1981 г. Само за 10 години „Бели, зелени и червени“ променят културния пейзаж в България и поставят страната ни на световната карта на джаза. Смела и дълбока музика, новаторски произведения, образователни концерти, музикални дискусии за изкуството и за обществото, успехи в Рино, Ню Йорк, цяла Индия, Полша, Дебрецен, Берлин… Много са световните точки, на които „Бели, зелени и червени“ издигат знамето на българския джаз. Философията и труда зад тези постижения лидерът Веселин Николов обобщава в репертоарен план за 1981 – 1982 г. – документ, който се съхранява в архива му в Народна библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив.
НБИВ – БИА, фонд № 67, архивна единица 3, листове 2 и 3
В молбата си за напускане до председателя на Общинския съвет за култура Веселин Николов се аргументира в пет точки: остарялата материално-техническата база – инструменти и апаратура – не дава възможност за концертна дейност, съответстваща на нивото на групата и на творческите идеи, стила на ръководство на първия заместник-председател на Общинския съвет за култура Георги Разпопов, зачестилите затруднения в реализацията на нормативната концертна дейност, липсата на собствен транспорт. Последна, пета точка, е лични причини.
Той ни събра в началото на новия сезон, на 1 октомври. Дори бе заплануван концерт на Античния театър. Приготвяхме се да бъдем на супер ниво. Весо ни каза, че подава оставка, изложи аргументите си. Бе доста огорчен от общинското и партийно ръководство: „Вместо да ни благодарят, че толкова допринесохме за славата на България, че запознаваме света с историята и културата ни, получаваме отказ.“ Той искаше да ни закупят инструменти, за да си вдигнем нивото. „Искам да знаете причините. Аз съм си решил, подавам молбата, приготвена е, отивам да я внасям. Вие се разберете.“ – раздели се с нас той.
Събрахме се след ден – два. Първи Радко Начков каза, че трябва да подкрепим Веселин и да го последваме. Ние бяхме на мнение, че ръководителят ни е прав и трябва да ни се помогне, обаче от по-високо място. Написахме молбите си за напускане. Отидох да ги занеса на заместник-председателя на Общинския съвет за култура Георги Разпопов. Той отказа да ги приеме: „Помислете пак. Никой не ви гони, не иска да ви уволнява. Няма да депозирам молбите. Ако решите да се откажете, ще ги скъсам.“
Георги Разпопов дори има надежда, че Веселин Николов ще се върне начело на състава.
„Кажи му на маестрото, че много го уважаваме. Не зависи от нас. Нека да помисли. Защо да се разваля готовото?“
Приоритетите обаче са други. Исканите средства за нова апаратура се сравняват с разходите за купуване на бик за разплод.
А Слави Генев, шефът на отдел „Култура“, който ни изпрати в Америка, ми каза: „Не късайте пъпната връв. Веселин ще си помисли и ще се върне.“ „Не зная, говорете с него. Той има изисквания, за които е абсолютно прав.“ – го подкрепих аз.
Спряха планирания концерт. Отидох при всички – при Пъшо, при Джурков. Предложих им да опитаме. Разпопов беше казал: „Незаменими хора няма.“ „Това е за чиновници, за администратори. Веселин Николов е незаменим. Но ще се опитаме.“ – му отвърнах. А хората са със семейства, имат нужда от работа. Разбира се, че всеки ще се справи, но не бе в това въпросът. Започнах да ги агитирам да продължим. Аз съм причината да се съберем отново. Ако не бях аз – това щеше да е краят на групата.
Обадих се пак на Георги Разпопов: „Скъсай молбите! Размислихме“ Той ни извика след ден в кабинета си в 9 ч., да се разберем. „Под строй ли?“ – попитах в отговор на категоричния му тон. Той се засмя: „Нали знаеш, че съм ваш приятел!“ Така и беше. Когато отидохме при него, ни посрещна с думите: „Вие сте талантливи. Опитайте, продължете. Най-лесното е да съкратя бройките.“ Поиска да изберем ръководител. „Един имахме, вече го няма.“ – отказахме ние. Но се наложи да решим. Пъшо Конов бе най-подходящ, имаше административен опит. Нарочихме него. Той настоя: „Но само формално! Какъв ръководител съм ви… Хайде, да се водя там…“
Започнахме да правим репетиции. Трябваше да окомплектоваме оркестъра, да дойде саксофонист на мястото на Веселин Николов, но бе трудно. Канехме музиканти на хонорар. Много често викахме Венко Захариев – най-добрият саксофонист от нашето поколение. Той бе в оркестър „София“, но го напусна. Бе идеален за нас, както се виждаше от свиренията ни заедно. Изключително добра група щяхме да бъдем с него. Той бе готов да дойде, но не му дадоха пловдивско жителство. Нямаше как да кара на хонорар и тръгна по чужбина. Викали сме и други музиканти – Анатоли Вапиров, имаше един Пепито – Хосе от Куба.
Свирехме повече стандарти, американска музика. Джурков имаше добри пиеси. Аз давах идеите и им предлагах. Слушахме какво правят по света. Добре потеглихме. Навсякъде имахме успех. Продължихме и си свирехем. Но нещата бяха несравними. Радул Начков напусна. На негово място дойде Иван Кавръков, който се бе върнал от Скандинавските страни. Но бързо му омръзна – нямаше как да кара на една заплата от 200 – 250 лв. и хонорарие от време на време.
Аз бях главният солист. Джурков бе мой стабилен стълб, Пъшо – басист, Митко Гаджонов – на перкусии. А когато нямахме барабанист, се справяхме само с перкусиите, но се усещаше липсата на барабани. Пак правихме конкурси. На всички музиканти обаче погледът им бе навън. За тях джазът бе губене на време, защото в него няма пари. Но не всеки може да го свири. Шлагерите са детска играчка. Както казваше един приятел: „От кон на магаре как ще слезеш?“ Някаква възможност бе да замина навън. „Няма да издържиш, имаш високи критерии, друга психика, нагласа, интелект чувствителност. Не можеш да се сравняваш с кръчмарските музиканти. Ти си свикнал да правиш изкуство.“ – разубеждаваше ме той. Онова е занаят. Ние си гонехме нивото, друга класа музиканти сме.
Имахме концерти, ходехме, обикаляхме… Направихме нов конкурс за барабанист и така намерихме Краси Георгиев от Габрово. Колегите се колебаеха, но аз настоях за него. Като се явяваха кандидатите, им казвах: „Покажи какво можеш. Ще свирим блус.“ За рок и за поп музика няма проблеми, всеки може. Но съвременен, модерен джаз… А Краси потегли добре. Посочих го на Джурков и го взехме в групата.
Правехме турнета, започнахме да получаваме ангажименти. Продължихме с образователните концерти и другото, завещано ни от Веселин Николов. Ние го обновихме и продължихме. В „Съвременност – позиция – съвременност“ сега вече интервютата правеше Пъшо.
В „Съвременност – позиция – съвременност“ гостуват личности, сред които Александър Владигеров, Борис Карадимчев, Невена Коканова, Валери Петров, Недялко Йорданов. В цикъла „Срещи с имена на джаза“ към Клуба на дейците на културата пък „Бели, зелени и червени“ канят музиканти като Симеон Щерев, Петър Славов, Людмил Георгиев, Теодосий Стойков.
В една от посоките си на развитие „Бели, зелени и червени“ поддържат линията да черпят от българската традиция, като записват албум с откритето на Огнян Видев – Иво Папазов – Ибряма в проекта „Фолк джаз бенд Пловдив“. Върху този период ще се спрем в следващото ни издание на „Джаз истории“. През 1987 г. „Бели, зелени и червени“ акомпанират на вокалистката Луси Мърфи на турне в Гърция. Преди това в съседката ни са били Йълдъз Ибрахимова и Теодосий Спасов, които години наред са на хонорар като солисти на състава. След това те са назначени на щат. А междувременно с Огнян Видев сформират супер успешно трио. Именно голямата им популярност е причина през 1989 г. китаристът да напусне „Бели, зелени и червени“ седмица, след като става ръководител на групата.
В отдел „Изкуство“ на Народната библиотека в Пловдив имахме образователни концерти с тематични лектории за джаза. Представяхме творчески портрети на Чарли Паркър, Луис Армстронг... Свирехме техни значими пиеси и музика от епохата им. Всеки концерт завършваше с нашата музика, за да покажем сега, в съвремието, какви виждания имаме. С нея представяхме България по света.
Един ден Теодосий дойде и се обърна към Веселин Николов: „Искам да навляза в джаза, да свиря джаз.“ Той учеше във Фолколрния отдел на Консерваторията тук. Казах му да слуша Милчо Левиев и Дон Елис, а след това и другите големи имена – Чарли Паркър, легендите. „Трябва да се започне от началото – от историята на джаза, от първите. Идвай на нашите репетиции, слушай. Ако искаш, можеш да се включиш.“ – покани го Весо. Така тръгнаха нещата. И Теодосий често идваше.
Йълдъз също идваше на нашите събития. В един момент започнахме двамата да правим концерти. Първият бе на 15 ноември 1985 г. Поканиха ме в Кукления театър. Предложих им първата част да е моя солова, а втората – с нея. Бе препълнено! Необясним успех. После започнахме редовно да правим концерти, основно в младежките домове. Когато през 1987 г. трябваше да изнесем концерт в Младежкия дом в Пловдив, Йълдъз предложи да сме тримата с Теодосий. В програмата ни имаше джазови стандарти, характерните за Йълдъз латино, боса нова, както и мои китарни моменти под влияние на фламенкото и на Пако де Лусия, а Теодосий добави фолклорните мотиви. Интересно се получи, страхотен успех имахме.
Така се ражда тяхната формация. Години по-късно, през 2012 г., когато излиза албумът Vertigo с музиката на Огнян Видев, Йълдъз Ибрахимова споделя: „За мен Огнян Видев е един от най-колоритните, емоционални и импулсивни китаристи с невероятна енергия. Той умее с импровизациите и с чудесната си техника да възпламенява публиката.“ А думите на Теодосий Спасов на обложката са: „С Огнян Видев имахме невероятен период на съвместно творчество през 80-те години на миналия век в Пловдив. Но най-силният проект беше триото ни с прекрасната наша певица Йълдъз Ибрахимова. Огнян беше като огнен, духовен и творчески стълб на триото. Оги неуморно провокираше творческа активност и оригинални идеи. Репертоарът ни се простираше от Дюк Елингтън и Гершуин, през испанско фламенко, до джазови аранжименти на български фолклор. Прекрасно е усещането да се свири и общува с Огнян Видев.“
С Йълдъз и Теодосий сформирахме „Фолк джаз трио“, в което свирехме паралелно с „Бели, зелени и червени“. Отделно Теодосий имаше самостоятелни ангажименти – концерти, сватби. Йълдъз вършееше навсякъде – с „Динамит брас бенд“, Любо Денев, Антони Дончев, Биг бенда на БНР… Много музиканти и групи я канеха. Тя бе нашумяла – бе нещо ново, пееше етно музика, но не само – всичко умееше да прави. Каквото иска и както иска. И го можеше!
Постепенно започнаха да ни канят само триото – бе ефектно, нещо ново. И оркестърът остана на по-заден план. Опитвах се да уреждам ангажименти и с оркестъра, и с триото. Като направим концерт триото, уговарям следващия път да отидем „Бели, зелени и червени“ с Йълдъз и Теодосий заедно или поотделно или пък без тях. Някой път пък бяхме всички заедно – триото и групата.
Теодосий и Йълдъз ги канехме като гост-солисти към „Бели, зелени и червени“ и ги назначихме на по половин щат на бройката на саксофона. Пак идеята бе на Георги Разпопов. След концерт имаше събиране в Балабановата къща. Празнуваха нещо. Бяха дошли всички културтрегери. Разпопов се обърна към мен: „Имам идея, която искам да обсъдим.“ „Нали си имаме ръководител, защо обсъждаш с мен?“ – запитах го аз. „Ти си в течение на нещата. Ти си човекът, на когото да предложим, с когото да споделим. Защо да не назначим Йълдъз и Теодосий в групата? Така ще вдигнем нивото й. Това, което правите като трио, и „Бели, зелени и червени“ ще се съчетае чудесно. По на половин щат може да се уреди.“ – изложи предложението си той. Теодосий се зарадва много. Йълдъз обаче постави условието да не е длъжна всеки ден да идва на репетиции: „Само когато ще имаме ангажименти.“ „Няма проблем, ще уредим въпроса.“ – обещах й. И двамата приеха.
Макар да се опитва да съвмести работата в групата и ангажиментите с триото, Огнян Видев е принуден да напусне групата.
Имаше конфликти, че не може така да продължава: „Или всички заедно, или... Не може отделно с триото.“
В този момент Огнян Видев е станал ръководител на „Бели, зелени и червени“.
Пъшо се отказа: „Не искам повече. Дайте да изберем друг.“ Предложих Джурков. Той отказа. И ме посочиха мен. „Хич не обичам административната работа.“ – опитах се да ги разубедя. Те настояха: „Само ти си човекът. Имаш организационни способности, ти можеш, организираш участия. Понякога си и добър оратор.“ „Това за първи път го чувам от вас.“ – учуден бях аз. И веднага гласуваха и ме избраха, както си бяхме там, в кафенето: „Щеш – не щеш, избираме те.“ Това продължи една седмица.
Тогава с Теодосий напуснахме. Получихме ангажимент по линия на НДК. В Българския културен център в Москва се откриваше изложба и ни канеха да свирим. Разпопов отказа: „Няма да подпиша. Няма да ходите. Не разрешавам.“ Не отидохме. Теодосий предложи: „Явно няма да се разберем. Дай да си подадем молбите за напускане.“
Формациите се редуват – дуо, трио. Огнян Видев и Йълдъз Иблахимова стигат и до Япония.
С Йълдъз имахме участие в голяма програма в Театър „199“ в София. Теодосий бе зает и затова не бе с нас. Стефан Цанев и Доротея Тончева също бяха в програмата заедно с много други. Нешка дойде при нас с група японци и ни каза да изчакаме за много важен разговор. Те веднага ни поканиха в Япония на круиз от името на фирмата на „Джазко“. За 10 дни се качихме на японския кораб „Фуджимаро“ – като грамаден плаващ хотел. Тръгнахме от Токио и обикаляме целия остров – Осака и други градове. На сутринта ни посрещат на поредното пристанище с музика, разхождат ни из градчето, разглеждаме забележителности и се връщаме на борда. Двамата имахме три участия.
Паметно гостуване в Турция.
Йълдъз ми се обади по телефона да ме покани на музикален фестивал с вечер на джаза, която ще е посветена на нас: „Двамата ще направим концерт-рецитал.“ Страхотно беше. Всички викаха, скачаха, аплодираха. Бях в страхотна форма. В началото си казах: „А сега!“ И като потеглих, нещо ме понесе, излетях. Мина свиренето ми и във втората част съпровождах на Йълдъз. Имахме етно пиеси, стандарти, блус. Нейното амплоа е с много широк диапазон. В паузата не можехме да си починем от почитатели. Идват, искат автографи, поздравяват. Преселници казваха: „Гледали сме ви в Русе, в Плевен, сега и тук. Това е прекрасно!“ Защото преди това с Йълдъз бяхме обиколили цяла България.
Втората част пак продължихмe. Концертът бе доста дълъг – два – три часа. Ние се раздадохме. След няколко дни във в. „Джумхуриет“ излязоха снимките ни заедно с тази на един турски блусар. Ден по-късно участваше испанско трио, водено от музикант, който е свирил с Пако де Лусия. Организаторката ми направи реклама пред него. Посочи ме: „Фантастичен китарист!“ „Недейте, стана ми неудобно.“ – засрамих се аз. Но с Йълдъз обрахме лаврите. „Пожелавам и на другите музиканти да имат такъв успех.“ – добавих.
Поканиха ни за половинчасов концерт по националната телевизия. „За тази програма хората чакат поне шест месеца да им дойде редът. А нас – три дни след концерта ни канят. И аз не мога да си го обясня. Имаш абсолютен късмет, улучи джакпота!“ – посочи необичайното Йълдъз.
Два пъти изнесохме концерти в един клуб, а преди да си тръгна, тя предложи да свиря в джаз клуб в Истанбул. „Ако искаш, да говоря с шефа. Пяла съм там. Много е хубав.“ Вечерта свирих сам – каквото знам и каквото мога. Бе препълнено. Тогава си попийвах биричка и от всички места запночнаха да валят бири към мен: „Това е от нас. Благодарим за хубавата музика!“
Снимките са от личния архив на музиканта и от архива на Веселин Николов в Народна библиотека „Иван Вазов“ – Пловдив.
