идва по правилния начин. Моето лично мнение е, че човек, който не знае нищо за музиката, може да я разбере и да я усети. Знам това от личен опит. Отивам да свиря някъде и, ако изпълня някоя балада или нещо наистина красиво и бавно, хората веднага реагират. Те ми казват: „Да, беше страхотно, но, когато изсвири онази балада, това ми хареса най-много.“ Така че в джаза винаги има по нещо за хората. Винаги има нещо, което хората могат да свържат със себе си. Големият проблем е, че следващото поколение музиканти няма за какво да се държи здраво. Сега с технологиите, с които разполагаме, ти взимаш даден артист, натискаш едно копче и целия му живот е на твое разположение. Когато аз започвах да уча за джаза, си купувах един албум и слушах по една песен от него непрекъснато. Има голяма разлика между това, за което ви разказвам, и това да разполагаш с цялата дискография на някой музикант. Дори и да искаш да събираш нещо, ти не знаеш накъде да поемеш с него. Днес няма нещо, което да ти е особено скъпо.
Какво бихте казали на хората, които не знаят нищо за джаза и по някакъв начин се притесняват от него, мисля, че в нашето общество съществува тази нагласа?
Не се страхувай, човече, това е нещо хубаво. Аз дори не обичам да го наричам джаз, това е просто музика. Защо се нарича джаз – предполагам, че заради момента с импровизацията, но импровизация има във всички видове музика. Мисля, че голямото предизвикателство е да научиш какво са хармония, ритъм и мелодия. Ако познаваш тези инструменти, може да свириш какъвто стил искаш. Тогава няма да се ограничаваш – може да се насочиш към кънтри, към класическа музика. Ако можеш да изразиш този саунд, който е в главата ти, тогава стилът няма значение. Ако хората имат страхове относно джаза, бих им казал – купете си албум. Купете си албум с баладите на Джон Колтрейн и страховете ви ще изчезнат.
Как се чувствате в момента по отношение на Вашата кариера и музикално пътешествие. Как опитът Ви се отразява на Вашата музика?
Как? Моят опит е моята музика. Наистина. Това е. Ти живееш своя живот и музиката зависи от това, което си преживял.
