Отраснала в бедно семейство, богато с любов, родителите винаги са били край Пати Остин, а тя е прекарвала всеки свой ден от детството с музиката, изсвирена от баща й – тромбонистът Гордън Остин. „Той свиреше от ставане до лягане. Свиреше всичко. Събуждах се с „Жар птица“ на Стравински и си лягах с Патси Клайн, Дюк Елингтън, Тито Пуенте. Промиха ми мозъка с музика!“ – казва с благодарност Пати Остин. И отдава на музиката формирането на своя характер: „Свикнах чрез нея да намирам израз на чувствата си, тя да ми дава нови емоции. Музиката винаги е била мое убежище, в нея съм намирала подкрепа. И затова ми е толкова приятно, когато стъпя на сцената и пея за публиката. Музиката е чуден дар!“
Този дар Пати Остин ще сподели довечера от 20 ч. в Зала 1 на НДК, когато ще излезе на сцената за концерт със струнна секция от Оркестъра на Класик ФМ и Брас асоциация биг бенд, воден от Ангел Заберски. Събитието от цикъла „Музиката на Америка“ на „Кантус Фирмус“ и фондация „Америка за България“ е в почит към Ела Фицджералд, век от чието рождение се навърши тази година.
„Колкото повече минава времето, толкова по-силно чувствам нуждата да предам това наследство на следващото поколение.“ – казва за джаза Пати Остин. И за това работи упорито: „Смятам, че имаше стагнация в джаза, особено в Америка, откъдето съм аз. Изплаших се и поех на кръстоносен поход: хора, не можем да си позволим да изгубим джаза!“
В блестяща кариера като соул вокалистка Пати Остин има три джаз албума, които създава в Европа, тъй като не намира подкрепа в родината си. Първият е The Real Me от 1988 г., следва For Ella от 2002 г. с номинация за „Грами“ и Avant Gershwin от 2008 г., с който получава престижното отличие. Проектът й в почит към Ела Фицджералд е в основата на концерта довечера, в който звучат аранжименти на двукратния носител на „Грами“ Патрик Уилямс.
„Възможността да претвориш болката, страданието и лудостта в изкуство е дошла дълбоко от душата. Затова и музиката е толкова дълбока.“ – споделя Пати Остин, която вярва в силата на изкуството да събира, да лекува, да насърчава: „Изкуството може да поправи нещата, може да помогне да ги изградим наново. Мисля, че трябва да използваме музиката, за да предначертаем своя път така, както бихме искали да го извървим към това, което бихме искали да бъдем.“
Концертът довечера ще ни вдъхнови – с музиката и с житейската история на Ела Фицджералд: „Ще почувствате музиката, ще излезете от залата и ще сте готови за големи дела.“ – обещава Пати Остин, изпяла някои от вечните хитове в соул, фънк и джаз музиката. От нейната идея за изкуството можем да извлечем мъдрост за живота: „Във времето остават песните, създадени не защото си мислите, че може да се харесат, а защото знаете, че ги обичате.“
Видео: Христо Пенев
Живеете любовта и изпявате красотата. Каква е идеята Ви за света, която изразявате с музика?
Труден въпрос! Тръгнала съм на кръстоносен поход, посветен на джаза. Благословена съм с тази възможност заради моето семейство, особено благодарение на баща ми, който беше тромбонист. Той свиреше с Ърл Хайнс, Лъки Миландър, Флетчър Хендерсън, беше в бенда на Куинси Джоунс за шоуто Free & Easy. И двамата ми родители работеха, за да издържат домакинството, тъй като семейството ни беше много бедно. Живееха в Харлем, а когато се родих, решиха, че не е мъдро да са бедни в града и се преместиха в провинцията на 52 мили от Ню Йорк. Казаха си – ако нямаме пари, поне да си гледаме зеленчуци и плодове в градинката, да си намерим работа.
Те не искаха да наемат детегледачка, а да са винаги край мен. Майка работеше денем, а татко – нощем. По цял ден бях с баща ми – повечето деца нямат този късмет. Тъй като той все беше около мен, изучих музиката – тя беше целият му живот. Накрая той стана психотерапевт, както и майка ми, тъй като единственото място, където можеха да започнат работа, бе в дом за хора с психически проблеми. Там имаше програма, според която, за да се издигнеш в работата, те изпращат на безплатно обучение. Когато бях мъничка, те все още не бяха започнали всичко това. Майка ми чистеше домове, после създадоха малка фирма за почистване. Майка ми правеше това през деня, а баща ми – през нощта. И по цял ден бях с татко и го слушах как свири на тромбон. Той свиреше от ставане до лягане. Свиреше всичко. Събуждах се с „Жар птица“ на Стравински и си лягах с Патси Клайн, Дюк Елингтън, Тито Пуенте – постоянно около мен звучеше всякаква музика. Промиха ми мозъка с музика!
Свикнах чрез нея да намирам израз на чувствата си, тя да ми дава нови емоции. Когато си тъжен и слушаш радостна музика, започваш да се чувстваш по-добре. Ако слушаш тъжна музика, докато си тъжен, тя задълбочава чувствата ти. А понякога ти се иска да извадиш цялата си тъга, да се наплачеш хубаво... Навън е мрачно и вали проливно, цялата тази мъка се е събрала в теб и просто искаш да я излееш... И тогава тъжната музика ти помага.
Да се разпаднеш напълно, за да се изградиш из основи.
Точно така. Това е причината да съм такава. Музиката винаги е била мое убежище, в нея съм намирала подкрепа. И затова ми е толкова приятно, когато стъпя на сцената и пея за публиката. Музиката е чуден дар!
Посвещение и любов, споделяне.
Точно така.
Имаме огромно наследство. Това, което сме днес, е благодарение и на направеното преди нас. И това е толкова голяма част от вашия музикален характер! Как чувствате наследството, което надграждате?
Колкото повече минава времето, толкова по-силно чувствам нуждата да предам това наследство на следващото поколение. Не че те трябва да повтарят същото нота по нота, а да го поемат и да го преобразят, претворят. Черта на този жанр е неговата еластичност, която позволяват това да се направи.
Джазът е толкова гъвкав! Такъв е по природа. Той произлиза от това, че музиката е била много структурирана. Тъмнокожите музиканти са си казали: „А, не! Тук има нужда от подправки, от малко сос…“ И така тя е станала много по-интересна, много по-пластична. Променят се ритъмът, текстовете. Затова смятам, че е много важно този жанр да продължи да съществува в първоначалната си форма. За да могат музикантите да кажат: „Поемам го, сега е вече мое и го взимам със себе си.“ Това са правили всички джаз музиканти. Дизи създава едно нещо, Чарли Паркър измисля друг начин – всеки оставя отпечатък. И всичко това е правилно, няма нищо, което да е грешно. Никой не може да ти каже, че нямаш правото да правиш това. Напротив, можеш да правиш всичко с тази музика. Затова е тук – за да расте, да цъфти, да цъфти в различен цвят през всеки сезон.
Смятам, че имаше стагнация в джаза, особено в Америка, откъдето съм аз. Изплаших се и поех на кръстоносен поход: хора, не можем да си позволим да изгубим джаза! Много обичам да разказвам тази история – всяка година след церемонията по връчването на наградите „Грами“ се е провеждало парти. Хотелът „Билтмор“, както всички други, е имал цял етаж с бални зали – основна в дъното, а от двете страни в галерия са наредени по-малките. В тази конкретна година е имало концерти в 6 малки зали, като във всяка е звучала различна музика – кънтри и уестърн, класическа, рокендрол и така нататък, а в главната зала е бил Оркестърът на Каунт Бейси. В края на вечерта всички останали зали са били празни, а хората са били в главната зала, за да слушат Бейси – малки и големи. Изглеждало е като в онази прочута сцена в бара в „Междузвездни войни“, където са се събрали най-различни същества – със странни облекла, с антенки… Всички са били там! И кънтри и уестърн певците, и рокендрол изпълнителите – всички са при Канут Бейси. Какво повече може да се каже? Колко е силно това! Това е била залата, която е привлякла всички, без значение кой е бил любимият им музикален стил. Те са поемали джаза – толкова е заразителен той, толкова е мощен!
Освен че произлиза от живота на афроамериканците, той е свързан и със случващото се в света по онова време – депресия и в Америка, и по целия свят, Втората световна война – това са големи исторически събития, които са повлекли хората във водовъртежа си. Възможността да претвориш болката, страданието и лудостта в изкуство е дошла дълбоко от душата. Затова и музиката е толкова дълбока. Всички са били потънали в сън – като в приказките, когато някой злодей приспива всички – тогава идва принцът и те събужда с целувка… Мисля, че през последните 10-ина години целият свят спи. Хората сме си казали, че каквото и да се случва, ще го търпим – нека вместо да мислим за това, да се забавляваме, нека да слушаме глупава музика и да гледаме глупави филми, да се посветим на глупавото изкуство, да танцуваме глупави танци… Мисля, че сега хората се пробуждат и имат нуждата от плът в живота. Джазът е музика с плът заради своя произход. Затова го подкрепям, боря се да разширя неговото присъствие към други възрастови групи, към други народи… Но, всъщност тази битка я водя най-вече там, откъдето идва джазът – в Америка. Защото там има такова равнодушно отношение – „Да, да, създадохме джаза, давай да вървим напред.“ Не, вървиш напред, когато си го взел със себе си, за да ти бъде основа. Другаде по света само поддържам ентусиазма. Където и да отида – в Европа, в Азия, в Африка – хората обичат джаза. В Австралия, в Нова Зеландия например са луди по него. В Австралия имах концерт пред 40 000 души на една ливада – в този фестивал участваха всякакви групи – от „Ърт, уинд енд файър“ до кънтри и уестърн. Когато запях A-Tisket, A-Tasket, всички дечица на поляната скочиха да танцуват. Тази музика е вътре в тях.
Искам да направя така, че джазът да не умре в Съединените щати. Постоянно има неща, които ни се натрапват и заради това не можем да се съсредоточим върху това, което истински харесваме. Лудостта е навсякъде около нас – пред очите ни, в ушите ни: „Виж мен!“, „Виж мен!“ Опитваш се да видиш и не можеш да се фокусираш. Искам да накарам хората за две секунди да се фокусират върху тази музика, за да не изчезне тя. Правя много майсторски класове, работя с много певци от Европа, особено от Източна Европа, от Япония. Много вокалисти искат да се научат да пеят джаз, защото знаят колко добра основа е той за каквато и музика да искаш да правиш.
Предаването на наследството е много важно за Вас, както правите и с фондацията си Over My Shoulder – „Предай нататък“. Менторството, откриването на вдъхновител, вдъхновяването на хората да вървят напред, да развият, да открият, да обогатят, да направят по-добро… Какво Ви дава оптимизъм в начина ни на мислене и на действие. Определено не харесваме света, в който живеем, и точно заради това се опитваме да го поправим. В какво вярвате, какво Ви дава сили?
Имаме склонността нещата, които най-много обичаме, да взимаме за даденост. Изкуството – не само музиката, но и танцът, театърът, рисуването, скулптурата – отразяват чувствата в сърцата ни. Те сплотяват, имат свойството да ни събират. Храната, танцът, музиката – заради тях сме заедно, те изчистват противоречията. Слагаш оръжието в кобура и питаш: „Каква е тази пържола? Изглежда много апетитно!“ Така че трябва да правим нещата апетитни, за да дойдат всички на купона.
Изкуството може да поправи нещата, може да помогне да ги изградим наново. То докосва сърцата, както нищо друго не може да го направи. В Съединените щати има телевизионна поредица за музиката и нейното въздействие не само върху културата, но и върху историята – как тя отразява случващото се и предпоставя онова, което предстои. Мисля, че трябва да използваме музиката, за да предначертаем своя път така, както бихме искали да го извървим към това, което бихме искали да бъдем.
Какво ще чуем на концерта?
Той е в почит към Ела Фицджералд – ще проследим моменти от живота й с музиката. Ще разказвам за това, което й се е случило. Много обичам да разказвам на публиката между песните, за да установим връзка. Така че в края на вечерта ще знаете много повече за Ела, отколкото сте знаели преди концерта. Ще почувствате музиката, ще излезете от залата и ще сте готови за големи дела.
Какво прави една песен велика, какво я прави вечна?
Завинаги във времето остава истински преживяното, почувстваното в сърцето. Музиката, направена с любов, не за търговски успех. Песните, създадени не защото си мислите, че може да се харесат, а защото знаете, че ги обичате.
