В „Джаз истории“ с Милчо Левиев днес ще проследим пътя на легендарната формация „Джаз фокус’65“. Ще научите и историята зад създаването на музиката за някои от най-обичаните български филми.
През 1965 г. възниква прочутата формация „Джаз фокус’65“. Ръководена от Милчо Левиев, тя участва в създаването на музиката за сатиричните филмчета от кинопрегледите „Фокус“, носи на България първата Награда на критиката от конкурса на Джаз фестивала в Монтрьо и макар да има много малко концерти у нас, изнася над 100 в Западна Германия, където и записва единствената си студийна дългосвиреща плоча. Пътят на групата тръгва от озвучаването за първи път в българското кино с импровизирана музика на филм – „Търси се спомен“ на Рангел Вълчанов.
Започнахме като трио. Първия филм с импровизирана музика го направих с Камилата – Любо Борисов и Крум Калъчев и се казва „Търси се спомен“. Той е на режисьора Рангел Вълчанов, който не е знаел за мен, но ме препоръчали Камилата и Джони Пенков. Обадиха ми се и аз се запалих. Чух „Асансьор за ешафода“ на Майлс Дейвис – той ръководи квартета в изцяло импровизирана музика, без никакви написани ноти. Реших да направя същото и си говорихме с Камилата как ще стане страшно. Рангел се изуми. Отидохме в Бояна, показа ни филма – късометражен, игрален, но е и реклама за Слънчев бряг, много хубаво направен. Един човек си търси спомена – Чочо, оператор беше, красиво момче [Виктор Чичов]. Той ходи из тази пустош и си спомня неща, а пък зрителят вижда тези красоти по друг начин, не през лятото. Много хубаво го направи филмчето. Иван Стоянович беше сценаристът. Изгледахме го веднъж и викам: „Хайде, да записваме!“ Рангел ни пита дали няма да го гледаме още веднъж, да си водим бележки. Отговорих: „Карай, каквото видим на екрана.“ Казах: „Момчета, гамите ще ги сменям.“ Камилата има страшен слух. На Крум казах, ако не е сигурен, да не свири нищо, защото ако тръгне, той води. И така на един път записахме всичко. Беше феноменално за мен!
Записът е предвиден като работен, но моментните импровизации са толкова хубави, че именно с него е озвучен филмът. Разказва звукорежисьорът Джони Пенков.
Джони Пенков: В целия киноцентър нямаше един роял, имаше някакво пиано, което беше с горе-долу добър звук. Решихме да направим работен запис, като импровизират по филма, а после въз основа на този запис в радиото да се запише качествено. Дойдоха Милчо, Любчо Борисов – бас, и Крум Калъчев – барабани. Капто засвириха, стана страшна музика! Оставихме го така, нищо, че пианото не струва, защото имаше много настроение.
Записът стана вместо да има роял, със стенно пиано, което малко фалшивичко звучи. Рангел каза: „Още по-хубаво. Това е нарочно! Споменът се изкривява…“ Малко странен филм. Ами Рангел!
Триото на Милчо Левиев с Любен Борисов – Камилата и Крум Калъчев продължава да създава музика за киното, когато Радой Ралин кани музикантите да озвучават неговите сатирични късометражни филми за кинопрегледите „Фокус“.
С Радой Ралин се запознахме, когато постъпих в оркестъра на радиото – октомври – ноември 1962 г. Помня, че се видяхме пред БИАД. Каза, че е чул мои работи и много са му харесали. Моментално се сближихме. Той ме откри – аз току-що бях дошъл в София от провинцията. През 1965 г. – от там идва и името на квартета – започнахме да правим сатиричните филмчета „Фокус“. В този момент квартета не го бяхме създали още, бяхме трио – аз, Любо Борисов – Камилата и Крум Калъчев. Така записахме и филма „Търси се спомен“ през 1962 г. Радой каза: „Ще направим едни сатирични предавания.“ Обясни ни концепцията, заглавието… Рангел Вълчанов беше режисьор – каза ми, че трябва да направя шапката. Попитах какво да сложа, и той даде идеята да е народната песен – „Ганке ле“. Радой коментира: „Туй е толкова весело и толкова нахално.“ Направих го за комбо с тромбоните и стана много хубава заглавна тема.
Джони Пенков: Това беше първата сатира с Радой Ралин. Той си беше извоювал да направи в 10-минутния кинопреглед сатирична част от 2 мин. В Студията за документални филми се създаде група за „Фокусите“: Радой и няколко души – директор на продукцията, отговорник от студията, с отворени врати за режисьори. Първият режисьор беше Рангел Вълчанов. Той напради филма „Търси се мъж“ за това, че на полето работят само жени. След това тръгнаха почти всички режисьори, които после се изтъкнаха. На много от филмите Милчо Левиев писа музиката и я записаха. Сигналът е негов аранжимент и е много хубав. Има един баритон саксофон, а долу едни тонове взимаха хармонията.
Работата е динамична и по пътя има много препятствия.
Така започнахме – „Фокусче“ след „Фокусче“ – от единия ден – за другия. „Няма време да напиша.“ „Ще го направите.“ – каза той.
Джони Пенков: Музиката я записвахме в радиото. Даваха ни студиото в неудобните вечерните часове, а и не ни даваха тонрежисьор, защото, според мен, някои от тонрежисьорите не искаха да имат нищо общо с Радой Ралин, за да не пострадат нещо после. Аз записвах, колкото мога, на тези лампови смесителни маси, на които не можеш да правиш никакви корекции, а само да регулираш нивото. Микрофоните обаче бяха Neuman U47, които и досега са едни от най-хубавите.
За три години от 1965 до 1968 г. сатиричните филми „Фокус“ са отдушникът на общественото недоволство. Разрушаването на старинни сгради, тъпканицата в трамваите, градската месомелачка, безобразното използване на природните ресурси попадат под критиката на тези сатири-филмчета. В техния фокус са и деформираните в резултат на това отношения между хората – безразличието, примирението, борбата за оцеляване в бездушно обкръжение. Сценариите пишат Жельо Желев, Валери Петров, Стефан Цанев, Чудомир, Георги Мишев, Христо Радевски, а режисьори са Рангел Вълчанов, Леон Даниел, Любомир Шарланджиев, Едуард Захариев, Никола Рударов, Иван Ничев, Мириана Евстатиева. Рисуват Борис Димовски и Доню Донев. Участват актьори като Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Ицко Финци, Джони Пенков. Това са само някои от имената на личностите, създали филмите „Фокус“. Те отзвучават с послания да правим добро, да сме съпричастни, предупреждават, че дърветата умират прави, а пъновете си живеят седнали. Понякога филмите са иносказателни. Както казва в интервю за сп. „Киноизкуство“ през 1965 г. Радой Ралин: „Ние можем да излезем от един истински случай и така да го обобщим, че той да събере в себе си като във фокус безброй подобни на него явления и факти. Много ми беше приятно да чуя при едно обсъждане изказването на Веселин Андреев за „Фокус“. В сатирката „От всеки бор – вретено“ той бе видял не само и не главно поставянето на въпроса за опазването на нашите гори и за разхищенията на дървения материал. Поетът Веселин Андреев бе стигнал до мисълта, че не е толкова важно дали се похабяват едно, две или сто дървета, дали това става тук или там – много по-важно е, че понякога човека-бор го превръщат в едно вретено.“
Групата, озвучаваща филмите, претърпява някои промени и се насочва към голямата сцена.
Постепенно взехме Симеон Щерев – Банана. Създадохме групата през 1965 г., „Фокусите“ се правеха още, те ги забраниха по-късно, затова и името ни е „Джаз фокус’65“. После махнаха думата „джаз“ от него, защото е „лоша“. Тогава заменихме Крум Калъчев с Пепи Славов, защото имаше много работа и като че ли той не беше много амбициран за това. Докато Пепи беше, както си остава и до днес, по определението на Камилата – „най-суингиращият барабанист“ – нашият Джийн Крупа, както Камилата е нашият Рей Браун. Ненадминати! Ние тогава се калявахме! Калявахме се с уши – няма ноти, няма записи, няма интернет – всичко учехме на ухо от нощните предавания на „Гласът на Америка“, която заглушаваха и едва се слушаше. Затова и Дон Елис си правеше майтап с мен – „Тази еклектика при Милчо – то не, че е такъв, но като слушал в България забранените станции, както е Дюк Елингтън, отива на Йохан Щраус и той мисли, че е едно и също. Затова и така ги пише – слага Дюк Елингтън и Йохан Щраус в едно, затова го поканихме да дойде.“ Такъв беше! Без хумор може ли да се прави джаз?! Най-лошото е тази сериозност – някои джаз музиканти стават като глътнали бастун. Чакай бе, какво като си джазмен? Във всяка музика има прекрасни, средно добри и отвратителни неща – във всеки жанр. Това, че си джаз музикант, не те прави аристократ. В никакъв случай!
През 1966 г. е първият концерт на „Джаз фокус’65“ – на крачка от осуетяване и с нечуван успех.
Концертът беше нещо голямо! Подготвяхме се за него близо една година в Студио „Музика“ – залата, в която се влиза от мраморното фоайе на балкона на зала „България“. В студио „Музика“ Асен Александров и неговият незрящ помощник Ценков бяха създали истински оазис – там се свиреше забранена музика, без другарите да се усетят. Дори имаше афиши – Онегер, Шостакович, Стравински, джаз. Влизаш и бай Асен обявява, че ще слушаме една група, без да казва, че е американска – и пускаше „Суингъл сингърс“. Беше тъпкано! През деня залата беше свободна и когато решихме да правим групата, бай Асен каза, че ще репетираме там. Девет – десет месеца свирехме там всеки ден, с изключение на неделите.
Концертът се обявява, а билетите са разпродедени месец преди датата. Ден-два преди това казват, че концертът няма да се състои. Директорът на залата заявил, че тук не може да се свири „джаста-праста“ на рояла, на който преди два дни е свирил Святослав Рихтер. А много добре знае, че концертът е продаден. Радой спаси положението – отишъл при него и му казал, че ако действително спре концерта, ще има бунт. И те се уплашиха. А то беше бунт! Имаше правостоящи, беше нещо страшно! Щяха да го спрат и стана събитие.
15 май, неделя, зала „България“. Формацията е в състав Милчо Левиев, Симеон Щерев, Любен Борисов, Петър Славов. Звучат 16 пиеси - оригинални и кавъри, класически джаз, български фолклор и „Бийтълс“ като бис. В атмосферата на събитието публиката е въведена от Емил Георгиев с думите: „ Това е концерт от свободни импровизации в джазов стил върху известни музикални теми. Нещо коренно противоположно на обикновените музикални прояви, които ние имаме като всекидневие. В първия случай – авторските концерти – достатъчно е да имаме налице един изпълнител, овладял инструмента си, подготвил щателно партитурата и, явявайки се на подиума, да бъде мобилизарн с необходимото музикантско вдъхновение, да предаде вярно авторовата мисъл. Обратното ще чуем тази вечер. Импровизации върху известни теми, каквото творчество става в момента на изпълнението. Не знам дали широката аудиотрия може да оцени този момент, но аз държа преди всичко да наблегна върху него. Това е приносът на джаза в музикалната култура на нашия век. Хубавото и приносът на квартет „65“, искам да подчертая, е в техния музикален език, в който нерядко проличават българската музикална чувствителност, българските мелодични и хармонични особености, умело преплетени, умело консумирани в традиционните джазови похвати на импровизацията. “
На първия концерт басист беше Камилата, а на следващата 1967 г. направихме още един концерт с Любо Мицов в зала „България“ и един в Русе. За две години – три концерта на тази група, която само на едно турне в Западна Германия изнесохме над 100! Можете да си представите! И като се върнем от Германия – нито рецензии, нито нищо. Това е само за показ. Както тренираха футболистите по някой път – да печелят, докато умрат. Политика, спорт, изкуство – всичкото беше пропаганда.
Преди концертите в Западна Германия и издадената там плоча „Джаз фокус’65“ постига друг огромен успех – получава Наградата на критиката от конкурса на първия Джаз фестивала в Монтрьо.
През 1967 г. се проведе първият Джаз фестивал в Монтрьо, който имаше и конкурсна програма. Участват оркестри – бигбенд, комбо, от радиостанциите. Те са мислели за бигбенда в София, но аз вече не бях там. Някой казал, че това е престижен форум, на който трябва да представим най-доброто от страната ни. А по това време оркестърът на радиото беше започнал да свири съвсем естрадна музика. Някой предложил да изпратят моята група: „Коя, тази, която свири „Полегнала е Тодора“ в зала „България“? Ами това е много хубаво!“ И писали до Монтрьо, че ще изпратят квартет „Фокус“, който за чужбина наричаха „Джаз фокус“. Имаше и гала концерт, на който свирихме ние, както и Чарлз Лойд с Кийт Джарет. Имаше и джем сешън – свиря, чувам по-различен барабан, поглеждам – на ударните седнал Кийт Джарет. Тогава той беше 22-годишен, а аз – на 30 години. Като обявиха резултатите от конкурса, бяхме като ударени от гръм! Не допускахме, че ще вземем награда, защото ние, българите, сме хора с липса на самочувствие. А в конкурса имаше и оркестър от САЩ, ръководен от бигбендов диригент. Ние взехме най-престижната награда – на критиката. Като обявиха на френски – аз малко поназнайвах френски, Банана също разбра – и се гледаме и не можем ад повярваме. Те ни викат на сцената, а ние не вярваме, че сме спечелили. Хората станаха на крака. Беше нещо страшно! И след това се връщаш, не на летището – на гарата, защото се пътува с влак – два дни. Пристигаш, оглеждаш се и си казваш: „Какво нещо е животът!“ Така два пъти като излязохме и вече видях, че няма да стане работата.
На конкурса на Джаз фестивала в Монтрьо в изпълнение на „Джаз фокус’65“ възторжената публика чува пиеси, сред които „Блус в 10“ от Милчо Левеиев, Con Alma от Дизи Гилеспи, Ol’ Man River от Джероум Кърн. Журналистите споделят ентусиазма на публиката. В статия под заглавието „Нощта на българите“ в. „Нувел обсерватьор“ пише: „След всичко, което чухме на фестивала, свенливите и възторжени българи от „Джаз фокус’65“, ръководени от Милчо Левиев, ни поднесоха музика, пълна с потенциална сила, съвсем в съвременни изисквания. Някои изследователи доказват, че българите, без да са пренебрегнали фурора на Албърт Айлер, бурята на Елвин Джоунс или дързостта на Сесил Тейлър, ни показаха музика, излъчваща свежест и жар, която изразяваше съкровено и силно една истина, неоспорима от никого.“ В излизащото в Париж сп. „Джаз хот“ четем: „Джаз фокус’65“ получи симпатиите на публиката. Флуидни, с гладък стил, добре поставен в пропорция от една класична звучност, музикалните им фрази притежават в голяма степен жив ритъм и съставляват главната насока в интерпретацията на квартета.“ В. „Трибюн де Женев“ отбелязва: „Дойде ред на българския квартет „Джаз фокус’65“, съставен от четирима музиканти виртуози, да ни ентусиазира със своето ритмично и хармонично разнообразие (особено в „Блус в 10“, муз. Милчо Левиев). Подреден и сбит език на изразност, виртуозност, както индивидуална, така и ансамблова, съвършено чувство за нюансировка (можахме да чуем истинско пианисимо и истинско фортисимо) – това са главните качества на тази формация, която беше една от най-добрите, ако не и най-добрата на този фестивал и която беше дълго аплодирана от завладяната публика.“
Веднага след завръщането на „Джаз фокус’65“ от Монтрьо с Наградата на критиката, в България излиза плочата от състоялия се непосредствено преди това концерт. През следващата, 1968 г., е третият и последен годишен концерт на групата в зала „България“ и дори в албума излиза пиесата на Милчо Левиев от току-що забранения филм „Понеделник сутрин“. През 1967 г. „Джаз фокус’65“ открива 4-ото издание на Джаз фестивала в Прага, където се запознават и със своя любим просветител Уилис Коновър. Последното излизане на „Джаз фокус’65“ зад граница е през 1969 г., когато музикантите изнасят над 100 концерта и записват албум в Западна Германия.
Концертите бяха организирани от бюрото Lippmann + Rau. И двамата бяха леви, но усещаха, че властващите в България не са им другари. Липман веднъж ми каза: „Това в България комунизъм ли е?!“ „Не, повече на фашизъм прилича.“ – му отговорих. Той потвърди: „И аз така мисля.“ Освен концертите, те организираха и записването на албум, който излезе от MPS. Ръководителят на джаза в Радио Франкфурт Улрих Олсхаузен също изигра много голяма роля, той написа анотацията за албума.
Олсхаузен коментира виртуозността на музикантите, техните умения да използват различни подходи и да постигат единен хармоничен звук, новаторството им, таланта им да избягват клишетата. В Yesterday на „Бийтълс“ те първо разработват мелодията, започвайки в бароков стил, и едва накрая я изсвирват в оригиналната й форма. Олсхаузен посочва, че преди изявите членовете на състава отделят часове наред, за да свирят заедно, и определя „Джаз фокус’65“ като групата с най-интензивна концертна програма в историята на Германия.
Беше много интересно – обиколихме цялата страна. Къде ли не свирихме – малки зали, големи зали, клубове под земята, участвахме във фестивали. Излязохме на Nürnberg Free Jazz Festival – ние знаехме и фрийджаз как да свирим. Там беше и Лий Кониц – дойде при мен: „Вие сте страшни! Не може ли и аз да дойда за един гиг в България?“ Казах му, че дори ние нямаме гиг в България. Той се учуди: „Ама нали сте българи?!“ Обясних му положението. Човекът искаше да дойде в България – авангардният саксофонист Лий Кониц! Уточни, че не взима много пари. „И без пари няма да те пуснат.“ – казах му аз. Пита дали не е защото има и тъмнокожи в състава. Уверих го: „Може и всичките да сте тъмнокожи, но трябва да свирите естрадна музика.“ Попита какво е това чудо, казах му. Той отвърна: „А, такова не свирим.“ „Така е там. Ние такива свирим в България, а тук свирим джаз.“
В записите от издадената в Германия плоча музикантите звучат стабилни, уверени, търсещи и намиращи находчиви, ярки и впечатляващи нови форми на изказ. В Billie’s Bounce от Чарли Паркър Милчо Левиев свири с чаша директно върху струните на пианото, а на финала смачква лист хартия пред микрофона.
След като с „Джаз фокус’65“ в състав трио Мими Николова записва незабравимата „Вечер над Орлов мост“, по-късно с титулния бенд тя изнася летни концерти край морето. През последното си лято в България в тези изяви Милчо Левиев е сам, а поредни забрани и ограничения за публика и изпълнители затвърдяват решението му да напусне страната.
В Слънчев бряг свирихме в заведение, забранено за българи. Моето напускане на родината е свързано и с това. Аз не можех да търпя такива работи! Или пък изнасяме 100 концерта в Германия, а в България – три. Защо? Тук е забранено, а на Запад се казва: „Вижте бе, тук е свободно, джаз се свири!“ Аз такива услуги не искам да им правя. В никакъв случай. Лъжене: „Свободни сте, какво се оплаквате, джаз свирите.“ И на едно малко афишче пише, че „Джаз фокус’65“ е със солист Мими Николова. Казваше се „Казиното“ – около 150 души, седящи в кръг, с малка сценичка. Забранено за българи, само за чужденци. И това го преживяхме – само за чужденци да свириш в България. И още нещо – в последното лято, след което побегнах, свирих в хотел-ресторант „Меркурий“ в Слънчев бряг соло пиано. Генко Генков много харесваше моята музика и той организира този гиг и предишния – с Мими Николова, когато й каза, че само на английски трябва да пее, защото публиката е единствено от чужденци. Тук бях соло пиано. Дойде веднъж един швед. Помоли да изсвиря темата от „Доктор Живаго“. Те му бяха забранили за вземе Нобеловата си награда, забраниха книгата, филма, всичко. Но заведението само за чужденци и аз изсвирих мелодията. На следващия ден управата ме вика: „Ти защо снощи си свирил „Доктор Живаго“?“ Отговорих, че един швед я пожелал, даже съм отказал бакшиша, който ми предложи. Управителят ме смърми, че не го интересува, пиесата е забранена. Поинтересувах се: „Има ли списък на забранени неща, за да ги знам, защото не зная кое е забранено и кое – не.“ Заплатата ми беше около 200 лв. Глобиха ме 150 лв. Обадих се на Генко да му разкажа. Той се учуди: „Заведението е за чужденци, защо да не го свириш?“ „Ти им го обясни.“ – отвърнах аз. Аз си стегнах куфара: „Генко, не ми се свири тук. На първо място – това е унизително – българи да не могат да влязат.“ „Разбирам те.“ – съгласи се той. Това е един по-трагичен случай.
През 1968 г. сатирите-филми „ Фокус“ са спрени. Поводът те изобщо да бъдат разрешени Радой Ралин улавя още в началото. В интервюто си за сп. „Киноизкуство“ през 1965 г. той казва: „Нашият строй не би могъл да съществува без критиката и самокритиката. Когато те бъдат временно задържани или задушени, неизбежно ще се почувстват кризи.“ Следващото му изречение обяснява наложената три години по-късно забрана: „Критиката и самокритиката позволяват на обществото да се освободи от вчерашните и днешните си грешки, да върви напред.“ Пак в това интервю Милчо Левиев прозорливо посочва: „Това малко човече, което се събужда от насочените към него лъчи на фокуса и побягва, фактически може и да не се разчувства чак толкова, може да се окаже от категорията на ония, които и след като са боцнати с жилото на сатирата, продължават да си мислят: „Като си пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша.“
Джони Пенков: И по-късно съвсем ми стана ясно, че цялата тази работа не е станала случайно, а властта е имала нужда малко да се отпусне парата и пред света да се каже, че има демокрация, има крититка. Но тогава много се радвахме, че все пак може да се казват неща, които иначе съвсем не може да се кажат. Играя в един „Фокус“ ролята на уволнен и протестирам в съда. Съдията предполага, че може би в службата има текучество, или пък в живота ми алкохол, жени. Аз все отговарям отрицателно. Накрая не издържа и ме пита: „За какво Ви уволниха?“ „За некадърност.“ Той се изправя: „Не заблуждавайте хората! В НРБ такъв случай няма!“ Това бяха неща, които за тогавашното време бяха много остри. Или една песен за стълбата – че тя се мете от горе надолу, а от долу нагоре не може. Имахме една среща с Политбюро – среща с колектива на „Фокуса“ и вечеря ни дадоха. Малка прожекционна зала, отпред седнали към 20 души от Политбюро, а отзад сме ние – 10-ина – 15 души от „Фокуса“. Пускат „Фокусите“. Всичко е напрегнато – на другия ден се изринах от притеснение. Обаче от Политбюро никой не смее да гъкне, защото това вече ще покаже отношение, а той не знае какво трябва да бъде отношението. И ние, колкото и да сме притеснени, отзад си се смеем на нашите „Фокуси“, които ги знаем, а отпред – пълно мълчание. Само на един „Фокус“ не се смяхме, който също беше хубав… Една студентка, току-що завършила, взима си дипломата, отива при директора на едно предприятие да пита за работа. Директорът заключва вратата и се нахвърля върху нея. Тя взима чаша вода от бюрото и му я лисва в лицето. Отива при друг директор – там същото. След това – на трето място, и при четвъртия директор взима чашата и я изпива. На този случай Тодор Живков коментира: „Една мома, кога си е хубава, тя си е хубава.“ Не че не разбира, ама се правеше на ударен. Такива шеги си правеше жестоки с някои хора. Почне ли така да се отнася към някого, значи той е подготвен за сваляне вече. Известно време „Фокусите“ продължиха с един директор и с един поставен човек. Някои станаха хубави, другите вече бяха слагачески и цялата работа се разкапа. Все пак, хората ги помнят много от отдавна. Някои ходеха на кино само за да гледат „Фокуса“. Ако е глупав филмът, мине прегледа и си отиват.
Още от малък бях киноман. От дете се помня – умирах да гледам филми. Родителите ми ме водеха на кино – тогава се даваха филми като „Магьосникът от Оз“. До 1947 г. имаше свобода в България. Всякакви филми даваха, постепенно наложиха ограниченията. Филми, филми, филми – и помнех мелодии от филми. Дори в един мой албум Bulgarian Piano Blues има японска тема The Island, помня я като мелодия от филм, който съм гледал през 1961 г., още бях в Пловдив. Така ми хареса, че си я записах. Години след това, пред 90-те, когато правех този албум в Япония, открихме композитора за разрешение, за да я издадем. Прекрасна мелодия! Тъй като гледах много филми, разбрах колко различни подходи има за писане на музика. Това не е илюстрация към филма, това е актьор. Музиката има роля, която може да е противоположна на развиващото се действие. Ей такива неща тук в България ги нямаше – музиката се слага да приглася на филма. Това са глупости, наивен подход, като от Холивуд през 1931 г., първите филми с музика. Бях маниак на филми, следях всичко – френската школа, чешката, Новата вълна. Така се запалих, че си казах, ако имам време да науча още нещо в този живот, режисьор искам да стана, да направя аз филм.
Зако Хеския поръча музика за филма „Осмият“, но времето беше толкова малко, че не беше успял да я чуе преди да я запишем. А тя започва с каубойски момент, все едно че гледаш филм на Metro-Goldwyn-Mayer, но в бриджа веднага тръгва балкански мотив. Пускаме записа, музиката започва да звучи и Зако се провиква: „Стоп!“ „Какво правиш бе, човек?“ – обръща се той към мен: „Какви са тези американски мелодии.“ Успокоявам го: „Почакай малко, виж как се развива мелодията.“ Като дойде фолклорният момент, казва: „Може, ще минем.“ А аз я направих така, защото това е български уестърн. Това ми е вторият филм с него. А в първия – „Горещо пладне“ – боса нова! Той не знаеше какво е боса нова, чувства, че е джаз. Притеснява се: „Да не ни смъмрят.“ Аз му казвам: „Ще ни смърмят, ама теб и за филма ще те смъмрят. Какво си мислиш?“ Радой провокира: „Това им е работата – да мъмрят.“ Той подкукуросваше все по-смели неща да се правят: „Туй не е досатъчно ясно.“ И той му отговаря: „Ами то нали като стане ясно, тя и нашата ще стане ясна.“ Радой: „Тъй де, но ние ще кажем, каквото трябва да се каже.“
За „Понеделник сутрин“ какво да кажа – те го спряха. Солист с тромпет е Иван Данов, той е като Майлс, със сурдината – от там ми е вдъхновението, винаги съм харесвал такива изпълнения. По филма работих със страхотни хора – Христо Писков, Ирина Акташева. Ирина е от Русия, те там са се запознали. След този филм нямаха работа. Правеха социалистически рекламки за сапун – режисьори, които можеха да продължат да правят хубави филми. Кастрираха ги и тях. Това беше положението в България. Ако имаш дупе, можеш да стоиш там, аз нямах. Нямах толкова смелост да остана и да правя това, което искам. Един артист, ако не прави това, което иска, какъв е смисълът да го прави? Артист, а не занаятчия, който е овладял занаята и ще си осигури добро положение в обществото – това винаги го е имало, така е и в свободните общества. Това е въпрос на верую.
Не искам да се пиша герой – Солженицин е герой, който буквално го изтласкват на границата да излезе от страната, а той им казва: „Вие трябва да се махнете от тази страна. Аз принадлежа на моята родина, вие не принадлежите на нея.“ Това е да си герой. Моето може да се нарече страх – мен не ме е страх от тях, мен ме е страх за мен какво ще стане – вече нямаше лагери, но щях да се пропия, това щеше да стане. Човек си има характер. Какво се случи с Рембранда – страшно нещо – това са убити хора! Аз направих грешка, че се махнах на 33 години, още на 20 трябваше да направя това. Направете страната, така че да стоят хората, не да бягат от нея. Излиза, че това е най-правилният начин – в никакъв случай! Има вътрешна емиграция и външна. Аз бях външен емигрант, а вътрешни имаше много. Дори Светлин Русев правеше неща, които не показваше – бяха много мрачни за нашата социалистическа действителност. „Антивалс“… Хайде, това е абстрактно… В музиката бяха най-зле, защото не можеха да разберат. Обаче театъра, киното – там бяха професори по всичко. Веднага се вижда дали това пасва или не на диалектическия материализъм. Те бяха едни схематици – следваха схема, по която се правеше изкуство в социалистическия реализъм. Както каза Юлия Огнянова: „Искаха да правим драма без драма.“ Така да излезе, че няма драма в социалистическото общество. Бинка Желязкова, автора на филма „Партизани“ – Христо Ганев… Само Бинка един „Балон“ направи после и него нещо го спряха. А Христо нищо не направи – той е много горд човек. Той отказа да прави филми.
Втора част: С Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия – изпълняван и забраняван
Трета част: Единение на класиката и джаза
На основната снимка: корицата на записания в Германия албум.
