В „Джаз истории“ ще ви срещнем с Радослав Иванов чрез разказа на неговите дъщери – Лилия и Емилия.
- Като ученик започва да свири в „Русенски оптимисти“.
- Преместил се в Музикалното училище във Варна, става част от „Младите оптимисти“ и „Джаз на симфониците“.
- В София той започва като член на „Джаз Овчаров“.
- В Ансамбъла на Профсъюзния дом с диригент Виктор Райчев през 1950 г. се запознава на турне със съпругата си Вера. Тимпанист е в Ансамбъла на трудовата повинност.
- В нощни заведения в столицата е с оркестъра на Димитър Ганев.
- С Леа Иванова и Морис Аладжем свири в бар „Астория“. Излиза на сцената на театър „Одеон“ и на много други места. През 1956 – 1957 г. е част от салонните оркестри на Бабев, Камъраш, Лестев, Сашо Сладура.
- Включва се в „Студио 5“ в БИАД. С Людмил Георгиев свири в Унгария, където се ражда втората му дъщеря.
- През 1960 г., с Емил Георгиев начело, става член-основател на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия.
- След като напуска състава през 1968 г., през 1970 г. основава своя квартет „Орфей“, в който завършва творческия му път, продължил 43 години.
Радослав Иванов в документален филм за него: „Важното е да се свири хубаво – с познания, способности, възможности. Най-важното, за да бъде хубаво, е да чувстваш това, което правиш. Музиката е възвишено изкуство и трябва да се изпълнява с душа и със сърце. Неслучайно е казано, че за да бъдеш музикант, трябва да имаш и талант. Не знам колко талант имам, но смятам, че бях добър музикант.“
Лилия: Това, с което родителите ни са ни повлияли за развитието като личности е, че и двамата обичаха музиката в различните й жанрове, възпитаваха ни в тази посока. Любовта, която носим към музиката и изкуството, я дължим в най-голяма степен на родителите си. И в не малка степен – на това, с което сме се занимавали – участието ни в Детския радиохор, свиренето ни на инструменти, впоследствие това, че сме пели дълги години в други хорове. Аз съм в Софийския камерен хор „Васил Арнаудов“, преди това бях в Хора на софийските девойки. И всичко това е начин на възпитание в този дух – музика, изкуство и любов към тях. Това във всички случаи прави хората по-добри.
Емилия: Атмосферата вкъщи – представете си апартамент с много хора, живеещи в него, няколко поколения – впоследствие – четири. Детските ми спомени бяха за апартамент, пълен с музикални инструменти, предимно ударни – като започнете от малките барабанчета, минете през ксилофона и вибрафона, комплекта барабани. Вкъщи идваха ученици, непрекъснато звучеше музика. За разлика от други деца, които учеха детски песни, тъй като у нас непрекъснато звучеше джаз, нашите детски песни бяха стандартите на Ела и Луси и ние си ги пеехме дословно вкъщи и двете до магнетофона. Почти всичко за онова време, което можеше да се намери на запис, се слушаше у нас денонощно. Така че от тази атмосфера, не знам какво би могло да произтече друго освен любов, любов, безкрайна любов към музиката, много музика и най-прекрасни спомени, които за мен станаха впоследствие професия, а за сестра ми – хоби.
Лилия: Нямахме само маримба вкъщи. Имахме пиано, много години свирих на него, но не му се посветих.
Емилия: Исках да продължа пътя на баща ми с ударни и започнах да ги уча. Голямото ми желание бе ксилофонът. Ходех на уроци при Добри Палиев, когато бях шести клас в подоготвка за Музикално училище, свирейки от 5-годишна на пиано. Но баща ми в един момент каза: „Не, няма да хамалуваш, както аз цял живот съм мъкнал ударни инструменти. Това не е професия за жена.“ И каза: „Искам да свириш на арфа.“ Сбъднах му мечтата! Свирих известно време, нещата така се стекоха, че не продължих. Завърших Музикалното училище с арфа, но си останах между музиката.
През 1943 г. Радослав Иванов е още ученик, когато започва професионално да се занимава с музика. Той е барабанист в местния оркестър – „Русенските оптимисти“. Съставът е от 12 души. Те свирят на балове, вечеринки, танцови забави и нощни заведения песни предимно на любовна тематика. За да добие професионална подготовка, през 1946 г. се мести в Музикалното училище във Варна. Там няма специалност ударни инструменти, затова учи кларинет. И не спира да работи – член е на „Младите оптимисти“ и на „Джазът на симфониците“ с инструменталисти от Варненския симфоничен оркестър. При откриването на катедра „Ударни“ в Музикалното училище в София идва да учи тук и завършва тимпани. През цялото време работи. Сред съставите, с които свири в София, са „Джаз Овчаров“, „Студио 5“, Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия.
Лилия: Неговата любов към музиката и към ударните личеше във всяко едно негово действие, не само в стремежа му да бъде все по-добър и все по-добър в професията си, но и в отношението му към инструментите му. Няма да забравя колко щастлив беше, когато след много години успя да си купи хубав комплект барабани – може би третият, който имаше – „Премиер“ и чинели от небезизвестната фирма „Зилджан“. Баща ми беше изключително щастлив, че най-накрая може да си позволи да има качествени инструменти, с които да работи.
Емилия: Говорим за 60-те години – представете си какво означава това. Той ги внесе от чужбина, но никой у нас нямаше такива инструменти.
Лилия: И тъй като е започнал да свири едва ли не в ученическа възраст – почти юноша, 15-16-годишен е бил член на „Русенските оптимисти“. По-късно свири с „Джазът на симфониците“ във Варна – явно сборен състав от симфоничен оркестър и джаз музиканти. По-късно – през 1946 – 1947 г. – е работил с „Джаз Овчаров“, свирил е в салонни оркестри. Това е още едно доказателство колко е бил отдаден на музиката и се е учил, работейки. Когато се създава Музикалната академия през 1921 г., Музикалното училище получава статут на средна степен на Консерваторията – нещо като бакалавърска програма. Баща ни цял живот се е усъвършенствал в професията, слушайки големите музиканти и, съответно, участвайки на музикалната сцена. Във филма казва, че е работил с почти всички музиканти на онова време и специално подчерта името на Леа Иванова. Усетих в интонацията му, в изражението му – той беше емоционален човек – че я чувствал много близка, защото споменава, че тя е изиграла голяма роля за неговото прехвърляне и оставане в София – не знам по какви причини. Те са работили много години заедно в бар „Астория“ с Георги Ганев, Недко Трошанов, Морис Аладжем. Това ми направи впечатление – с каква любов и огромно приятелско чувство каза няколко думи за Леа Иванова.
И още от професионалния и житейски път на Радослав Иванов – в Ансамбъла на Профсъюзния дом с диригент Виктор Райчев през 1950 г. се запознава на турне със съпругата си Вера и през 1952 г. сключват брак. През същата година започва тригодишна служба в казармата като тимпанист в Ансамбъла на трудовата повинност, а след това е в нощни заведения в София с оркестъра на Димитър Ганев, с Леа Иванова и Морис Аладжем в бар „Астория“, в театър „Одеон“ и на много други места. Почти няма музикант, с когото не е работил. През 1956 – 1957 г. свири в салонни оркестри с най-добрите водачи, сред които Бабев, Камъраш, Лестев, Сашо Сладура. Включва се в „Студио 5“ в БИАД. През 1960 г., с Емил Георгиев начело, става член-основател на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия. През цялото време е отдаден на музиката, в която посвещава своите деца, опознали джаза с лекота и в дълбочина и възприели го с цялото си чувство.
Лилия: Не оставаше пиеса, която той да не изработи вкъщи. У дома свиреше много, независимо, че живеехме в апартамент в жилищна кооперация – не много голям, но едната стая беше музикалния кабинет. Разбира се, че ходехме по концерти. Бях съвсем малка, когато посещавах концертите на „Студио 5“ в БИАД.
Емилия: Когато бях 6-7-годишна, беше задължително в събота или неделя в 11 ч. да ходим на концерти в БИАД. Спомням си първата поява на Богдана Карадочева, на Йорданка Христова, на Георги Кордов. На всичките концерти в Летния театър съм ходила с него в парка. По концертите и по музикалната част бях „закачена“ за него и където имаше нещо, на което можех да отида, отивах. В онези години си спомням Женифер в Летния театър – това беше страхотно изживяване! Спомням си със „Студио 5“ имаше една песен, която Йорданка Христова пееше – много суингарска. В текста тя изпяваше по една фраза с името на всеки един от музикантите – за Вили Казасян, за Дечко, „Обичам те, Слави!“ Беше много приятно! Вкъщи имахме записи на почти всички и това сме слушали.
Лилия: Музиката вкъщи се записваше на един 25-килограмов магнетофон „Смарагд“, който в момента е изложен в Музея на радиото във Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски“. И музиката, която аз лично записвах – може би съм била на 13-14 години – баща ми почти ме задължаваше – не че аз не исках – да следя джаз емисията на Уилис Коновър. Това за няс бяха изключително вълнуващи моменти – аз да запиша, след това със сестра ми да се опитаме да запеем тези песни, а след това те се слушаха до безкрай. И така в една много ранна възраст познавахме много от големите имена в джаза, които за щастие станаха популярни в днешния ден и у нас.
Лилия често носи магнетофона в училище.
Лилия: Като стана дума за тежкия „Смарагд“, молех моите съученици от гимназията да го носят от вкъщи до училището и правех джаз лектории – две-три, заедно с други прояви. И се опитвах да накарам съучениците си да слушат тази музика.
Всички ценности, на които джазът е носител, Радослав Иванов възпитава у децата си – Лилия и Емилия.
Лилия: Той беше изключително свободолюбив човек и бидейки свободолюбив, в тази музика виждаше възможностите да изрази себе си, поради това, че в джаза има импровизация. Предполагам, че неговият неспокоен дух и свободолюбие са го стимулирали да прави точно такава музика, което предаваше и на нас. У дома се слушаше и класическа музика, особено много – оперна музика, която майка ми обичаше.
Емилия: Не ни е изнасял „лекции“ за джаза, защото ние го слушахме безкрайно много и той, виждаше, че ние възприемаме тази музика, че имаме отношението към нея. Може би не е било необходимо да ни се обяснява, след като вижда, че нещо влиза в кръвта на децата и то ги „заразява“.
Лилия: Специални разговори не сме водили, но сме обсъждали някои от големите имена. Например той се учеше от Арт Блеки, Бъди Рич. Имаше един унгарски барабанист – Ковач, имена, за които ни е говорил много, обяснявал ни е. Обръщал ни е внимание, например, за енергията, с която свири Бъди Рич, запознавал ме е с Джийн Крупа – че е голям музикант и се е учил от него.
Емилия: по-късно сме говорили професионално, когато започнах да се занимавам с музика. Вкъщи имаше много школи, ноти, впоследствие имаше възможност да купува ноти втора ръка от чужбина от хора, които имаха контакти и внасяха материали.
Радослав Иванов е известен с прякора си Славе Хаиза.
Лилия: На мен лично ми е неприятно, че има такъв прякор, защото „хаиз“ означава опак човек. Но баща ни беше всичко, но не и това – беше благороден, ларж, бохем, широко скроен. Той ми е казвал, че имал един колега, който всеки път му искал цигари. „Един прекрасен ден му казах да иде да си купи. Той тогава ме нарече „Хаиз такъв!“ – и така му остава в средите. Много колеги имат такива прякори. Със сестра ми имаме шастието да познаваме тези хора – Любо Камилата, Тони Заека – пианистът, с който започват в „Студио 5“…
Как светът на музиката на баща ви беше вашият свят, как се чувствахте в него?
Лилия: Аз лично – щастлива.
Емилия: Аз съм кръстена на музиката на баща ни. Родих се в Будапеща. За да може той да работи, в определени периоди пътувахме с него, когато се е налагало.
Лилия: В края на 1958 и през 1959 г. баща ни и колеги, сред които Людмил Георгиев, бяха поканени и свиреха в българския ресторант в Будапеща – може би около година. И Людмил беше със семейството си – съпруга и син, а също и ние със сестра ми, която се роди там. Били сме част от неговия живот, където и да се е намирал.
Емилия: Сестра ми, харесвайки сина на Людмил, решава, че ако се родя момче, ще се казвам Емил, като него.
Лилия: Бяхме близки семейства и децата, но са идвали у дома много музиканти.
Емилия: Спомням си, че Кирил Семов идваше вкъщи. Когато пътуваха със „Студио 5“ – имаше много такива турнета със скечове с артисти – „Студио 5“ правеха концерти и програми. Тъй като живеехме в центъра, се отбиваха у нас. Кирил Семов идваше вкъщи и от него съм запомнил тази прекрасна песен – „Синя вечер“, която пееше вксъщи. Интересен живот беше!
Лилия: Аз си спомням друг момент – за бирхалето на „България“ – то беше наистина средище на музиканти, всички се събираха там. Имаше години, в които свиреха салонна музика. Вълнуващо беше!
С него той свири в Германия, тогавашна Югославия и у нас.
Лилия: Баща ни беше интелиентен, почтен човек , много се интересуваше от история, четеше приключенски романи и макар да не беше изпълнявал дълго време симфонична музика, я обичаще и негов любим композитор бе Чайковски. От другия жанр винаги с голямо удоволствие слушаше Нат Кинг Коул, който му бе любим заради неговото изящество, кадифения глас, изящността, с която музицираше, простотата, с която изразяваше всичко, което искаше да каже със своите песни.
Ако можете да кажете, че баща ви е част от вас за цял живот, какво е то за всяка от вас?
Лилия: Вдъхновение, свободомислие, бунтарство.
Емилия: И професия, защото „заразата“ остана при мен.
Лилия: И мен е съпътствала цял живот.
Емилия: Дискциплината и изключително високия дух на професионализъм, който сме благодарни, че сме наследили от него, който за щастие винаги ни помага за всичко.
Лилия: Доказателство за бунтарския му дух и непримиримостта му в професионален аспект е това, че в един момент от живота си той направи своя квартет „Орфей“ и замина за чужбина. Така завърши неговия професионален път.
Емилия: С този оркестър работи две години – в Германия, в бивша Югославия, след това – в България.
Лилия: 43 години бе професионален музикант. Ето, намерих един документ – „Карта за правоспособност“, категория оркестрант, солист, инструмент – ударни инструменти, с право – водач на група, издаден от Комитета за изкуство и култура.
Имаше ли свободно време и как обичаше да го прекарва?
Лилия: Нямаше. От време на време ходеше за риба.
Емилия: Имаше по-особен режим, защото навремето, когато беше в бенда на радиото, те записваха нощем. Денем правеха репетиции, вечер записваха. Вкъщи се знаеше, че сутрин татко спи и трябва да сме тихи. И в момента, в който ставаше, нямаше почивка. Без значение дали ще подхване нещо вкъщи – всичко му идваше отръки. У дома не бе влизал майстор. Беше щастлив с това, че това, което обичаше, бе и професия, и хоби. Наистина правеше това, което иска.
Лилия: Да добавя и едно негово хоби – строеше си железница от дребни елементи. Купуваше си ги от Германия и направи макет на площ 16 квадратни метра с всичко – релеф, линии, тунелчета, квартали, сгради, семафори. Не успя да го завърши, защото рано си отиде.
В началото на „Джаз истории“ чухме думи на Радослав Иванов от документален филм за него и семейството му. Сега се връщаме към него.
Лилия: Има филм за нашето семейство. Поводът за създаването му вероятно беше едно радиопредаване, инициирано и водено от композитора Димитър Вълчев – „Музикално семейство“. Мисля, че то даде повод на една телевизия да направи кратък филм за семейството ни, в който баща ни много ясно казва: „За нищо не съжалявам“, както и майка ни. Така е озаглавен и филмът. Всичко, което е искал, е реализирал и се е чувствал пълноценен.
Емилия: При нас не е както в някои семейства се казва: „Навремето бях лишаван, ето сега аз за вас, за да имате всичко.“ Това не е седяло на дневен ред – първо, защото не сме били лишени – чак всичко не сме имали, но и нищо не ни е липсвало. В нашето семейство никога не се е гледало на материалната страна на нещата. Музикантите печелеха изключително много пари, но то не бе самоцелно задоволяване на капризи и глезотии. Вкъщи е имало всичко, което е било необходимо. И, естествено, много голяма част от тези средства отиваха за инструментти.
Лилия: Да, така беше, въпреки че бяхме няколко поколения – баба ни и дядо ни, родителите ни, ние със семействата си и с двете деца.
Емилия: А апартаментът ни бе 100 квадрата. Но трябва да ви кажа , че никога не е била казана лоша дума вкъщи. Мъжът ми бе заврян зет, но той се чувстваше по-добре, отколкото у тях си. Освен това, той е музикант. С баща ми сядаха вечерно време и като започнеха да говорят, имало е случаи, в които сме осъмвали на сладки приказки и спомени. Двамата имат страшно много общи приятели. Това създаваше атмосфера на спокойствие да видиш как цялото семейство седи, говорим си. Просто сме били щастливи и спокойни от това, че не е имало сътресения и проблеми, които да ни пречат.
В „Джаз истории“ чухме разказ на барабаниста Радослав Иванов от дъщерите му Лилия и Емилия. Отраснали с музиката, тя е постоянно част от живота им. И двете са пели в Детския радиохор, в който са били и дъщерите им. Лилия пее в Софийския камерен хор „Васил Арнаудов“, а преди това е била в Хора на софийските девойки и хор „Любомир Пипков“, който сега носи името на тогавашния си ръководител Васил Арнаудов. Емилия е арфистка и днес е част от екипа на Дом на културата „Надежда“. Омъжена за композитора и поет Огнян Георгиев, Лилия има с него дъщеря – Милена Георгиева, която е оперна певица в Германия, а внучката й свири на цигулка. Съпруг на Емилия е тромпетистът Стойко Раднев, който и бил част от бенда на Георги Борисов и досега свири в „Дикси бойс бенд“. Дъщеря им Антония Раднева е солист на операта в Хинделсхайм, а синът им Росен Раднев е тромпетист. По-назад във времето – майката на Радослав – Бойка, свири на цигулка, сестра й – на виолончело, а брат й е художникът Георги Каракашев. Неговият баща е обичал да свири на китара. Майката на съпругата му Вера пее хубаво, а баща й Андрей свири на кавал. Самата Вера е певица с множество изяви, но изоставя кариерата заради семейството. За дългогодишната си творческа работа е носител на орден „Св. Св. Кирил и Методий“ III степен.
