Философ, историк, преводач, поет, фотограф, проф. Цочо Бояджиев гостува преди дни за първи път в ефира на Джаз ФМ радио. Едва ли има негов студент в СУ „Св. Климент Охридски“, който да е забравил обогатяващите срещи с блестящия му ум, а през последните години все повече хора извън академичните среди се докосват до таланта, любопитството и ерудицията на неговата притегателна личност. С проф. Бояджиев разговаряме след една трудна за всички ни година, която премина под знака на тревогите и страховете около пандемията. Но въпреки трудностите той продължава активно да се занимава с фотография, поезия, преводи... През 2020 г. издаде новата си стихосбирка - „Кухата сърцевина на живота“ (изд. „Да“), провокирана от темата за смъртта. Предстои да излезе четвърти съвместен фотоалбум на проф. Бояджиев с неговия учител по фотография и близък приятел Николай Трейман - „Сънят на човека“. Има и идея някои от португалските автори в поетичната антология „В тъжните дни не говорим за птици“ („Издателство за поезия“), която е в превод на проф. Бояджиев и Мария Георгиева, да бъдат представени на български език с повече стихотворения. Специално за настоящата публикация проф. Цочо Бояджиев селектира няколко от своите фотографии. За най-любопитните към тази част от заниманията на нашия уважаван гост е самостоятелната негова фотокнига със заглавие Punctum, излязла на пазара през 2017 г. от каталога на „Изток-Запад“. „Пунктумът е онова нещо в едно изображение, което те пробожда. То може да не е водещата фигура, да е нещо странично, незначително, но като погледнеш изображението и то така да се каже, те ранява.“ – обяснява проф. Бояджиев в нашия ефир. Целия разговор с него може да чуете чрез бутона „Аудио“, а по-долу да прочетете акценти от самото интервю и да разгледате фотографиите, които любезно ни бяха предоставени.
За любовта към фадото
„От много време имам някакъв вид абстрактна любов към фадо, но по-съсредоточено слушам и се интересувам от тази специфична португалска музика през последните няколко години. Аз започнах с Ана Моура, след това Амалия Родригеш, която е голямата звезда на фадо, Тереза Тароко, Рикардо Рибейро и мн. др. Има два вида фадо, грубо казано. Едните са тъжните песни на любимата или на съпругата, която очаква да се върне морякът от пътуването си. Но има и весели, студентски фадо песни в Коимбра, струва ми се. Общо взето става дума за една меланхолична музика, но светла, а не потискащо-меланхолична, говорим за възвисяваща меланхолия. Това е, което ме привлича особено много. В тази музика има една смесица от простонародната песен, тя възниква в крайбрежните португалски кръчми, но се подхваща много бързо от аристокрацията, от образованите хора, от големите поети на Португалия и става една много специфична, уникална музика, нямаща нищо общо с чалгата.“
„Преди години придружих жена ми, която беше на конференция и докато тя слушаше доклади, аз скитах из Порто. След това два пъти бях в Лисабон. И първата ми среща с автентичното фадо в Алфама, един от кварталите с кръчми с жива музика, беше много силно преживяване. Там няма сцена, сложени са два стола, където седят китаристите и певецът или певицата пеят отпред. В един момент певицата запя. Изведнъж от дълбочината на ресторанта се дочу друг мощен женски глас. Той беше на съдържателката на заведението, след което келнерът сервира ястията и започна и той да пее и когато запя и миячът на чиниите в кухнята, стана толкова необичайно и приятно. Даже чисто като качество това не беше най-доброто фадо, което съм чувал. Следващата вечер бяхме в друг ресторант, който беше на много по-високо ниво като музикално изпълнение. За съжаление голяма част от чуждестранните гости напуснаха. Останахме две маси, по-малко от 10 човека, но младата съдържателка на ресторанта хвана китарата, седна сред китаристите и ни изнесоха един концерт, който беше наистина на много високо ниво.“
За португалския език
„Изучаването на португалски език може би е стимулирано от любовта ми към фадо, но истинският мотив беше, че бях решил да се захвана с нещо, което за мен е абсолютно безполезно. Тъй като цял живот съм правил неща, които съм бил длъжен да правя с оглед на научната кариера и реших да си доставя удоволствието да се заема с нещо безцелно. Записах се в курс по португалски език, където учителка беше бивша моя студентка – Мария Георгиева. Постепенно започнахме да напредваме в граматическия материал чрез стихове на Фернандо Песоа и на други автори и процедирахме така: аз превеждах, Мария поправяше граматическите грешки, след което се опитвах да придам някаква поетична форма на преведените текстове.“
За книгата със съвременна португалска поезия „В тъжните дни не говорим за птици“
„Тази книга е наистина удивителна, защото когато натрупахме достатъчно материал, ние се обърнахме към трийсетина съвременни португалски поети за разрешение да ги включим в антологията. Шестнайсет от тях отговориха и те присъстват в нея. За щастие всички, които истински ми харесват, попаднаха в книгата. Най-изненадващото за мен беше, че тази малко популярна поезия в България беше посрещната с голям ентусиазъм и за първи път в класацията на „Български книжици“ за най-продавани издания стоеше на първо място в продължение на 5 месеца и беше на първо място по продажби за годината. Казвам го не от гледна точка на някакъв комерсиален успех, а затова, че тази книга събуди жив интерес и при представянето ѝ имаше изключително много млади хора. Антологията със съвременна португалска поезия е наистина душеразтърсваща. С много любов я направихме. Сега имаме идея да представим някои от тези поети с повече стихотворения.“
За човешкия дух
проф. Бояджиев: Човешкият дух стои високо, ако е автентичен. Човек има по-дълбоки пластове в живота си. За съжаление публичният образ невинаги се докосва до тези пластове. Прадигматичният човек на съвременността е успелият човек – издигнатият в кариерата, печелещият много и т.н. Някак си смятаме за неприлично да разкрием ранимостта на душата си. Аз така си обяснявам интереса, включително и у много млади хора, към тази португалска поезия в книгата „В тъжни дни не говорим за птици“, защото тя показва, че ние сме уязвими, имаме някакъв раним пласт в съществуването си и това е достойно, а не е нещо, което трябва да бъде осъдено и заличено. Както музиката на Луис Армстронг, така и този тип поезия ни казва - нормално е да сме тъжни, нормално е да сме меланхолични, нормално е да крием някакви дълбоки надежди за по-хубаво бъдеще. Това не ни прави по-лоши или по-осъдими.
Т. Иванова: Казаното от Вас ме връща към джаз музиката. Едно от нещата, с които я свързваме, е това да преодолееш страха от уязвимост. Джазът е музика, която се случва на момента, тя не се повтаря никога и сме свидетели на пълно разголване на хората, които застават пред теб на сцената.
проф. Бояджиев: Това разголване не е безсрамно, то е деликатно, из дълбините на човешкото същество. То е показване на човека такъв, какъвто той може да бъде обичан.
За авторитетите
„Има хора, с които сме били близки по-късно и съм съжалявал, че не съм ги познавал достатъчно добре в младежките си години. Такъв човек, например, е проф. Димитър Аврамов. Аз знаех за неговата удивителна книга за естетика на модерното изкуство, която с излизането ѝ през 1969 г. изгълтах буквално на един дъх, удивен, че такава книга може да се напише в онази България – без идеологизми, с дълбоко разбиране на естеството на изкуството. Преди няколко години я препрочетох и видях, че в нищо не е остаряла и не е излязла извън коловоза на това, което се налага като автентична книжнина върху изкуството. Съжалявам, че не съм се познавал с проф. Аврамов по-рано, запознахме се и се сближихме много години след това. Общуването с такъв човек би ми спестило много лутания, но и нещо по-важно: би ми дало кураж да следвам своя път по-решително. Литературен авторитет и любим писател за мен е Йордан Радичков. По мое мнение това е много автентична, много дълбока, много метафорична литература, която също като този punctum, за който стана дума, действително те пробожда при цялата баналност, понякога и елементарност на раказваната история.“
За фотографията
„Това е стара любов. Аз съм започнал в лентовата фотография. Имах макар и проста, по-обикновена лаборатория и съм усетил преживяването, раждането, изплуването на образа, нещо, което дигиталната фотография е загубила. Това чудесно раждане от нищо е като божественото творение, това е уникално преживяване, което може да бъде проследено. След това имах дълъг период на фотографска абстиненция, не снимах никак и много съжалявам, че именно през този период бях за три месеца в Американската академия в Рим и пропуснах възможността да направя многодневна фотографска разходка. Парадоксът беше, че темата, по която работех, беше за Рим като за един далечен и упаднал град, т.е. трябваше да пиша лоши работи за Рим, когато вътрешно се възхищавах от онова, което представлява Рим сега. След това дойде епохата на дигиталната фотография и аз комбинирам и едното, и другото, но цифровата фотография взима превес все повече и повече.“
„Вим Вендерс има един филм, който може да послужи като учебник по фотография, учебник по смисъла на фотографията и това е „Снимки в Палермо“, удивителен филм, който показва изправеността на фотографското изображение пред лицето на смъртта. Това, което фотографът улавя, е уникално. То е един миг, който никога няма да се повтори. Сниманият човек никога няма да бъде същият – ще бъде по-стар, ако на снимката е усмихнат, ще бъде тъжен и т.н. Но няма да се повторят и условията – светлината, обстоятелствата, дори настроението на фотографа. Това е допир до един миг, който изтича, който никога няма да се върне и който същевременно събира в себе си много времена. Защото във фотографското изображение не е само мигът като някакъв сегмент от времето, а е мигът като съсредоточеност на много времена. От този миг започват да текат различни времена – времето на фотографа, който ще направи други снимки, времето на самата фотография, която ще бъде възприемана по различен начин. Аз по един начин ще гледам портрета на човека, който е до мен сега и по друг начин, когато този човек вече не е при мен поради някаква причина; или когато гледам старите снимки на моите прародители, аз ги гледам по друг начин сега, отколкото съм ги гледал някога, когато са били направени и по съвсем друг начин ще бъдат гледани те от моите деца, които дори не познават хората на тези снимки. Така че това докосване до смъртта е същевремнно докосване до това, което малко патетично бих нарекъл вечност – събраност на всички времена: на миналото, настоящето и бъдещето.“
За селекцията от фотографии в публикацията на Джаз ФМ
„Тази фотография, която ми допада най-много е т.нар. „улична фотография“. Тя разказва за красотата на баналното и на всекидневното, това, което е повече в действителността от самата действителност. Затова смятам, че фотографията е сюрреалистично изкуство – в буквалния смисъл на тази дума, не в смисъла на течението в изкуството, наречено „сюрреализъм“. Фотографското изображение е изображение на нещо реално съществуващо. Ако нямате предмета пред себе си, не може да направите снимка, така че то е реалистично, но именно в този реалистичен и банален, тривиален сюжет, фотографът е намерил нещо повече, нещо, което е необичайно, което той самият е видял, а други биха минали покрай него без да му обърнат внимание.“
Автор на фотографиите в публикацията: проф. Цочо Бояджиев
Цялото интервю на Таня Иванова с проф. Цочо Бояджиев може да чуете чрез бутона „Аудио“.
