Пристигнал в Съединените щати през 1971 г. талантливият, неуморен и вечно търсещ Милчо Левиев го очаква нелесен път, преминал през създаването на блестящи пиеси, участието в брилянтни проекти с най-големите имена в света на джаза, възнаграден със златна плоча и номинации за „Грами“. Солова кариера, собствена група Free Flight, партньорства с Били Кобъм, Ал Жеро, „Манхатън трансфър“, Чарли Хейдън, Дейв Холанд, Рей Браун, Питър Ърскин, Рей Чарлз, Еди Даниелс, Майкъл Френкс, Бърт Бакарк, Жоао Жилберто, Клеър Фишър, Лейни Казан и много, много други бележат този път… За всичко това разказваме в днешното издание на „Джаз истории“.
Още с встъпването си в оркестъра на Дон Елис Милчо Левиев е на сцената. Той поема на турне, от което е издаден албумът Tears of Joy. В него влиза написаната от Елис пиеса Bulgarian Bulge по изпратената от Милчо Левиев от България плоча със запис на Криво садовско хоро. Ръководителят оставя само едно соло – изпълнява го новодошлият български музикант. В репертоара е и Blues in Elf, която Дон пише специално за Милчо. Две години по-късно за албума Soaring Милчо Левиев композира „Сладка питка“ по „Полегнала е Тудора“. А преди това, в Connection, основан на написаната от Дон Елис основна тема към култовия филм „Френска връзка“, Милчо Левиев аранжира две песни – Superstar на Ендрю Лойд Уебър и Тим Райс и Alone Again (Naturally) на Гилбърт О’Съливан. В ревюто си за албума авторитентият критик Ленард Федър пише: „Многоликият Милчо Левиев, който за мен е българският Джаз пианист на месеца, внушава библейско звучене в Lean on Me на Бил Уидърз. Неговият аранжимент на Superstar е връхна точка в целия албум.“
Първите си стъпки в САЩ Милчо Левиев извървява със съвет, даден му от Дон Елис, който подкрепя неговото кредо за музиката – абсолютна всеотдайност в полза на изкуството.
Дон Елис казваше простички неща, като Майлс. Веднъж говорехме за това, че понякога доходът на джазовия музикант не е достатъчен и трябва да свири друга музика. Той каза: „Аз имам едно верую – първо слагам музиката и изкуството, а парите идват на второ място, макар че са важни. Един композитор, изпълнител, певец, трябва да се старае чрез мениджър или сам да постигне най-многото възможно, щом вярва в това. „Но аз няма да изменя на това, което правя, за пари.“
Веднъж от една звукозаписна компания ми предложиха аванс от 80 000 долара, за да им стана артист. Това беше фирмата на сина на Лорънс Уелк – много прочут богаташ, който водеше забавен оркестър. Харесваше моята музика: „Ти имаш страхотен потенциал, но забрави тези работи. Джаз пак ще свириш, но нека да направим нещо друго…“ И ми изпрати един много дебел договор. Дадох го на адвокат, който ме посъветва: „Трябва да решиш. Тук с по-особени изрази пише, че трябва да свириш точно каквото и както ти кажат. Ако нещо не им хареса, ще го поправиш, както те ти казват. Те ще ти казват как ще се обличаш.“ Готвели ми да стана поп артист. Обадих се и отхвърлих предложението: „Не.“ „Ти луд ли си?!“ „Да, луд съм!“ – и го отказах. Предложиха ми и можех да забогатея и да умра от мъка.
Аз не мога да правя нещо, в което не вярвам. Някои музиканти могат, и то много добри. Но те артисти не стават. Артистът е човек, който успее да изрази себе си, а не да имитира ситуацията наоколо, за да се харчи музиката. Както беше посочил един критик в Америка защо не се приема новата музика: „Страхът от неизвестното.“ Хората искат да чуят това, което им прилича на нещо познато. Сложиш други акорди, други ритми – става различно. Затова неравноделните тактове толкова време ги отхвърляха. Първо казаха, че джаз от това не може да се прави. Всяко ново нещо винаги в историята на изкуството е посрещано по този начин. Това го знаех от рано и знаех жребия, който съм хвърлил. Аз не съм изненадан. Но не мога да се оплача, че съм останал някога без пари. Дори като пристигнах, ми помогнаха със заем, който върнах. Но да съм изпаднал, да съм гладен и да нямам пари за наем – никога.
За най-големия успех научих от Стан Гец: „Днес можеш да бъдеш първи в „Данубийт“, другия ден може да те няма там. Важното е да се задържиш в музиката.“ Казах му: „Не съм работил и един час за пари нещо друго, освен музика, и съм се хранил от 17-годишна възраст като студент, без да се наложи да правя нещо друго.“ Това го считам за най-голям успех – музика, която аз искам. Това е огромен успех! Това е успехът на човек – да бъде доволен от себе си. А да живееш живот на лицемерие – това за мен не е възможно. Някои могат да го правят и те остават много добри музиканти – но те са занаятчии. Истинският занаятчия се цени много, защото не е лесно да станеш добър занаятчия, и то в джаза. Там е дори най-трудно.
За комерсиалната музика ще ви кажа нещо друго – има хубава комерсиална музика. Разбира се, че ще продаваш – ако не продаваш, от какво ще живееш? И тук не става дума само за пари – ти имаш и по-голяма аудитория. Както Хърби Хенкок направи Chameleon…. Той имаше хубави албуми, които се продаваха повече, защото заимства от поп, хип-хоп, рок музиката. Тогава каза: „Не мога да разбера какво грешно има човек да иска музиката му да се чуе от повече хора.“ Тук не е въпрос за пари – артистът иска да комуникира. Защо да съм горд, че един малък елит ще разбира моята музика и може би след 100 години ще стане интересна? Защо да правя музика, която малко хора да разбират и да чуват? Музиката е език. Колкото и модерен да е, трябва да говориш така, че хората да те разберат.
Духовната връзка на Дон Елис с Милчо Левиев е толкова голяма, че при тежко заболяване, когато смята, че е на смъртно легло, Елис вика при себе си медицинската сестра и й продиктува имената на шестима души, на които трябва да каже, че той страшно много ги е обичал. Един от тях е Милчо. На Дон Елис той посвещава „Песента на Дон“ Pavane for a True Musical Prince, която през годините изпълнява с групата си Free Flight, аранжира за LA Gospel Choir, записва в студиото с Вики Алмазиду и през 2006 г. включва в албума си Multiple Personalities с музиката на Дон Елис, заедно с Blues in Elf и още 11 песни. През 2003 г. той я изпълнява на живо в Солун с Вики Алмазиду, Били Кобъм и Йотис Кьорцоглу от Human Touch и така удря един клавиш на пианото, че от пръста му потича кръв: „Това е знак от Дон.“ – казва Милчо.
Концерт в Солун с Били Кобъм и Вики Алмазиду
Концертът на Милчо Левиев в Летния театър в Солун е първата му среща на сцената с Били Кобъм, след като двамата работят заедно през 1975 г., свирят в Монтрьо и Лондон, откъдето имат издаден албум – Shabazz. Свързва ги Джордж Кейбълс – другият любим пианист на Арт Пепър.
Най-много като партньори научих от Дон Елис, Арт Пепър и Били Кобъм. Усвоих модерната електронна музика – имах пет кийборда. Тогава нямаше полифонични синтезатори, а беше само един тон. Затова имах няколко синтезатора и свирех с две ръце – като Джо Завинул. На Били Кобъм за мен му казал Джордж Кейбълс, което аз не знаех. И един ден в Лос Анджелис звъни телефонът: „Били Кобъм е. Свободен ли си да дойдеш в Ню Йорк, ако нямаш работа?“ А аз тогава нямах постоянен ангажимент. „Имаме много важен концерт, а Джордж се разболя.“ Аз пък докарах Глен Ферис – той свиреше със стария суингаджия Хари Джеймс и беше много притеснен, защото е модерен. Като дойде на първата репетиция, започваме, а той свири налудничави работи с този тромбон. Били на барабаните ме святка през очилата. В почивката питах Глен Ферис: „Искаш ли да вземеш тази работа? Престани да свириш тези глупости!“ И във втората част на репетицията свири страхотно и Били се успокои. С него ходихме навсякъде…
С Глен Ферис
От концерти в Монтрьо и Лондон излиза Shabazz, студийни албуми са Total Eclipse и A Funky Thide Of Sings, в който Милчо Левиев прави аранжимента на Sourcery на Били Кобъм, както и на Moody’s Modes – пиеса, на която е съавтор. В групата са Глен Ферис, с когото Милчо Левиев се познава от оркестъра на Дон Елис, а също и Джон Скофийлд, Майкъл Брекър, Ренди Брекър. Както казва Ренди Брекър: „Милчо превеждаше въображението на Били на музикален език, за да можем да го разберем и осъществим в музика.“
С Ренди Брекър на Джаз фестивала в Ниш
Били Кобъм е продуцент на албума на Аирто Морейра Virgin Land, в който отново прониква любовта на Милчо Левиев към българския фолклор.
С Аирто записахме Lydian Riff и Peasant Dance за албума Virgin Land – „Девствена земя“. На концерти в клубове той много настояваше да обявява заглавието на български и ме молеше да го уча как се произнася. Той е човек, който с едно дайре може да направи концерт… С него свирихме много в Америка – обиколихме цялата страна със съпругата му Флора – те са винаги заедно. С нас беше и саксофонистът Джо Феръл.
С Рей Браун Милчо Левиев е приятел от групата на Дон Елис.
С Рей Браун и Питър Ърскин направихме албум под мое име. Обади ми се един японец да ме покани да направим трио албум с японски лейбъл. Казах му, че нямам трио. „Вече имате.“ – отвърна той: „Питър Ърскин и Рей Браун. Осигурили сме ги. Искаме само стандарти.“ Попитах дали не мога да включа поне една оригинална композиция. Позволи ми. На кавърите направих аранжименти, за да не звучат както обичайно се свирят. В студиото се притесниха: „Г-н Левиев, излизате от основната линия.“ Е, как да не излизам, като иначе ще ме хване клаустрофобията. Ако не изляза навън, се задушавам, да седя все в едно… Те го харесаха, издаде се.
С Питър Ърскин в Русе
В албума, озаглавен What’s New по пиесата на Коул Портър, влиза оригиналната композиция на Милчо Левиев Soup of the Day. След промените и Питър Ърскин, и Глен Ферис, и Били Кобъм, и Аирто Морейра, и Ренди Брекър идват у нас благодарение на Милчо Левиев, като някои се включват и в майсторските му класове в „Нов български университет“ и в гала концертите. А второто му завръщане в България през 1982 г. е с партньора му в групата Free Flight Джим Уокър.
Free Flight е най-голямото достижение в кариерата ми. Там са обвързани класика и джаз. Първо имаше класическо дуо, а Джим Уокър е свирил на саксофон в гимназията. Навремето във всички училища – от средно до висше – имаше два бенда – A и В. По-готините бяха в Band A. Навсякъде имаше и симфоничен оркестър – нали учениците и студентите трябва да се учат? Сега това вече го няма. Образованието няма нищо общо с това, което беше навремето. И в България ги имаше преди, но сега не зная какво е останало – дано да има такива неща!
Групата Free Flight създадохме през 1981 г. Джим Уокър ме откри, научил и че свиря и класическа музика. Дойде да ме слуша в един джаз клуб, много ме хареса и предложи да направим дуо: „И аз се опитвам да свиря джаз, но досега не съм излизал от класическата музика. Свирих малко на саксофон, когато бях много млад, в гимназията. Сега на флейта зная, че е по-друга работа, но като започнем, аз ще започна леко да импровизирам. Ще свирим класическа музика и може би една-две „освободени“ пиеси, като джаз.“
Постигнахме голям успех! След това и двамата решихме, че ще е добре да създадем квартет с барабани и бас. През 1982 г. LA Times ни обяви за „Джаз комбо на годината“. След това два пъти един след друг се явихме в „Шоуто на Джони Карсън.“ Като ни чу, така се слиса, че веднага предложи: „Момчета, може ли да дойдете и утре?“ Това никога не се е случвало – един и същ гост да се появи в два последователни дни. Джим Уокър имаше чувство за хумор: „Да, да, но трябва да питаме нашия адвокат.“ А публиката умря от смях. И Джони Карсън се смя. Водещ като него няма досега.
В репертоара на Free Flight влизат аранжименти основно на Милчо Левиев на класически пиеси, както и негови оригинални пиеси като посветената на Дон Елис Pavane for a True Musical Prince, отгласът от България с Peasant Dance и Con Mucho Gusto, както и изповяданата любов към класиката и джаза в пиесата For Frederick and Bill, посветена на Фредерик Шопен и Бил Еванс.
Групата Free Flight се разпада заради прекомерната амбиция на съоснователя Джим Уокър. През 1983 г. властите допускат Милчо Левиев да се върне за трети път в България, но този път, за да е до майка си, която е тежко болна. Тя почива през 1985 г., когато на музиканта не му е позволено да влезе у нас. Но завръщайки се в Америка през 1983 г., разбира, че Джим Уокър е успял да го отстрани от Free Flight.
Временното разтуряне на групата – защото той после си я възстанови – дойде главно от естетическа и артистична гледна точка. Джим Уокър искаше да прави нещо като Яни и Клайдерман: „С тази елитна музика няма да натрупаме пари.“ „Ти какво искаш да направим?“ „Ще ми се смееш, но искам стадиони да напълня.“ „Ти, с тази тънка флейта?… Поне на саксофон да свиреше. Пееш ли?“ „Ти не можеш да разбереш, виж какъв успех имаме!“ Как ще се появим с този успех на стадиона?! Ние сме главно акустична група – само понякога използвах едно „Фендер“ пиано: „Тези хора излизат на стадиона със синтезатори, ти ще ги плашиш с тази флейтичка…, тънка флейтичка.“ – казвах му аз.
Постепенно стана ясно, че пътищата ни се разделят. Веднъж имахме много важно участие в телевизията. Като подгряващ акт ни сложиха един комик с такъв глупав хумор, че аз се отказах: „Не, не! Да си го слагат някъде другаде! Ние ще свирим след това Бах, а той разказва смешки като чалга. Лош вкус!“ Започнахме едни кавги… Намалиха участието на комика – само две шеги да каже и да ни представи. Така и стана.
Но Джим Уокър не осъзнаваше това и направи много голяма нечестна постъпка. Връщам се през 1983 г., след като бях в България при майка ми, вече две години имаме страшен успех – 1982 и 1983 г.; през 1981 г. бяхме само дуо с класическа музика и свирехме в малки салончета. Но с идването на големия успех мисля, че Джим Уокър реши, че може да води групата сам. Намери много добър пианист, който свиреше дори с Дейвид Бауи – всичко можеше да изсвири, но беше от тези „занаятчии“. Да се прави фюжън от класика и джаз не е като да „джазираш“ Бах. Те пропаднаха като група. Ако бях останал, ако бяхме се разбрали с този човек… Но не мисля, че щяхме да се разберем – той настояваше на тази концепция. Беше напуснал Филхармонията на Лос Анджелис като първи флейтист, когато вземаше по 70 000 долара на година, а ще се храни с джаз! Тази сума тогава се равнява на 700 000 долара сега. Напусна филхармонията, за да свири по стадиони с флейта… От тогава не си говорим.
Той зад гърба ми вече направил комбината, без да ми каже. Аз се връщам след един месец в България и чета в „Лос Анджелис таймс“: Milcho Leviev Flew from Free Flight – „Милчо Левиев излетя от Free Flight“. И пише, че Джим Уокър казал на Ленард Федър, че вече не искам да свиря с квартета, защото съм търсел друга кариера. Пълна лъжа! Обадих се на Джим да го питам какви са тези глупости. „Не мога да говоря. Говори с адвоката ми.“ – и ми затваря телефона. От тогава не съм му проговорил и дума.
Спечелих делото. Доста дълго време всеки месец ми плащаха по 1 000 долара. Първо изгуби пари и второ изгуби своята група, защото двамата съвместно бяхме ръководители. Като Уейн Шортър и Джо Завинул, Тад Джоунс и Мел Луис. Като гледам обаче и дуата все се развалят, защото там пък има друг спор – чие име да е първо на афиша. Сменяйте го – един път на единия, на следващия – на другия. Може ли такова нещо?! Да развалиш група заради името… Като че ли това е най-важното нещо – нали името ти е там?
Албумът на групата Free Flight – The Jazz/Classical Union се продава в тираж от над 20 000 – толкова необичайно голям е интересът към него.
Албумът е промоция за концертите – от там се храни музикантът. Ние не сме като в поп музиката, да взимаме големи пари от проценти отпродажбите на плочи. Това, както беше с Free Flight – да продадем 20 000 копия от джаз албум, се считаше за голямо постижение. Продават се по 10 000, 5 000, понякога 1 000…
The Jazz/Classical Union на Free Flight започва с аранжимента на Милчо Левиев на Blue Rondo à la Turk. Година по-рано той е аранжирал тази пиеса на Дейв Брубек за албума на Ал Жеро Breakin’ Away. Това е албум-пробив, който постига златен статус на продажби, а вокалистът получава две награди „Грами“ – едната – за най-добро джаз вокално изпълнение на вокалист за (Round, Round, Round) Blue Rondo à la Turk.
Той беше награден с „Грами“, а аз, тъй като съм пианист и аранжор на Blue Rondo à la Turk, взех златна плоча. Това беше голямо постижение! Самият Брубек падна от кеф. Обади ми се: „Имам други композиции, които искам ти да направиш...“
За участие в албума го кани колегата от оркестъра на Дон Елис Джей Грейдън. Ал Жеро, който харесва таланта на Милчо Левиев, веднага приема.
Джей Грейдън е голям китарист – свиреше в оркестъра на Дон Елис, а след това напусна, за да стане продуцент. Влезе в Atlantic, където му поверили да продуцира Ал Жеро. С него пък се бяхме запознали на джем – аз свирех и той много ме хареса, затова и сега веднага приел да участвам. Грейдън му се обадил: „Знам, че искаш да вокализираш Blue Rondo – имам човека.“ „Кой е?“ „Милчо Левиев.“ „Е, това е!“ – веднага се съгласил Ал. Записахме и други неща, които не влязоха в този албум. Ще ги издадат един ден. Направихме още един мой аранжимент, който не издадоха, защото станаха много хубави песни и трябваше да се изберат най-хубавите.
Албумът Breakin Away дава на Ал Жеро световна слава. Но още преди той да оглави класациите, в момент на финансово затруднение Милчо Левиев отказва ангажимент да стане пианист на Ал Жеро на предстоящото му турне, тъй като той предложил малка цена.
Отначало те не знаеха дали албумът ще е успешен – трябва да го пуснеш, да го пробваш. Аз бях малко над 40 години: „Такова предложение на едно младо момче…“ „Милчо, много добре знам, но просто няма пари, аз самият нямам пари, иначе бих ти дал от мен.“ „Хайде да го оставим тогава за друг път.“ И той намери пианист, после му казах: „Ал, много добър пианист избра.“ „С теб щеше да е друго.“ – отвърна той.
Тогава бях беден като църковна мишка. Имал съм моменти на бедност – не точно бедност, плащал съм си сметките, но изведнъж – няма работа… Когато Дон Елис ме нае на работа, ме предупреди: „С бигбенда има работа общо два месеца в годината.“ Три турнета по три седмици… „Трябва да си намериш работа.“ „Каква?“ „Ще преподаваш.“ Започнах да преподавам, в един мексикански оркестър свирих, нелош, латино, за танци. Басистът можеше да свири само в една гама – до мажор, всичко свирехме в нея. Веднъж казах на шефа: „Не може някой път да не отидем в друга гама!“ Той отвърна с въпрос: „Това хората танцуват ли го?“
Бях с Кармен Макрей, и от там се „чупих“. Докато свиря соло, ми прави забележка, че много ноти съм свирел. На другия ден свиря много малко: „Ти да не си Каунт Бейси?! Свири както трябва.“ Издържах един месец: „Кармен, подавам си оставката.“ И тя като в Радио София: „Ти не можеш да си подадеш оставката от мен!“ „Как да не мога?“ „Никой досега не го е правил.“ „Сега имаш случай.“
През 1983 г. „Манхатън трансфър“ стават първата група с награди „Грами“ в категориите за поп и за джаз музика, а аранжиментът на Милчо Левиев на (The Word of) Confirmation е номиниран за престижното отличие. За работата си с Милчо Левиев през 2011 г. пред Джаз ФМ вокалистът от формацията Алън Пол разказа:
Това бе много силно музикално партньорство. Той свиреше феноменално. Впечатли ме бързото темпо на неговата работа. Бе невероятно как той чуваше звученето на инструмента на Чарли Паркър и успя да го предаде под формата на вокални партии. Работата в студиото бе интересна, натрупахме богат опит, а също така бе и забавно. Получи се страхотно. Много доволни останахме. Много ценно преживяване.
Продуцент и на този албум бе Джей Грейдън, който осъществи връзката. Много се зарадвах. Събрахме се и той каза, че искат да аранжирам Confirmation на Чарли Паркър. „Многогласие?“ „Да, ти си в тази работа.“ Това обичах да правя, защото вече бях написал Don’s Song за вокален ансамбъл. Като занаятчия съм обигран в писането не толкова на солови песни, колкото на ансамбли и хорове, като LA Jazz Choir. Направих Confirmation. Техният албум се казва Mecca for Moderns – „Спасение на модерните хора.“ Стана много хубав албум.
LA Jazz Choir ги знаех. Запознах се с диригента им Джери Ескалън. Много готин човек, преподавател в един от университетите на Ел Ей. Хорът беше съвсем млад – той го беше създал само преди две години. Чу за моите работи и ме покани да аранжирам. Един негов приятел, който е бил в България, го попитал защо да не направят песен, в която хорът да пее на български език. Беше намерил едно страхотно стихотворение – „Сбогуване“ – Farewell, което след това се разбра, че е от близка на Тодор Живков – Маруся Марчевска. Това е снахата, която избяга – те първо не пуснаха детето, но след това й го дадоха. Оказа се, че е доста опак човек и след това не направихме нищо друго.
Песента стана много сполучлива и те много точно произнасят българските думи. Записахме три мои неща: Don’s Song, For Frederick and Bill, които първо бяха инструментални пиеси, а след това ги направих вокални – за ансамбъл, както и за соло. Песента Don’s Song Вики Алмазиду я пее в синия албум. Тази песен първо беше за соло, след това я направих за ансамбъл и сега върви много добре. Дори едно печатно издателство – на Университета на Северно Колорадо, издаде партитурите – струват към 40 долара. Записите ни станаха сполучливи, но за съжаление хорът се разтури пак поради липса на средства. Съществуваха към 5 – 6 години, направиха 4 албума.
От сътрудничеството на Милчо Левиев с Чарли Хейдън се ражда партньорство с Дейв Холанд.
С Чарли Хейдън имахме дуо и направихме албума First Meeting, който сега се намира трудно. Записахме го в едно студио, но нямахме пари да го издадем. Проблемът беше, че Чарли искаше много пари – той беше страхотно известен, може да се сравни с Орнет Коулман, с кого ли не… Едни японци чули албума, дадоха пари и го издадохме. Дадохме на Чарли най-много пари, а продуцентът и аз взехме по-малко – това не е хубаво, но важното е, че албумът излезе.
Продуцентът – американец от японски произход – каза, че трябва да направим турне в подкрепа на албума, но не могат да платят огромния хонорар, който е поискал Чарли Хейдън. Намери за басист Дейв Холанд. С него направихме две турнета и издадохме два албума – The Oracle („Пророкът“) и Up & Down, който преиздадоха.
С Йотис Кьорцоглу и Питър Ърскин
Работих с един огромен певец – Еди Джеферсън, който вокализира сола на Чарли Паркър. Не съм работил с друг певец, който не ти казва в каква гама пее песента. Бяхме заедно в клуб The White House на океана. Пак в последния момент репетиции: „Еди, кажи ми в какви гами да ги свиря.“ „Която гама ти е удобно, бейби, аз съм певец, аз във всяка гама мога да го изпея.“ А имаше трудни пиеси като Lush Life… Аз с друг такъв певец не съм работил! Този човек го застреляха погрешка на излизане от джаз клуб в Чикаго, когато някакъв мафиот го объркал за друг човек… Много съм горд от работата си с него, той е важен!
И други ще спомена. Бърт Бакарак – знаете всичките му хитове… Raindrops Keep Fallin’ on My Head го направих в пет четвърти. Той ме нае за концерти с негова музика, в който дирижираше голям оркестър в Хюстън, Тексас. Работихме месец и си останахме близки след това. Когато организирах концерт на учениците на Дон Елис в почит към него, Бърт Бакарк дойде. Представих го на публиката: „Понеже нямаме аранжимент, ще изсвиря нещо в негова чест.“ Като засвирих Raindrops Keep Fallin’ on My Head в пет четвърти, той умря от смях. „Ние така свирим.“ – му казах. Както казваше Дон Елис: „Ние като свирим в четири четвърти, го мислим като пет четвърти, но махаме един бийт.“ Той е огромна личност – Бърт Бакарак.
Имам и запис с Рей Чарлз в неговото студио. И други има велики, с които съм свирил…
Към предходните издания на „Джаз истории“ с Милчо Левиев можете да се върнете в секцията „Интервюта“ на сайта ни:
Втора част: С естрадния оркестър на Българското радио и телевизия – изпълняван и забраняван
Трета част: Единение на класиката и джаза
Пета част: Нови забрани в България, а пътят към САЩ става все по-широк
Всички снимки са от личния архив на Милчо Левиев
