В първото издание на „Джаз истории“ с Недко Трошанов:
- Любовта към музиката е запалена от големия екран.
- Така пленен, избира тромбона за свой инструмент в гимназията.
- Като студент в Политехниката е съосновател на „Джазът на младите – второ издание“.
- Свири в салонния оркестър на Сашо Сладура в ресторант „България“.
- В бирхале „България“ работи с Димитър Ганев. И всичко това – още преди да се дипломира като инженер.
През 1947 – 1948 г. кината в България още не бяха национализирани. В „Славейков“ даваха филма „Снежния рай“ със Соня Хени, известна кънкьорка, и оркестъра на Глен Милър. Гледах го няколко пъти и така се запалих по музиката на Глен Милър и неговите тромбонисти, които правеха голямо шоу. Това ми влезе под кожата. Четири пъти гледах „Рапсодия в синьо“ на Гершуин, „Магьосникът от Оз“, който го даваха в кино „Култура“, отново на пл. „Славейков“. Единадесет пъти гледах „Снежанка и седемте джуджета“ на „Дисни“, в който също имаше много хубава музика. Всичко това ме запали, пък и слушахме плочите на компанията His Master’s Voice, които събираше Кузман – по-големия брат на моя съученик Николай Чупаров, станал по-късно шампион на България по тенис.
Още като влязох в гимназията през 1948 г. от музикалния кабинет ни предложиха всеки да вземе по един инструмент – тогава гимназиите имаха симфонични и духови оркестри, развиваше се много хубава политика за възпитанието на учениците в художествен вкус. Преподавателят по музика Константин Зидаров ми даде обоя. Като го видях целия покрит с клапи, се отказах. По традиция от филмите, взех тромбона. Така започнах.
В ученическия симфоничен оркестър свирехме много интересни неща – концерти за пиано на Бетовен, например. Георги Азманов бе наш съученик, по-късно стана известен пианист. По този начин тръгна музиката в мен.
В гимназията имах много съмишленици. В по-горните класове започнахме да се сближаваме с момчета от другите гимназии. Вили Казасян беше в Шеста мъжка, там бе и Дечко Делчев – известен саксофонист. Събирахме се в дома на Джони Пенков. Баща му – Иван Пенков, беше един от много големите наши художници. В компанията ни беше Ивайло Пейчев от Втора мъжка – много добър стилов тромпетист!
Завършвайки гимназия, всеки си пое някакъв път. Аз влязох в Политехниката да следвам хидроинженерство. Вили Казасян следваше машинно инженерство, специалност текстилни машини. Там през 1952 г. се срещнах с Морис Аладжем, който следваше строително инженерство. Негова беше инициативата да създадем голям джаз оркестър. И с много студенти от университета и от други висши заведения създадохме оркестъра. Ивайло Пейчев беше също в Минно-геоложкия факултет, китаристът Методи Динков – в Хидротехническия, в Политехническия университет учеше и саксофонистът Николай Димитров (той стана инженер и отдавна вече не се занимава с музика). Илия Ненов – тромбонист, също дойде отвън, Емануил Манолов – Бадема… Така създадохме „Джазът на младите – второ издание“.
„Джазът на младите“. В лявата част на снимката, стъпаловидно: Вили Казасян, Методи Динков, Румен Дучев, Димитър Романов. В дясната част на снимката: първи ред – Димитър Симеонов, Людмил Георгиев, Емануил Манолов – Бадема, Морис Аладжем; втори ред – Павел Яковчев, Недко Трошанов, Иво Сапунов – Слона; на последния ред – Георги Кушев, Ивайло Пейчев, Петър Папанчев.
Първото издание на „Джазът на младите“ бяха по-големи от нас с 3 – 4 години – Мишо Ваклинов, Людмил Георгиев, Любомир Оджаков, Никола Чалашканов, от саксофонистите – Мишо Соколов, Коко Чилев, Славе Дебелия, Любчо Каролеев – пианист, Димитър Романов – барабанист. В началните години на гимназията, когато те завършваха, ходехме да ги слушаме в ресторанта на езерото „Ариана“. Там се уреждаха вечери с танци – ходехме да ги слушаме и да им се възхищаваме.
Това извика у нас желание да направим „Джазът на младите – второ издание“. Веднага, в края на 1952 – началото на 1953 г., в зала „България“ изнесохме първия си концерт. Имахме голям успех, защото младежта беше зажадняла за такъв тип музика. След това от КНИК – Комитета за наука, изкуство и култура – разбраха за нашия оркестър и неговата популярност и ни поканиха да изнасяме неделни матинета в БИАД на „Раковски“. Започнахме концерти от 1953 до 1956 г. Това беше голям културен акцент в живота на младежта в София. Като изнасяхме концерти в неделя сутрин, цялата „Раковски“ беше като на митинг. В БИАД не можеха да се намерят места, тогава се разработи и сладкарница „Прага“ отсреща. Младежите гледат да се съберат, да са заедно, да слушат и да гледат, така се създават контактите между тях.
Свирехме много хубави аранжименти – главно ги купувахме от „Орбис“ – Чешката книжарница на „Раковски“. Чехите си имаха традиция, имаха бигбендове отдавна и печатаха и продаваха всичките си репертоарни ноти – за три тромпета, три тромбона, пет саксофона и ритмус. Купувахме ги от там. Основният ни репертоар беше такъв.
Популярността на младежката група и нейният интересен репертоар не убягват от вниманието на милицията
Повикаха ме в Четвърти участък и ме попитаха откъде взимаме нотите, които свирим. Казах, че ги купуваме от „Орбис“ – официалната книжарница на чешката държава. Човекът остана изненадан и млъкна. Единственото, което не се разрешаваше, бе да се пее на английски. На другите езици по-можеше.
Музикантите свирят и по ноти, които получават от Любомир Кенаров
Любомир Кенаров беше музикант, десетина години по-възрастен от нас, който имаше архив и от него понякога вземахме печатни издания не само на „Орбис“, но също и английски, френски и италиански… Благодарение на тези ноти добихме рутината да свирим в бигбенд.
В състава на тромпети свиреха Ивайло Пейчев, Петър Папанчев, Георги Кушев, той после стана певец. Тромбони бяхме аз, Павел Яковчев и Иво Сапунов. Саксофони бяха Людмил Георгиев, Емануил Манолов – Бадема, другите се сменяха – Сашо Шопов, Морис Аладжем и Димитър Симеонов, баритон идваше или Коко Чилев, или Никола Кюлджиев. Ритмуси бяха Вили Казасян – пиано, Методи Динков – китара, Румен Дучев – бас, барабанист беше Димитър Романов, по-късно – Радослав Иванов. В този състав изнасяхме концерти до към края на 1955 – началото на 1956 г.
Канехме най-различни състави като допълнение към бигбенда, сред тях – квартет „Алегро“ с Херцел Леви. Там израснаха много певци – Анжело Симеонов, Лиана Антонова, Ахинора Куманова, Арменак Тукатлян – той беше също от студент по инженерство, но беше много артистична фигура, голям шоумен и пееше. Лени Вълкова е идвала един-два пъти. Тя повече работеше с големия оркестър – официалния оркестър на държавата, който по същото време – в неделя сутринта, изнасяше концерти в зала „България“. Сашо Николов беше водач на цигулките. Тогава тангото беше още на мода. Винаги първата част Сашо Николов я изнасяше с малък щрайх и акордеонисти – свиреха много популярни и до днес танга. Диригент беше Боби Симеонов – дългогодишен диктор в радио „София“, но имаше музикално образование. Така че ние се конкурирахме – малко по-възрастните ходеха в зала „България“, малко по-младите – при нас в БИАД.
Когато „Джазът на младите – второ издание“ се разпада, в БИАД остава Вили Казасян и там създава „Студио 5“
Музикантите от големия оркестър се разпръснахме, а в БИАД остана Вили Казасян, който направи „Студио 5“. Той беше ръководител и пианист, китарист беше Божан Хаджиев, тенор-саксофонист – Дечко Делчев, басист беше Любо Борисов – Камилата, барабанист беше Радослав Иванов – Славе Хаиза. Те привлякоха Богдана Карадочева, която мисля, че беше още ученичка. Нейната кариера започна от там. Този тип оркестри – самодейни, макар да получавахме малки хонорари от Комитета за наука, изкуство и култура, не се интересувахме от хонорарите, а от това да си чешем джазовата краста.
„Джазът на младите“ – първи концерт в зала „България“
След БИАД свирих в салонния оркестър на Сашо Николов – Сашо Сладура в ресторант „България“. През 1956 г. да свирим в току-що построения хотел „Балкан“ на сесия на Международния олимпийски комитет. Имаше журналисти от цял свят. Сашо Николов беше голям майтапчия, не търпеше притеснения и заповеди, беше абсолютно свободен човек. Тогава на мода беше едно много известно френски танго „Колко е хубаво в твоите прегръдки“. Беше популярно и Сашо свиреше и пееше на френски. Но на такива международни симпозиуми винаги има много „слушалки“. Седях малко зад Сашо и видях как при него отива един човек в лъскав черен костюм и го предупреждава да не пее на чужд език. Той привидно се съгласява, но след малко пак запява на френски. Същият го предупреди отново, и после пак, и накрая каза: „Ако те чуя още един да го пееш, знаеш ли какво мога да напиша за тебе!“ „Можеш и да пишеш?!“ – му отвърна Сашо. Ние в оркестъра замлъкнахме като попарени. Такъв беше – зевзек, не му пукаше от нищо, може би това му изяде главата…
На 1 януари бирхале „България“ се преобразува в бар. България започна да става туристическа страна, започнаха да се строят туристически комплекси, но не може да има туризъм, ако няма нощни заведения. След като през 1949 г. затвориха, през 1957 г. отвориха бар „България“, а близо до Народното събрание – бар „Астория“. И там Димитър Ганев – Ганди – кларинетист, солист на Филхармонията, направи оркестър – пак във вид на бигбенд, и от 1 януари започнахме да свирим в бирхале „България“, като с Ганди „слязохме“ от Салонния оркестър на Сашо Сладура. В оркестъра бяха още: още един алт саксофон – брат му Георги Ганев, тенор саксофон беше Морис Аладжем. Тромпети бяха пак Ивайло Пейчев – Жабата, Веско Тризлов и Роберт Димов. На пианото беше Еди Казасян, а на барабаните – отново Радослав Иванов. Дойде и Леа Иванова.
Хотел „България“ беше много изискан и много популярен, най-главния на София. Там отсядаха знаменитостите. Ив Монтан дойде със своя оркестър, запознахме се с музикантите му, свирихме с Еманюел Басис, барабанистът Роже Парабуши. Когато имаше Седмица на френското кино, идваха звездите от големия екран. Но късно една вечер, почти нямаше вече хора в бара, в ложата срещу нас застана един човек, който започна да ни гледа упорито. Дойде при нас и се представи: „Здравейте, деца! Казвам се Мстислав Ростропович.“ Ние онемяхме. Разказа, че му е скучно да стои сам в стаята си и е слязъл да се запознае с колегите музиканти. Беше много приятна среща! Разказа, че току-що се връща от турне в Америка и че най-добрият оркестър, с който е свирил, е Нюйоркският радиооркестър.
Бяхме с работно време от 10 ч. вечерта до 5 ч. сутринта. За мен това беше много тежко, защото още бях студент в Политехниката и в 7 ч. трябваше да съм на лекции… Ужасно време беше! Трябваше да спя на тези лекции. До 1958 г. бях студент в Политехниката.
