В „Джаз истории“ по Джаз ФМ Огнян Видев ще разкаже за среща с любимия приятел Милчо Левиев в Ню Йорк, за разговорите с човека, помогнал му за оформянето като музикант – Уилис Коновър, както и за успехите на „Бели, зелени и червени“ на Джаз фестивала „Нюпорт“, на който групата участва след като веднъж се среща със спънки от българските институции.
След големия успех на Джаз фестивала в Рино и последвалите образователни концерти, музикантите от „Бели, зелени и червени“ слушат Милчо Левиев в Ню Йорк, където той свири с Майкъл Френкс, Дейвид Санборн и Джон Писано. Маестро Левиев е удивен и много приятно изненадан от тази среща.
Бяхме си оставили няколко дни повече, за да слушаме Милчо в клуб в Ню Йорк. Весо му се обади от Рино: „Милчо, какво става?“ „О, Весо, как си бе, майна?“ „Добре, добре.“ „Как е във Филибето?“ „Добре, ама ние сме тук.“ „А, къде тук?! В Ел Ей ли?“ „Не, в Сан Франциско. Има джаз фестивал в Рино.“ „О, знам за него. Весо, как ги правиш тези работи?! Да докараш тук българска група. Няма обаче как да се видим, много съм далеч и ще пътувам, защото след една седмица имам концерт в Ню Йорк с Майкъл Френкс, Девид Санборн…“ Барабанистът също беше много известен, наричаха го Златните тръби, а китаристът бе страхотен – Джон Писано, свири с Джо Пас. „Това е един от топ-китаристите в момента.“ Това бе турне за представянето на предстоящия албум на Майкъл Френкс, който бе натоварил Милчо да събере групата. Двамата щяха да направят двуседмично турне – първо Ню Йорк, после Чикаго, след това някъде другаде.
На сутринта се прибрахме в Ню Йорк. Рафи Манукян ни посрещна с „дюкяна“ – таксито. Вечерта отидохме в клуба и слушахме целия концерт. Милчо ни заведе в едно клубче, за да хапнем и да се видим. По филибелийски си поговорихме – „пич масал“ – това е кършияклийски лаф. Стана въпрос за Хъмфри. Милчо пита как са Людмил Георгиев и всички други от джаз гилдията. Каза, че му пишат писма, но искаше да научи и от нас какво се случва. „Тегли им една майна от мен, да са живи и здрави и да продължават в този дух. Ще видим кога ще дойда. И това ще стане.“ И така стана. След 3 – 4 години си дойде, през 1980 г. Той бе много спокоен, че така ще се случи. Весо му предложи, ако трябва да помогне, ще направи всичко, за да уреди въпроса. „Няма страшно, всичко ще бъде наред. Кажи на властимащите да пуснат майка ми да дойде на гости, брат ми Йони също – малко да се размърда и той. Нещата да се придвижат напред.“
Накрая тръгнахме да се разделяме. „Как ще си вземем довиждане? Хайде по ботевски!“ – предложи Милчо. „Дружината къде оставяш тогава? Ние си тръгваме…“ – отвърнах. „Всичко ще си дойде на мястото.“ – увери пак той. Прегърнахме се, все едно другарите се прощават с Ботев. „Ти си нашият Апостол.“ – се обърнах към Милчо. „В момента те кръщавам Дон Корлеоне!“ – в музикален смисъл го имах предвид. Току-що бях гледал филма „Кръстникът“ и Дон Корлеоне ми се издигна в очите със своето благородство, не беше като бандюгите. На Милчо му хареса. Той пък мен ме кръсти Достоевски: „Ти ми напомняш за Достоевски. Мисленето ти е като на Расколников от „Престъпление и наказание“. Вземи и прочети книгата.“ „Ще го направя. Чел съм „Записки от подземието“ и Достоевски много ми приляга. Стана ми любим писател.“ Така ми и подписа плочата после: „На Достоевски от Мильо“.
След завръщането си в България „Бели, зелени и червени“ продължават с плановите концерти – и първият е в затвора, а публиката е възторжена.
Когато се върнахме от Америка, първият ни концерт по програма бе в Пловдивския затвор. Имахме план от 40 концерта годишно, за да си оправдаем заплатите. Имахме много голям успех. И Светла Гостева пя. Казах си: „Браво!“
След това групата събира цяла джазова София в зала „България“.
През 1976 г. имаше „Дни на пловдивската култура“ в зала „България“. Тогава участваше Пловдивска филхармония с Добрин Петков. В заключителната вечер „Бели, зелени и червени“ изнесохме самостоятелен рецитал. Залата бе препълнена, имаше правостоящи, нямаше място от хора. Невиждан успех!
През 1977 г. „Бели, зелени и червени“ отново се устремяват към Родината на джаза, но гостуването е осуетено от бюрократични пречки. Веселин Николов не очаква спънките, когато съобщава на музикантите радостната новина за предстоящото гостуване по време на джаз фестивал в Люблин.
В този полски град се провеждаше Фестивал на джазовата вокалистика. На открита сцена свиреха известните полски джазови оркестри. Те представяха всичките измерения на джаза – и модерен, и рок-джаз. Поляците имаха всичко. Сред съставите бяха „Аквариум“, „Лабораториум“. Както и някои други групи, ние бяхме поканени да изнесем програмата си като почетни гости, както бе на Джаз фестивала в Рино. Изпълнихме пиесите, които свирим по света. Вечерите имаше джемсешъни в заведения под нивото на земята в стари сгради – като в Лайпциг и Берлин. Всеки си пийва и слуша музика. Пееха много вокалисти в съпровода на акомпаниращ оркестър. Имаше много добри певици както от Полша, така и от цяла Европа. Беше прекрасно!
Поляците бяха по-свободни, нямаха забрани за джаза. С тъга си помислих как това в България не може да се случи. При оня режим половината вече щяха да са ги арестували. Даваха свобода донякъде, но държаха юздите и във всеки момент могат да те дръпнат. Нямаше го този свободен дух. Властта разсъждаваше, че не може да има хора, които се чувстват свободни. „Свободният човек пречи на всички останали.“ – такова изречение бях прочел някъде. Нагласата и състоянието, всичко свързано със свободата на духа и на личността, се ограничаваха. Същото бе и със свободата в музиката. Аз като свиря и като направя соло импровизация, мога с нея дори да напсувам когото си искам. Никой не знае какво мисля, когато свиря. Аз си правя густо. И никой не може да ме контролира, защото изкуството не подлежи на контрол. Няма нужда.
Именно със здрава ръка институциите спират ново пътуване до САЩ.
В Люблин се събрахме една вечер и Весо каза: „Имам радостна новина. Реших тук да я споделя с вас. Имаме покана за джаз фестивала „Нюпорт“ в Ню Йорк. Току-що получих поканата, нещата са придвижени напред. Участието ни е на 1 юли. Трябва да сме там.“ Ние останахме като гръмнати. „Мислете за свиренето, да сме във формата, в която сме. Този фестивал е най-високото ниво в джаза – неговият Еверест. Това е най-големият форум. Да отидем сега там, после ако ще, никъде да не ходим.“ Почти беше готово, но накрая даде заесчка и не можахме да отидем.
Късно пристигнала поканата. Трябвали 6 месеца да се направи проучване. Първо трябваше да разрешат парите, което става с нареждане на Окръжния комитет на партията. Осигуриха ги. Партията каза „да“. Потвърдиха всички – Външно министерство, Комитетът за култура, Общинският съвет за култура. Но изведнъж някой забеляза: „Вие не сте осигурени там! В поканата не пише на чия издръжка ще бъдете, кой ще ви посрещне.“ Бяха пропуснали това или не са сметнали за нужно да го напишат. „Добре, ние даваме ви пътните. А там? Описано ли е дали сте осигурени? Имате ли хотел, командировъчни, храна? Без задгранична осигуровка не можем да ви пуснем да отидете.“ Весо им изпрати телеграма и от САЩ веднага изпратиха пояснение: „Щастливи сме да допълним поканата – Фестивалният комитет ще осигури нощувките и командировъчните.“ Но времето не стигна.
Имало и втори проблем. Весо Червения ни каза: „Обадих се в ЦК на БКП.“ Там имало „Международен отдел“, който се занимавал с международната дейност и идеологическата насока. Той следял да не би на тези форуми да има антикомунистически прояви. Весо ги успокоил: „Нали тук говорим за расова дискриминация. 90% от участниците са афроамериканци. Джазът е техен приоритет.“ Били непреклонни: „Ще чакате.“ Но докато мъдрите се намъдруват и лудите се налудуват, изпуснахме срока. От Културния отдел в Пловдив казали на Веселин: „За голямо съжаление няма да може да заминете. Нещата се бавят. Ето, от София още няма потвърждение. Там има изисквания, на които няма да можем да отговорим, понеже поканата дойде по-късно.“
Колегите казаха, че направо си слагат траурни лентички. Имахме две седмици до концерта, през последната нещата вече се задвижиха, но нямаше достатъчно време. „Ще прежалите събитието.“ – ни казаха. За нас това бе краят. Наесен, когато пак се събрахме, Тодор Каптебилев – Тошо Кюмбека, напусна: „Няма смисъл. Ходихме, където можахме. Тези направо с гилотината ни съсякоха.“ Той отиде във Финландия и работи там доста години. На негово място взехме Радул Начков – Радко Начков. Той бе започнал да работи в Оркестър „София“, много добре се разбираха, стабилна група бяха, но не му дадоха софийско жителство и той бе принуден да напусне. При нас се освободи мястото и когато Весо разбра, че Радко е тук, веднага го взе.
В обновен състав, с Радул Начков на мястото на напусналия титуляр Тодор Каптебилев, групата продължава напред и следващата спирка по света е Дебрецен. Музикантите се завръщат за втори път там. Сега дори изнасят концерт по Унгарското радио. А нереализираната покана за Джаз фестивала в Нюпорт се връща като тема на разговор с Уилис Коновър.
Вторият Дебрецен бе още по-страхотен от първия. Там бе големият Аладар Пеге – Паганини на контрабаса. Направихме концерт на живо в Радио Будапеща. Във втората част след нас бе кларинетистът Тони Скот, който свиреше модерно като Чарли Паркър, със секция от унгарски музиканти.
Фестивалът е от световна класа. Концертите от там достигат до целия свят.
Уилис Коновър бе там, записваше всичко и си правеше след това с материалите предавания по „Гласът на Америка“.
Когато не заминахме за Америка, Веселин Николов бе доста притеснен: „Как ще погледна тези хора в очите? Как ще имам контакти с тях? Как да им се извиня? Да им кажа, че не сме дошли заради бюрократични проблеми…“ А точно това спъна работата. По най-бързия начин им прати телеграма, че благодарим, но няма да можем да дойдем, защото двама от групата – барабанистът и басистът – са катастрофирали. Той постъпи много мъдро и дипломатично. Те отговориха: „Като дойдете тук, веднага ще ви осигурим басист и барабанист – тук има толкова много! Ще си изберете, когото пожелаете.“ „Ние свирим съвсем различна музика, с български корени. Колкото и да са добри, имаме друга нагласа, друга култура, друга интонационна среда.“ – им обясни той на музиковедски език, защото е майстор на словото, има голяма интелигентност и висока култура. Когато в Дебрецен се видяхме с Уилис Коновър, той пита Веселин Николов: „Какво стана? Защо не дойдохте на Джаз фестивала „Нюпорт“? Всички ви очаквахме.“ Весо му обясни, че двама от групата са претърпели катастрофа, сега са тук, живи и здрави: „Не беше тежък инцидентът, но не можеха да тръгнат – бяха на легло.“
Прекарахме три дни от сутрин до вечер с Уилис Коновър. Всички идваха при нас да го поздравят. Закусвахме, обядвахме и вечеряхме заедно. Аз започвах да му имитирам гласа: „The Voice of America Jazz Hour...“, а той продължаваше: „… Willis Conover speaking.“ „Добър вечер, татко!“ – и го потупвам по рамото. Той е толкова свят човек! Разказваше ни за прочути музиканти, които познава отблизо – Чарли Пакър, Рон Картър. За някои каза, че имат трудно поносими характери, но като музиканти са друго. Той им познава характерите, да не говорим за свиренето. За Джон Колтрейн каза, че е светец.
По време на вечеря в ресторанта свиреха чардаш унгарски роми. Уилис Коновър ги викаше на масата ни и пъхаше долари в цигулките им. Те си довършваха изпълненията – чардаш от Монти и много други. Аладар Пеге често наминаваше. Той е такова светило в музиката, а веднъж специално поиска на немски разрешение от Веселин Николов да поговори с Уилис Коновър. После го придружи обратно до масата. Когато бяхме в Индия, там свириха и Mingus Dynasty, водени от съпругата на Мингъс, и тя подари личния контрабас на Чарли Мингъс на Аладар Пеге.
После Огнян Видев ще сподели с прочутия музикант откритието си – музиката на Иво Папазов – Ибряма и ще му даде в ръка в Пловдив касета със свиренето на големия музикант по време на войнишко изпращане. Но преди това „Бели, зелени и червени“ ще са отново в Съединените щати – на джазовия връх – „Нюпорт“.
„Еее, толкова ми е хубаво! В рая съм, татко! Тук е раят на земята!“ – така възкликнах, когато стъпих в Америка през 1976 г. Когато си тръгвахме от Ню Йорк, Рафи предложи да ме закара до летище „Кенеди“. Помолих го: „Искам да си взема кутийка с американска пръст, да си я занеса в България, в Пловдив. Ще си я изсипя в нашата махала, в Кършияка.“ Намерихме една кутия, напълних я с пръст, за да си я пренеса при мен.
Година по-късно те са поканени на джазовия Еверест в САЩ – фестивала „Нюпорт“.
„Нюпорт“ е отзвук, ехо от Рино. Там получихме ласкави отзиви, а и те знаят програмата, кои са участвали.
Но партийният апарат не ги пуска да отпътуват – твърде късно идва пояснението от Америка, че организаторите ще поемат издръжката им в САЩ.
През лятото на 1978 г. Рафи за първи път си дойде в България. Бе със съпругата си и дъщеря си. Стоя в Пловдив две седмици и се виждахме почти всеки ден. Имахме образователен концерт по нашия план в Арменското училище в Пловдив. Той бе дошъл да слуша. След това отидохме да вечеряме в „Тракийски стан“ в Стария град. Весо се обърна към него: „Рафи, дай да се опитаме да направим нещо.“ „Ще пробвам. Надявам се да стане. Положението не е безнадеждно. Но това е прецедент – да ви канят за втори път. Едва ли някога се е случвало на друга група, камо ли българска. Като се върна, ще отида в щаба на фестивала. Знам какво да направя.“ Весо му даде инструкции: „Обясни на президента Джордж Уин, че двамата души, които катастрофираха, са се оправили. Има ли възможност да ни поканят пак? Този път съм сигурен, че всичко ще бъде наред.“ Даде му и наша касета със записи. „Добре, действам по въпроса.“ – пое ангажимент Рафи. На Фестивалния комитет предложил той да ни е мениджър и казал, че ние ще си поемем пътните.
Както можем да проследим в документацията от архива на Веселин Николов в Народна библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив, от Организационния комитет на фестивала „Нюпорт“ още на 14 март уведомяват българските власти, че „Бели, зелени и червени“ са поканени да изнесат концерт на 52-ра улица между Пето и Седмо авеню, а „разходите им в САЩ се поемат от г-н Манукян“.
НБИВ – БИА, фонд № 67, архивна единица 3, лист 23
На 14 май Комитетът за култура, тоест – Министерството на културата, информира Окръжния съвет за култура в Пловдив, че Генерална дирекция „Международна културна дейност“ „не възразява срещу участието“. Пътните разходи трябва да бъдат за сметка на Пловдивския окръжен народен съвет.
НБИВ – БИА, фонд № 67, архивна единица 3, лист 6
Идва 1 юли – последният ден на Newport Jazz Festival. 52-ра улица я наричат Swing Street. Там навремето са били всички джаз клубове, пели са Били Холидей, Чарли Паркър, всички големи. На цялата улица са наредени платформи като естради. Едновременно на всички места свирят различни групи и оркестри. Като отидохме да си настройваме инструментите – на сцената всичко ни бе подготвено – там съвременен фрий джаз свиреше смесена група, водена от обоистка. На друга платформа чух блусари. А Рафи ми каза, че на един камион, който се движи по съседната улица, свири самият Джордж Бенсън.
В същия сегмент на фестивала в този ден на сцената, на която свирят „Бели, зелени и червени“, излизат и Чико Хамилтън, и Арт Блейки с Jazz Messengers.
По едно време Рафи се поздрави като първи приятел с един човек по гащеризон. Той да се окаже Арт Блейки, който бе създал Jazz Messengers! Попитах го как е. „Много съм развълнуван.“ – преведе ми Рафи и ме представи като свой приятел, който след малко ще свири на сцената. Арт се ръкува с мен. Зачудих се дали ще свири с това облекло. Ако излезе така у нас, ще го помислят за бензинаджия. Приближи се Валери Пономарьов. Той бе тромпетист в Москва, но избяга с жена си и сега бе в Jazz Messengers. Рафи ме запозна и с него. Той ме помоли да предам специални поздрави на Костя Носов. А Константин Носов също бе тромпетист, който дойде в България и остана да живее тук. Познавах се добре с него. Като се прибрах, му предадох поздравите от Валери Пономарьов.
Арт Блейки и Jazz Messengers ще свирят след „Бели, зелени и червени“.
Очакването бе достигнало висок градус. „Давайте, филибелии!“ – се чуваше от публиката. Бяха дошли български емигранти, имаше явно и хора от Пловдив. Конферансието се обърка и ни представи, че сме от Югославия. За да оправи грешката, се намеси един американец, когото познавахме от Пловдив – Бойд Гибънс, журналист в National Geographic. Предишната година го бяха водили по винарски изби в нашия край. Развълнуван ни казваше, че много му е харесало с. Сушица. Както винаги, се бяхме събрали в „Кристал“ на Джумаята, той бе наш гост и го почерпихме. Когато отидохме в Америка, знаеше, че ще сме там и ни очакваше. Излезе на сцената и поправи грешката: „Бели, зелени и червени“ са от България.“ Весо се качи и обяви: „Бели, зелени и червени“, Пловдив, България!“ Винаги така правеше. Ние свирихме много интересни пиеси: „Кукерски мистериум“, „Калоферска тепавица“. Репертоарът ни бе за акустична китара. И като се разсвирихме… Беше страхотно! Пълно с публика – и американци, и български емигранти.
След концерта и самият Огнян Видев е сред публиката, за да гледа своите любимци от Jazz Messengers.
Преди да засвирим Арт Блейки се поздрави с някого. Не повярвах на очите си – това бе тромпетистът Уди Шоу, който по това време оглавяваше класацията в Downbeat. Рафи също се ръкува с него. Той познаваше целия джазов елит, понеже ги возеше в таксито си. Докато Уди свиреше, Рафи ме побутна: „Татко, гледай по-отблизо как ги прави магиите!“ Аз бях зашеметен.
Рафи ни взе билети да слушаме групата на Маккой Тайнър. По едно време влязоха Михал Урбанек и Урсула Дучак, които си проправиха път по-близо до сцената. Настанихме се отзад. Маккой Тайнър се появи и представи групата си, в която беше саксофонистът Джордж Адамс. Бяха 7 – 8 души, свириха оригинална тяхна музика – джаз с фюжън, много модерно. Маккой Тайнър има особена постановка на ръцете. По едно време пианистът ни Джурков ме сръчка: „Гледай, гледай! Той свири страшно и без постановка!“
После слушахме в концертна зала Дон Чери. Той седна на един килим и около него се разположи цялата му група. Свиреше и от време на време си припяваше, а една девойка танцуваше. Чери е от ранга на Майлс Дейвис – новатор и от такава величина. Рафи ни заведе с таксито пред къщата на Майлс. Половин час останахме там в очакване да се появи. Той живееше срещу Central Park. Като разказах на Райчо Иванов, който свири много в стила на Майлс, ме разпита подробно как изглежда къщата, колко време сме стоели там. Цялото му изражение се промени, слушаше с голям интерес. Рафи ни закотви и правеше планове: „Ако се появи, ще ви запозная с него. Характерът му е много особен и непредсказуем, но той ще усети, че сте готини, а към готините хора реагира по друг начин. Иначе си е деспот. Гледай какво ги прави музикантите. Като им говори, го слушат като Господ.“ Той действително си е такъв. Стояхме, стояхме и си тръгнахме.
Под влияние на всички тези преживявания, в самолета на връщане към България Веселин Николов композира пиесата „Между небето и земята“.
Снимките са от личния архив на Огнян Видев и от архива на Веселин Николов, съхраняван в Народна библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив.
