Любознателна, с интерес към най-различни музикални стилове, харесваща усещането за свобода, което джазът носи – Ники Шрайър е един от блестящите млади таланти на световната сцена. Тя има два дългосвирещи студийни албума и един съвсем нов краткосвирещ, в които изразява своето разбиране за музиката като ключ към нашите емоции. „Когато слушат моите изпълнения, бих искала слушателите да чувстват“, казва Ники Шрайър в интервю на Мирослава Кацарова и Светослав Николов. И допълва: „Бих искала чрез музиката ми хората да почувстват спокойствието, тя да ги предразположи да поемат на пътешествие към други светове, различни от всекидневието, и след това да се завърнат.“ Ники Шрайър не иска да впечатлява, а да докосва; за нея пеенето не е самоцел, а съдържание и смисъл; като важните елементи на песента тя определя текста и историята, която той разказва. Затова и е необичаен начинът, по който подхожда към някои джаз стандарти, като Say It Isn’t So, I Wish You Love и Someone To Watch Over Me, изявявайки в интерпретациите си дълбокия им драматизъм. „В подхода си към песните първо чета текста и, ако почувствам неговата връзка с мен, решавам да го изпея така, както го усещам“, казва Ники Шрайър. Спокойствието, с което пее, композира и аранжира, предава нейната представа за подхода към музиката – с лекота, внимателно и в компанията на съмишленици. Сред нейните музикални партньори е барабанистът Борислав Петров, за когото не пести комплименти: „Той е прекрасен като личност и невероятно добър като музикант.“ Други съидейници, с които Ники Шрайър е работила, са Джералд Клейтън и Шай Маестро – обича ги и им се възхищава. За хората, с които твори, обобщава: „Трябва да сме щастливи – и те, и аз. Достигнали до тази взаимност в радостта, вдъхваме живот в музиката и тя е в състояние да докосне слушателя със своята гладкост и естественост.“
Интервюто на Светослав Николов и Мирослава Кацарова с Ники Шрайър ще излъчим в „Джаз ден“ днес, а откъси от него ще прозвучат и в Singin’ & Swingin’, новото издание на което е посветено на Международния ден на джаза. Разговора можете да чуете като звук чрез бутона „Аудио“ върху снимката към публикацията и да прочетете като текст по-долу.
В музиката Ви усещаме финес, любознателност, лекота. Как бихте описали себе си?
Бих описала себе си... Никой никога не ми е задавал подобен въпрос! За себе си бих казала, че съм любознателна, интересни са ми най-различни музикални стилове, много ми харесва усещането за свобода, което джазът носи в себе си като музика и като въздействие върху слушателите. Бих добавила още, че винаги съм с отворени сетива за музиката и в по-общ план – за света около мен.
Точно такава Ви чувствам чрез музиката Ви. Със заглавието на дебютния си албум Freedom Flight („Полет на свободата“) заявявате начина, по който възприемате джаза и изкуството въобще – освободено и искрено, споделяте за музиката, която може да даде криле. Какво вдъхновение бихте била щастлива да предадете на слушателите?
Бих искала да чувстват. Когато слушат музиката, тя да предизвиква емоция – спокойствие, щастие или пък радост. Толкова много музика има днес на света, заобиколени сме от толкова много усещания – виждаме, слушаме, вкусваме... Това изобилие може да ни дойде в повече, да не сме в състояние да го поемем. Бих искала чрез музиката ми хората да почувстват спокойствието, тя да ги предразположи да поемат на пътешествие към други светове, различни от всекидневието, и след това да се завърнат. Бих искала хората да чувстват – каквото и да е, но да чувстват, когато слушат моята музика.
Това би ни дало възможност да потърсим и открием своето място във времето и пространството – точно както е озаглавен вторият Ви албум – Space and Time („Време и пространство“). Като че ли ни е вродено да се чувстваме изгубени в тези измерения. Но също толкова инстинктивно е желанието ни да се открием, в което често помощник ни е изкуството – и музиката в частност. Какво мислите за възможността наистина да разберем защо сме тук – и къде сме?
Изумителен въпрос! С него навлизате в такива дълбочини... Живеем в интересни времена – светът ни е удивителен! В него обаче има и злини – като войната, вредите, които причиняваме на природата. Усещането за смисъла е индивидуално и всеки по свой начин достига до същността за себе си. Хората откриват собственото време и пространство, а в този размисъл си помагат с различни средства. Някои, като мен и вероятно Вас, откриваме освобождението в музиката. За други пътят може да минава, примерно, през общуване с природата. За всеки е различно – няма общ отговор за всички.
Албумът Space and Time е дуетен – глас и пиано, всъщност – три различни пиана. Един от пианистите, с които работите, е Джералд Клейтън. Какво доведе до тази щастлива музикална среща и какви са впечатленията Ви от него като творец?
Преди да се запознаем бях слушала неговите изпълнения с триото му, както и работата му с Гретчен Парлато – певица, която много харесвам, която ме вдъхновява. Знаех колко прекрасен изпълнител е той и много ми се искаше да имам възможността да музицирам с него. Концепцията за този албум – само глас и пиано, бе съвсем подходяща за фокусиране върху споделянето на идеи. Истински прекрасно бе да работя с него, защото той е великолепен музикант! Той носи музиката в себе си, дълбокомислено я изразява, прави я красива. Сътрудничеството ми с него по този албум ми донесе голяма радост! Хареса ми и лекотата, с която творяхме. Направо се влюбих в музиката му – в подхода му към композициите ми, в неговите аранжименти, в отпечатъка, който той остави върху песните. След това с него свирихме на живо в Ню Йорк и Бостън и издадохме концертен албум. И отново толкова ми хареса да работим заедно – заради опита и знанието, които влага в музиката. Той е прекрасен човек, превъзходен музикант и чудесен творчески партньор. Беше ми много приятно!
Друг от Вашите партньори-пианисти е Шай Маестро, който е добре познат на българската публика и от участието си във фестивала ни „София джаз пик“. Много се радвам, че откриваме и тази връзка във Вашата музика.
Обичам, обичам, обичам Шай Маестро! И се надявам вбъдеще отново да работя с него.
Споменахте Гретчен Парлато като артист, който е повлиял в музиката Ви. Лекотата, с която пеете, ми напомня за нея. Този прийом тенденция ли е в джаз музиката или е елемент от творческата Ви естетика?
Този въпрос е много специфичен за вокалистите, защото начинът на пеене зависи от гласа, който притежаваш. Моят глас на пеене не е като този на звездите от миналото Ела Фицджералд и Бети Картър, или пък на Даян Рийвз и Касандра Уилсън от днешните изпълнителки. Нямам голям глас. Гласът ми е сопранов, той е по-висок. Не мога да пея силно, гласът ми няма голям обем. Така че работя с възможностите на инструмента, с който съм родена. Тук има сходство с Гретчен Парлато, чийто глас е по-тих и затова има специфични неща, които може да прави с него, за разлика, примерно, от Сара Вон. Работиш с това, което ти е дадено. Но в стила ми на пеене има и личен избор – това, което на мен ми е интересно в музиката. За мен важните елементи на песента са текстът и историята, която той разказва – затова се съсредоточавам върху тях. Ако като певици отпуснем гласа си и се впуснем в изригването на фойерверки и вокална акробатика, това ще измести вниманието от основното, от съдържанието на песента, от смисъла на музиката. В този случай е възможно да не докоснем емоциите на слушателите, макар със сигурност да ги впечатлим – колко бързо можем да пеем, импровизираме или скатираме. Всичко това е чудесно, но не е задължително дълбоко въздействащо. Това докосване можем да постигнем, казвайки с лекота нещо просто. Тогава слушателят ще стигне до истинския смисъл на песента, за който иначе дори може и да не подозира. Той никога не би могъл да знае, че песента ще го докосне, докато не я чуе точно в такова изпълнение – да почувства тъгата, щастието, любовта в нея. Така че – да обобщя отговора си на въпроса Ви – начинът ми на пеене до известна степен е предопределен от възможностите на инструмента, с който съм надарена – възможности, които използвам най-пълноценно, и също така изразява моето схващане за пеенето не като самоцел, а като съдържание и смисъл.
Какво още бихте добавили към това описание на Вашия творчески подход, което ще ни позволи да вникнем в необичайните, изследователски интерпретации на така добре познатите ни песни – традиционните джаз стандарти, към които от време на време се обръщате?
Ако някоя песен от американската песнопойка – на Гершуин, на Коул Портър или пък на Ървинг Бърлин ми харесва – ще я изпея! Нямам друга мотивация за пеене, освен тази – песента да ми харесва. Много често, както се случи и при работата ми по албума Space and Time, имам чувството, че някои песни никога не са били записвани достатъчно бавно. Например Say It Isn’t So от Ървинг Бърлин е толкова тъжна! Ако прочетете текста, без да слушате мелодията, ще видите колко е сърцераздирателна песента. Затова мисля, че трябва да бъде изпята в бавно темпо, за да предаде на слушателя истинското си послание – тя е тъжна до отчаяние. Така че в моето изпълнение забавих темпото. И тъй като интерпретацията е само глас и пиано, тя е и обрана като звучене. Същото важи и за друг джаз стандарт в този албум – I Wish You Love, както и Someone To Watch Over Me от Джордж и Айра Гершуин. Спрях се на тях, защото ги слушах в албумите на други артисти, но смятах, че никой от тях не ги е изпял толкова бавно, колкото изискват разказваните в тях истории. Така, в подхода си към песните първо чета текста и, ако почувствам неговата връзка с мен, решавам да го изпея така, както го усещам. Много обичам да преаранжирам песни – този процес ми е изключително приятен. Ето още една причина да интепретирам песните различно от начина, по който го правят другите.
Когато слушам песните Ви, имам усещането, че музиката се лее. Как с другите музиканти, с които работите, създавате тези толкова осезаеми пулсации в музиката – насладата от момента, вглеждането в момента, чувстването на момента?
Имала съм късмета да работя с такива великолепни музиканти! Това е много важно, защото – особено в Ню Йорк, има много музиканти и всички те са възхитителни! Това обаче не означава, че те ще интерпретират твоята музика по най-добрия възможен начин. Така че трябва много внимателно да избирам подходящите хора, с които да работя. На първо място – на тях трябва да им харесва да работят с вокалисти, защото има и такива, на които не им се иска – и това е съвсем в реда на нещата – с такива хора не бих искала да работя, защото няма да е приятно. Когато първото условие – да им се свири с вокалисти, е налице, идва второто – това трябва да са хора, които харесват моята музика и с които споделяме обща творческа естетика. Имам голям късмет да откривам хора, които разбират моя подход към песните и същевременно могат да оставят своя собствен отпечатък върху музиката. Не искам те просто да изсвирят това, което съм написала, а да привнесат в музиката своя характер, своя талант, своите познания. Трябва да сме щастливи – и те, и аз. Достигнали до тази взаимност в радостта, вдъхваме живот в музиката и тя е в състояние да докосне слушателя със своята гладкост и естественост. Така сме направили това, което трябва.
Посвещението е много важна черта на Вашата музика – говорихме за музиката като изкуство и за вникването в джаз стандартите, но можем да допълним Ode to a Folk Song („Ода за народна песен“) от Вашия дебютен албум, а също и заглавието на новия Ви краткосвирещ албум To The Spring („На пролетта“). Какво е Вашето усещане за посвещението?
Страхотен въпрос! Правя това без да се замисля. Например при „Ода за народна песен“ всичко тръгна от обстоятелствата, при които я написах. Гостувах на мой приятел в Норвегия. Именно в Осло създадох тази композиция под въздействие на важността, която норвежците придават на своята традиционна музика, както и заради красивия и интересен начин, по който тя звучи, когато се интерпретира в изказността на джаза. Другият елемент на въздействие бе това, че народната музика е толкова по-обикновена спрямо останалата – и точно в тази обикновеност откривам много красота. Албума си „На пролетта“ посветих на този сезон, защото изпитах желание да пея за нещо различно от любовта. Голяма част от музиката е само и единствено за любов – младежът, който разбива сърцето на девойката, или пък жената, която причинява болка на мъжа. Харесвам песните за любовта, но се чувствам притеглена към това да пиша песни и по други теми – например за връзката между баща и дете или пък за годишните времена, за смяната на сезоните. В природата около нас се случват приказни неща, които можеш да опишеш с красиви думи. Влече ме също с песен да нарисувам картина, какъвто е случаят с „Ода за народна песен“ – къщата на хълма, която стои самотна, сгушена сред иглолистната гора на фона на необятния простор. Това е в основата на моето посвещение – и тогава създавам песни, които описват и други емоции освен любовта.
Кое е следващото предизвикателство, което ще посрещнете с Вашия характер на смел изследовател?
Толкова са мили думите Ви! Не знам дали съм смел изследовател – всъщност, винаги пристъпвам напред със страхопочитание. В следващия етап от творческото си развитие се надявам да се преместя да живея в Лондон по-късно тази година и да се влея в тамошната музикална сцена. Надявам се по-често да бъда в континенталната част на Европа, тъй като ще съм съвсем наблизо. Искам да продължа да пиша оригинална музика – и тя да е добра. Желая да откривам интересни сюжети за песните си. Мечтая да продължа да работя с нови музиканти и да продължа сътрудничествата си с артисти, с които вече заедно сме създавали музика. Сред тези партньори е и един чудесен български барабанист, който съвсем наскоро се завърна в родината си – Борислав Петров. Преди две години свирихме с него в Южна Африка. Той е прекрасен като личност и невероятно добър като музикант. Така че се надявам да работя с него отново в бъдеще. Има много неща, които са забулени в неизвестност, и много неща, за които копнея да ми се случат.
