През последните няколко месеца Надежда Радулова издаде две книги – романа „Тук живее Йожи“ и дисертационния си труд „Палимпсести в литературния модернизъм“, където съпоставя творчеството на Хилда Дулитъл, Джин Рийс и Марина Цветаева. Появата на двете заглавия стана повод за разговор в ефир с известната българска поетеса, писателка и преводачка. Тя разкрива, че в момента работи по превода на „Полякът“ - последния роман на южноафриканския нобелов лауреат Дж. М. Кутси. „Извън това ми предстои превод на една от може би най-любимите ми поетически книги за всички времена – „Ариел“ на Силвия Плат. Това ще бъде наистина много сериозна работа и предполагам, че ще ми отнеме и повече време.“ – разкрива Надя Радулова. Цялото интервю на Таня Иванова с нея може да чуете чрез плейъра под основната снимка, а по-долу публикуваме акценти от разговора в предаването „Следобедни импровизации“.
„Опитах се за целите на това издание да преработя малко или повече тази дисертация, дори на моменти да я направя по-четивна. Става дума за занимания, свързани с изследвания в периода между 1998 и 2006 г. Първоначално това беше магистърска тези и впоследствие прерасна в докторска дисертация. Книгата за палимпсестите е по-скоро за специализирана публика, за студенти. Тя демонстрира по някакъв начин как един теоретичен концепт, който е създаден в рамките на това изследване, би могъл да послужи като интерпретативен ключ към автори и авторки на модернизма.“
„Тук живее Йожи“ е роман в 21 разказа. Написах го относително бързо. Вдъхновяващата част от всичко е мисленето преди писането, проектирането, създаването на цялата мисловна конструкция, която впоследствие излиза върху страниците. Едно доста продължително живеене имах с тази героиня Йожи. Това е първата ми по-дълга, по-голяма прозаична работа и за мен процесът криеше много изненади, предизвикателства и беше много интересно. Аз буквално лягах и ставах с тази героиня и непрекъснато се чудех как повествованието ще я понесе и как тя ще се отнесе към тези сюжетни модели, които си измислях, как ще се свърже с останалите герои, които малко или повече бяха вторични. Така че може да се каже, че в основата на този роман, че неговият вътък е една героиня.“
През 2020 г. Надежда Радулова публикува своята поетична книга „Малкият свят, големият свят“, която миналата година беше издадена на немски език. Стихосбирката стана част от каталога на берлинското издателство eta Verlag, което публикува качествена балканска литература. Преводачката на книгата Хенрике Шмит е превеждала и други български автори като Иван Ланджев, Георги Господинов, Иван Христов и др. За работата си по Kleine Welt, Grosse Welt („Малкият свят, големият свят“) тя беше удостоена с литературната награда на областта Хамбург, която се връчва всяка година в няколко категории. Споменавайки това отличие, с Надежда Радулова засегнахме въпроса за международните успехи на Георги Господинов, как те влияят на българската литература и дали отварят широко врати пред българските писатели: „Хората по света научават, че съществува такова нещо като българска литература. Не че са глупави и не знаят, но не може цялото знание да е пред теб на тепсия. Нещо трябва да те подсеща в този живот накъде да си насочиш вниманието и интереса, така че успехът и наградите на Георги Господинов са несъмнено едно такова побутване, подсещане и пробуждане на нови вкусови рецептори в тази глобална четяща публика. И като казвам публика имам предвид цялата литературна инфраструктура, която включва агенти, културни медии, преводачи, издателства. Няма как това да няма ефекти, може би не задължително внезапни. Според мен вече дори се усеща, има интерес.“
В края на разговора с Надежда Радулова коментираме ролята на литературата и как тя се променя през последните години. Писателката откровено сподели в ефир, че не харесва това, че литературата все повече се превръща в продукт като всички други продукти. Тя описва ситуацията така: „Тази ускорена и толкова интензивна литературна комуникация, която се случва през писма и срещи с агенти, през фестивали, през конференции, отнема от самотното удоволствие на четенето, от това вглъбяване и от времето за писане и четене. Включително ми се струва, че социалните мрежи играят една двойствена роля, защото това споделяне рано или късно започва да звучи като някакъв рекламен тип дейност. В крайна сметка това не е този разговор, който водиш със семейството си или с приятели на кафе и си разказвате кой какво е прочел.“ Тази публичност, която през последните години се изисква все повече от писателите, Надежда Радулова намира за смущаваща, защото твърди за себе си, че не е особено социален човек. „Дори като читателка за мен не е от първостепенно значение да видя автора на живо, да го слушам как говори на три метра пред мен или да ми даде автограф. Предпочитам да имам време да го прочета.“ – казва Надежда Радулова и заключава: „Пишещият човек е поставен под натиск. Пазарът управлява начинът, по който искаш да живееш и да формираш своята идентичност на създаващ човек.“
