Новаторът и модернист в българския театър Николай Георгиев разказва пред Джаз ФМ за своята мисия и дело. Продължител на наследството на Гео Милев и последовател на полския теоретик в театъра Йежи Гротовски, той е основател на специалността „Авторски театър“, създател на българския студентски театър и на експериментални трупи, автор на филми. Той е убеден, че трябва да организираме българската култура „със страхотно чувство за модерност“, че културата трябва да влезе в класната стая, че студентите могат да поведат обществото напред. Първо разказваме за театър „4+4“.
„Идеята е проста. Тя произхожда от големия полски режисьор-реформатор Гротовски, който направи такава кардинална реформа на световния театър, че учуди света. Но всички ние в театъра разбрахме, че това, което той иска и прокламира, е истината за нещата. Той отне понятието „актьор“ и каза: „Има възможност да го наричаме Човека-актьор.“ Отне и понятието „зрител“ и каза: „Той ще бъде Човека-зрител.“ И веднага е ясна една схема и система, която ще залегне в театралното дело и която ще спомогне да се консолидират нещата по съвършен начин.“ – обяснява основата Николай Георгиев. Той започва да работи с проникновение за експерименталния театър: „Той не тъпче на едно място. Той кани своите зрители не просто да се забавляват, а да работят съвместно актьори и зрители и да търсят онази амалгама на комуникацията, която ще бъде най-успешна и най-добра и за едната, и за другата страна.“
С тази идея Николай Георгиев основава в Софийския университет специалността „Авторски театър“. В нея се приемат студенти, които имат творчески заложби, но не и конкретна представа за своето място в театъра. Работата с тях той започва, оформяйки личността: „Актьорът трябва да бъде цялостен. Човекът-актьор е непрекъснато в ход и непрекъснато наблюдава и обогатява връзката между сцената и зрителната зала.“ – дефинира го Николай Георгиев.
Създадения от него студентски театър „4+4“ възражда националната традиция в модернизма, за чийто баща определя Гео Милев с три незабравими манифеста – за музиката, която е начало на всички изкуства, за фрагмента, който отразява цялото, за „театъра пред небето“ и „театъра зад небето“. Последното разгадава тайнство: „Това веднага ни насочва към космическите ориентации, към това, което понякога, не познавайки добре космоса, го смятаме за магия. Няма такова нещо. Небето говори, то подава конкретни измерения и творецът може да се облегне на това и да види колко много движение има в това да преместиш небето зад театъра и колко много други измерения се появяват да извадиш небето пред театъра. Този начин на търсене е близък на нас, българите, но 45 години социализъм го затъмняват.“ – обяснява Николай Георгиев. Той определя като шанс възможността да учи и работи в Европа: „Не може да бъдеш затворен, в кафез, и да смяташ, че познаваш нещата от първа ръка.“ След това, където и да са с трупата, те носят превод на Гео Милев, „за да могат колегите от другите страни да прочетат и да кажат: „Как е възможно преди навсякъде другаде в България да се случва това!“
Театър „4+4“ възниква по поръчка на проф. Страшинов – тогава директор на „Българска музика“, а след това – и министър на културата. „Той ме повика и каза: „Чувам, че имаш интереси към един по-движещ се театър. Искаме да създадем нещо такова.“ – разказва Николай Георгиев. Той събира трупа от участници не само с театрално образование, а също ученици от балетното училище, музиканти. „Дойдоха хора, които чувстваха изкуството през музиката и през пластиката.“ – описва ги той. Една от тях е Камелия Тодорова. „Тя се яви на кастинга, току-що завършила техникум. На приемния изпит я помолихме да изпее нещо, но не успя. Ръководител на Художествения съвет бе директорът на Сатиричния театър. Той ме попита защо я вземам. „Професоре, в изкуството има нещо, за което на всяка цена можем да бъдем категорични. Смятам, че в нея има нещо, което ще се развие.“ – отговорих. Така и стана. Това нещо вътре в нея се разви до такава степен, че даде на България джазовата царица.“ – разказва Николай Георгиев.
Името на трупата „4+4“ идва от броя на участниците – четирима младежи и четири девойки, които той специално избира да са по равно, за да е неуязвим към упреци. Първият спектакъл на експерименталния театър е мюзикъл по чилийска пиеса, написан от Кирил Дончев. „Имахме щастието, че в мига, в който създадохме театъра, в България пристигна пиесата „Блясък и смърт на Хоакин Муриета“ от Пабло Неруда. Тя бе обиколила световните столици и ние веднага я включихме в репертоара си. Този спектакъл бе емблематичен за „4+4“. Изнасяхме го в мазето на „Цанко Церковски“, където имаше малка сцена. Кирил Дончев написа страхотни, много качествени песни за Камелия Тодорова.“ – описва първата постановка Николай Георгиев. Неслучайно тя е мюзикъл. „В „4+4“ и в театъра сега е много важна музиката. Тя е всевечна и може да покрие абсолютно всичко. Театърът не може без музика.“ – категоричен е Николай Георгиев.
„Блясък и смърт на Хоакин Муриета“ е първият опит на композитора Кирил Дончев да влезе в пътеката на мюзикъла: „Беше много приятна работата със свободни артисти и певци. Това бе прощъпулникът на композитора Стефан Димитров, който тогава свиреше на пиано. Камелия Тодорова за първи път се яви на сцената.“ – разказва Кирил Дончев. Той добави, че Петър Ступел е бил в комисията, която приемала спектакъла, а в него участвали и Илка Зафирова и Емилия Маркова, която пее на испански език. Една от песните по-късно изпълнява в Куба с Чучо Валдес на пианото. Когато се връща, го цитира пред Кирил Дончев, който и днес се вълнува: „Голямо удоволствие бе за мен Емилия да ми сподели, че Чучо Валдес казал: „Този композитор има голяма душа!“ Хубави спомени!“
„След всеки спектакъл публиката оставаше във фоайето – танцуваше, забавляваше се, пееше, Камелия пееше тези прекрасни песни. Отзивът на младите бе изключителен!“ – описва атмосферата Николай Георгиев. Той разказа за гимназист, който всяка вечер идвал да гледа постановката. Помолил за два пропуска – така че родителите му да знаят, че е близък до театъра. След като всички заедно го гледали, момчето дълго време не се появило. Когато отново дошло, Николай Георгиев го попитал за отсъствието му. „Аз нямам родители! Те не разбраха нищо от този спектакъл.“ – отговорил младият човек. „Поколенческата война в изкуството е страхотно нещо! Не можем да искаме от младите да са на равнището на своите родители. Те искат да погледнат отзад – има ли друго пространство, могат ли да нахлуят там със своята амбиция и енергия и всичко това да бъде поновому адекватно на съвременното общество.“ – анализира Николай Георгиев.
Той е убеден, че „по-добрият път е да организираме българската култура със страхотно чувство за модерност“. „Без него сме в задния двор.“ – посочва режисьорът. Никога не е отслабвала вярата му, че младите израстват, когато им се даде поле за творчество. Той осъзнава, че не може да се разчита на учителите днес да бъдат връзката със семейството. Затова и стартира проекта „Образование чрез изкуство“. „По-добре е в училище да влязат хората на изкуството. Художниците да преподават в своите ателиета, аз – на моята сцена. Това ще направи училището много по-привлекателно и близко, защото ще престанем със зубращината. Какво означава това да научиш един урок и да го издекламираш? Нищо! В това няма творчество. Ние няма да удържим децата, ако не им дадем поле за творчество, самите те да усетят, че имат енергия, която могат да употребят и да визуализират.“ – убеден е Николай Георгиев.
В репертоара на „4+4“ е и спектакълът „Чехов по Чехов“, с който трупата дава знак на театрите, че в тях не е истинския Чехов, с който тя създава реална представа за делото на драматурга. Германският мюзикъл „Аз и чудото ти“ е за живота на смесена двойка – германец и българка. „Поставихме и „Цилиндрите – не, фуражките – да“. Това бе пиеса за Европа или не Европа, за Русия или не Русия. Ние са надявахме, че поне една такава тема ще приеме соцкултурата в България. Не прие. Шефовете дойдоха и казаха: „Какво е това чудо, вижте ги – те са с дълги коси. Как е възможно тези хора да говорят от името на руските воини?!“ Те ни оплюха.“ – описва отзвука Николай Георгиев.
След 4 успешни сезона театър „4+4“ е закрит. „В края на четвъртия сезон секретарят на софийската Комунистическа партия пусна между театралното съсловие писмо, в което моли режисьори, актьори и директори да дадат мнение дали театърът на Николай Георгиев има почва в България. Въпросът бе с ясен отговор. Всички отговориха – „Не, няма.“ Закриха „4+4“ и ми забраниха да работя със студентите в Софийския университет.“ – разказва Николай Георгиев. Неговата съпруга, чешка гражданка предлагат да отидат в Прага. „Така завърши „4+4“, но той все още е жив, заради хората, които бяха в него. Там се роди и невероятната Розмари Де Мео – момиче от балетното училище, знаеше да танцува, изведнъж се превърна в страхотна хореографка. Тя даде нов дъх към визията на един спектакъл.“ – изтъква за постиженията на още една рожба на театъра Николай Георгиев.
Как всички тези изпитания не са го пречупили? „Няма как да те пречупят, когато си ясен, когато знаеш защо защитаваш едно нещо. Както казваше Стамболов: „Ако знам, ако съм уверен, че това ще бъде добро за моя народ, никой не е в състояние да ме накара да се откажа от него. Ще работя до края, за да направя и тази стъпка, която да помогне на моя народ.“ За него имахме спектакъл „Стамболов – часът на моето убийство“, направих и игрален филм на същата тема. Постановката нарочно я играем навън, на микрофони, за да кънти словото на Стамболов. Той е прозрял, че в спор за една межда българите са способни да унищожат два имота. „Това го може моят народ и аз ще му отнема тази измама от гърдите.“ – казва той.“ – обрисува вдъхновителя си Николай Георгиев.
Той и днес силно вярва, че студентите могат да поведат обществото напред. „Университетският театър трябва да търси как да разгради реалността и да я догради отново. Това са неща, които само студентите познават добре. Ние сме дори готови да въведем движение за простудентска България – да използваме енергията на студентите да работят по такъв начин, че това, което тук се случва и отработва, да остане като основа на отношенията ни с нашата държава, нашия народ и нашата лична свобода.“ – казва Николай Георгиев.
Днес е гала премиерата на филма по неговия сценарий „Жири“, продължение на филма му от 1987 г. „Жирафчето“. Първообразът е по едноименния роман на Иван Арнаудов, а продължението – по неговата последвала „Жирафчето порасна“. Режисьор е Петя Йосифова-Хънкинс – артист, хореограф и заместник-директор на създадената от Николай Георгиев театър-лаборатория „Алма Алтер“. В интервю по Джаз ФМ тя каза: „Работата с актьорите бе най-красивото нещо не във филма, а може би в живота ми. Такава искрена отдаденост, такова доверие, такива пълни очи, които ме гледаха през цялото време, аз никога не съм виждала. Това са моите, както казва Гротовски, „братя по оръжие“. Те трябваше не да играят, а да бъдат себе си. Търсихме онази автентичност на тяхното поведение, която е неподправена, жива, истинска, тук и сега. Това са едни много искрени портрети на тези млади хора – много откровени, болезнено чисти и оголени.“ Ученици на Николай Георгиев от различни поколения се срещат за първи път пред камера. Музиката е на Иво Димчев и на участващите във филма Константин Кучев и Георги Арсов, които след прожекцията ще изпълнят песните от него. Събитието е от 20:30 ч. в кино „Люмиер“ и е в програмата на „Международния София филм фест“. Продуцент е „АРС диджитъл студио“, копродуцент – „Зографик филм“ ЕООД. Филмът е реализиран с подкрепата на Национален филмов център и на Столична община.
