В това издание на „Джаз истории“ Милчо Левиев разказва за някои от своите творби в общата точка на класиката и джаза. Ще чуем и думите на акад. Васил Казанджиев – състудент, приятел и съмишленик.
Като студент в Консерваторията, ученик на проф. Панчо Владигеров, Милчо Левиев пише първите си творби – те са в областта на класическата музика, но в тях е ясно видим джазът в основата на подхода. Още на първото си работно място изявява ярко своята джаз същност – създава джаз мюзикъла „Розите“ по „Когато розите танцуват“ от Валери Петров в Пловдивския драматичен театър. Начело на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия Милчо Левиев внася фолклорната традиция в джаза. Модерният му подход го води към съчетаването на джаз и класическата музика. Докато работи по спряната впоследствие творба „Музика за бигбенд и симфоничен оркестър“, Сашо Михайлов – инициаторът на създаването на „Софийски оркестри“ към Софийския градски народен съвет, го кани да напише концерт за сформирания неотдавна състав - Софийския естраден оркестър. В него влизат Софийският духов оркестър, Софийски камерен оркестър – днешните „Софийски солисти“, и новосъздаденият оркестър „София“.
Поръча го Сашо Михайлов. Той много ме обичаше. Каза: „Ще ти дам договор да напишеш една хубава пиеса за Софийския оркестър. Още съм бил в радиото, защото напуснах през 1966 г., но от там не протестираха, че съм написал пиеса за друг оркестър. Емил много се зарадва. Каза ми, че е гледал филма „Понеделник сутрин“: „Партитурата ти май е за нашия оркестър.“ Така беше – струнните бяха „Софийски солисти“ – 13 души, а в комбото бяха Людмил Георгиев, Димитър Симеонов – два саксофона, тромпет – Иван Данов, тромбон – Константин Драгнев – Косьо Графа, ритмичната секция не беше от радиото, беше тяхната ритмична секция. Каза: „Дай ми партитурата от филма „Понеделник сутрин“ и започвай да пишеш „Концерт за комбо и струнен оркестър“.
В концерта от 1965 г. и в излезлия впоследствие албум на Софийския естраден оркестър темата от забранения десетилетия наред филм „Понеделник сутрин“ с Пепа Николова и Асен Кисимов в главните роли се превръща във валс със заглавието „Делнична утрин“. Към тази своя композиция Милчо Левиев се завръща и с формацията си „Джаз фокус’65“ и в соловия си пиано албум от 2015 г. Quiet March. Във филма и на концерта музиката се изпълнява от комбо и Софийския камерен оркестър, воден от отдавнашния приятел на Милчо Левиев – неговия състудент в Консерваторията академик Васил Казанджиев.
Акад. Васил Казанджиев: През 1962 г. започнахме в операта – аз бях диригент, а те – оркестранти. Две години по-късно възникна идеята да се направи камерен оркестър. Започнахме първите концерти още като служители в Софийска опера. Но се оказа невъзможно те да свирят на репетиции и спектакли и да правим концерти – беше физически невъзможно. В даден момент те, 13 души, решиха да напуснат операта и останаха без работа. Малко след това и аз напуснах и случайно срещнах на улицата Сашо Михайлов, който беше диригент на Духовия оркестър към СГНС. Научил, че сме си тръгнали от операта и каза, че има много свободни бройки, защото оркестъра към СГНС от 120 души го намаляват на 80: „Ако имате желание, елате на работа в Софийската община.“ Казах: „Разбира се, веднага.“ И така там се оформиха три оркестъра – голям духов оркестър, нашият, който в началото се наричаше Софийски камерен оркестър, и състав от 10-ина души джазмени – оркестър „София“. Аз не бях на щат – работех на хонорар за отделни концерти, докато преподавах в академията. За да ги назначат в общината, задължението беше да свирят като щрайх естрадна музика, танга… Те правеха по 2 – 3 концерта на сезон с оркестър „София“, а през останалото време ние си правехме нашия репертоар – от предкласика, класика, съвременна музика и т.н. Лично съм писал партитури. Например, Емил Георгиев, който беше главен шеф, ми възложи „Един американец в Париж“ – и аз я направих за такъв състав – важни моменти от тази пиеса, около 20 мин., преработих за щрайх и джаз група. Някъде към 1967 г. – 1969 г. преименувахме оркестъра на „Софийски солисти“, защото Дина Шнайдерман създаде един камерен състав, подобен на нашия – от 13 души, и той стана известен като Камерен оркестър „София“, а ние бяхме Софийски камерен оркестър. Много често ни бъркаха – и у нас, и в чужбина, стана едно дублиране и затова сменихме името. Това продължи дълго време – аз ги ръководих 15 години и до 1977 – 1978 г. бяхме все в СГНС.
Софийският духов оркестър, Софийският камерен оркестър – днешните „Софийски солисти“, и оркестър „София“ са заедно в Софийски естраден оркестър. През 1965 г. формацията изнася концерт, а след това записва плоча, в текста към която композиторът Петър Ступел отбелязва присъствието в състава на най-добрите инструменталисти, посочва авторитета му у нас и в чужбина и пише, че той поднася на публиката „музика от най-високо качество, с професионални и художествени достойнства – музика не само развличаща, но и възпитаваща на добър музикален вкус“. „Концертът за комбо и щрайх от Милчо Левиев е една прекрасна и свежа творба, в която личи освен професионалното майсторство на автора и неговото ярко съвременно въображение, пълно с остроумие и оригинални находки, много вкус и много блясък! Останалите творби от Милчо Левиев, включени в плочата – валсът „Делнична утрин“ и песента „Сянка“, само потвърждават възходящото развитие на прекрасния композиторски талант на техния автор.“ – пише Петър Ступел на обложката на плочата, която започва с „Концерт за комбо и щрайх“. Солист на тромпет в тези записи е Иван Данов, а на саксофон – Димитър Симеонов.
Солата са изписани. Така го направих и е страшно! А те звучат като импровизирани. И сега да го пиша, пак няма да оставя за импровизация. И Дюк Елингтън има такива неща – изписан е целият Concerto for Cootie. Ти пак го променяш, но няма отворени места за солиране. А Мончо изсвири това соло, все едно, че го е написал той – толкова добре. В Америка го свирихме и моят патрон Дон Елис каза: „Страхотна творба, но тази „Пасакалия“ е… Поклон!“ Тогава я направихме с голям успех в една зала, дойдоха много хора. Това е едно от моите любими деца. Взех комбо от бигбенда на Елис и го направихме с малък щрайх. Дори диригентът беше българин – Божидар Аврамов – синът на Владимир Аврамов. Той още живее в САЩ. Беше преподавател и диригент на Оркестъра на Бевърли хилс в Лос Анджелис, сега живее в Монтерей в Калифорния. Много обича такава музика и дори дойде тук и дирижира моята рапсодия „Орфей“. В „Концерт за комбо и щрайх“ тази втора част, в която Мончо свири, всичко е изписано и трябва прекрасен солист. На Мончо това му е най-трудното соло, което е свирил, той самият ми го казваше. А знаете ли какво направи на репетицията? Нотите бяха в диплянка – 20 страници. Той излиза отпред като солист и изведнъж гледам – взе нотите и се покри целият с тях: „Това ми е чаршафът, с него съм спал снощи!“ – каза. „Как може да пишеш такива работи, кой ще ги свири!“ – обърна се към мен.
Този голям проект на Софийския естраден оркестър първо е реализиран като концерт, а след това – записан на плоча. Голямата творба на Милчо Левиев звучи в два различни варианта – поръчката му е дадена в последния момент, а той работи по „Музика за бигбенд и симфоничен оркестър“, затова на живо са изсвирени само готовите първи две части.
Не бях свършил третата част, а втората част – „Пасакалията“ е бавна. И така свърши и Емил Георгиев каза: „Незавършената симфония на Левиев ще завърши…“ След това написах третата част, която на живо никога не се изсвири. На този концерт в зала „България“ се изсвири първа и втора част – това беше. Искаха да бъде цял концерт, но им казах, че късно ми дават поръчката. Не се сетих да му предложа да разменим местата на двете части, за да свърши в по-бързо темпо.
Акад. Васил Казанджиев: Аз си спомням много добре концерта, на който се изпълни неговото произведение за комбо и щрайх. Дирижираше Емил Георгиев, а Милчо тогава свири и „Рапсодия в синьо“. Но пиесата на Милчо беше блестяща! Неговото ниво още тогава веднага се наложи на най-висока степен. Още тогава прояви характерните качества на своя стил – голяма изобретателност, високо професионално майсторство и фантазия като композитор. Той направи нещо неокласично – възраждане на старите форми, завещани от барока, от класиците, от предкласиката, което тогава беше и характерен стил за епохата – това, което започнаха Стравински, Прокофиев и други гении в целия свят. Той, имитирайки такъв стил в произведенията на Бах преди всичко, написа това произведение за комбо и щрайх. Неслучайно то носеше името „Бранденбургски фрагменти“ – едно напомняне за принципите и идеите, заложени в шестте Бранденбургски концерта на Бах. Произведението имаше огромен успех, както винаги при него. Това остана и като един много ярък спомен. Скоро след това той замина за Америка. Радвам се, че беше записано на плоча.
Софийският естраден оркестър работи под диригентството на Емил Георгиев.
Емил Георгиев беше един недооценен човек. Той беше честен, не беше член на партията, както мен и някои други. И не се огъваше на техния натиск.
Само две години по-рано Емил Георгиев е уволнен като ръководител на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия заради застъпничеството си за вокалистите и публиката по време на концерт на състава. Той съветва Милчо Левиев да приеме поканата да го наследи на поста, за да не дойде човек, който да провали състава.
На Емил Георгиев не му даваха да дирижира за радиото, но ако се записва за „Балкантон“, можеше. Той не беше в радиото, но позволиха записите да ги направим в радио „София“, защото той си използва своя оркестър.
В плочата има още една инструментална пиеса – „Вали“ от Ангел Заберски със солист Димитър Симеонов, както и седем песни, сред които три преводни, две на Емил Георгиев и по една на Йосиф Цанков и Милчо Левиев. Вокалисти са Красимира Минева, Маргрет Николова и Георги Кордов. „Сянка“ създават заедно Милчо Левиев и Росица Николова.
Роси пишеше стихове. Беше написала стихотворението „Сянка“. Прочетох го и ми хареса. Реших: „Роси, ще напиша музика!“ „Но тук нямаме пиано.“ „На мен пиано не ми трябва.“ И за половин час я написах песента, ей така, защото толкова ми харесаха стиховете. Тя не искаше да изпее: „Аз й написах стиховете, дай някой от по-добрите, в които има джаз.“
Изпява я Красимира Минева.
Приятели от студентство – завинаги, и винаги съмишленици в музиката – Милчо Левиев и акад. Васил Казанджиев са отново заедно в работата си със Софийския естраден оркестър.
Акад. Васил Казанджиев: Ние бяхме изключително близки като състуденти – непрекъснато бяхме заедно, вечер до късно сме се разхождали да разговаряме за музикални проблеми. Неразделни бяхме. И това, за щастие, продължава и до днес, независимо, че Милчо живее вече в Солун. Често се чуваме и споделяме разни събития, както го правехме едно време. Нашето приятелство се крепи най-вече на нашето единомислие по отношение на музиката, на нашия занаят като композитори. Нашето мнение за музиката абсолютно съвпада и затова сме толкова близки. Той остана единствен сега, с който разсъждаваме по всички тези проблеми.
Неговото майсторство е преди всичко в неговата изключителна способност и талант да импровизира по един изумителен начин. Неговите импровизации се получават като дълго обмислени и съвършено постигнати като форма, като стил и изразни средства произведения, все едно е умувал върху тях с дни и месеци. Това е характерно за най-големите джазмени, които са виртуози на импровизацията. Освен това – чувството за мярка, за стил, които владее също съвършено. И това е причината Милчо Левиев, импровизирайки, да създава недостижими от много други големи добри музиканти образци. Той като ученик на Владигеров написа няколко произведения в друг стил, не джазови, които бяха много хубави, завършени. Има соната за цигулка и пиано, която по-късно оркестрира и я изсвирихме със Софийската филхармония. Има много хубав квартет, токатина. Има вариации, които съм изпълнявал отново със Софийската филхармония два пъти – когато той ги написа, ги включих в свой концерт, и след това пак ги изпълнихме, когато се върна след 40 години. Този концерт бе посветен на него и в него присъстваше и „Рапсодия в синьо“. Същите неща ги правехме в провинцията – в Шумен, в родния му град Пловдив. Много хубави „Вариации върху тема на Корели“. Те са пак в неокласически стил – голямо майсторство, завършва винаги с фуга. Тази негова солидна подготовка като композитор го направи джазмен от световен мащаб. Навремето Камилата – наш общ пирятел, бе споменал, че той е на 14-о място в ранглистата на най-големите джазмени в Америка. Това не е никак малко. Милчо Левиев си извоюва страхотно име.
В САЩ Милчо Левиев издава своя творба, която пише у нас през 1965 – 1966 г. и също както „Антивалс“ не е допусната до изпълнение. За първи път едва в края на 80-те с Русенската филхармония я представя Александър Владигеров – „Музика за бигбенд и симфоничен оркестър“. Причината за забраната този път не е идеологическа, а критическа – творбата била сложна за възприемане.
По същото време написах едно друго нещо, което също не го изсвириха, а Сашо Владигеров го направи – „Музика за бигбенд и симфоничен оркестър“. Тази музика е модерна, авангардна. По идея на Ангел Заберски ме бяха договорирали за това: „Напиши нещо и го изсвири.“ И го написах, и не го изсвириха. Първото му изпълнение беше чак към края на комунизма – Сашо Владигеров я издирижира на живо в Русе, не в София, и после беше направен запис в София. Самата творба е за начетена публика. Фугата накрая прилича на концерта за комбо, но в първата и втората част има 12-тонна система, додекафония. Сложни неща, те затова се шашнаха: „Какви са тези работи?“ „Нали ми дадохте да пиша, аз така пиша.“ Или заглавието не им харесва, или музиката не им харесва…
Прекрасната „Музика за бигбенд и симфоничен оркестър“ достига до публиката благодарение на Александър Владигеров – състудент на Милчо Левиев и син на неговия професор Панчо Владигеров. В сборника „Свободен дух“ с есета за Александър Владигеров Милчо Левиев пише: „Първите ми спомени с него са свирене на буги-вугита на четири ръце на „Будапеща“ № 2 в междучасията. Това не се харесваше на доста от преподавателите. Панчо не забелязваше или се правеше, че не забелязва джазовите ни навеи. Той нямаше нищо против джаза. Самият той има толкова джаз влияния още от 20-те години. (…) Сашо бе естествен музикант – свирейки, дирижирайки, композирайки – музиката течеше естествено, когато той я правеше. Като баща му. Жалко, че не отдели повече време за композиране. Винаги съм му казвал, че направи грешка, като продължи да работи толкова дълго като диригент на Радиооркестъра. Това му коства много нерви и се отрази зле на здравето му.“ – пише Милчо Левиев в есето, озаглавено „Огромен талант и лъчезарен човек“. Той изказва своето възхищение към Александър Владигеров за записите за интеграла „Панчо Владигеров“, където е включена и негова оркестрация на фокстрота на маестрото. Милчо Левиев продължава: „Сашо дирижира и три мои композиции: „Музика за бигбенд и симфоничен оркестър“, Isaac’s Touchstone и рапсодия „Орфей“. Той изрови от архивите на радиото оркестрацията ми на фокстрота и „Музика за бигбенд и симфоничен оркестър“ и се бори да бъдат включени както в записите, така и в концертния репертоар на оркестъра. За това и за голямото му сърце като човек и музикант ще съм винаги благодарен.“ Със солисти саксофонистът Людмил Георгиев, тромбонистът Илия Ненов и тромпетистът Данчо Капитанов „Музика за бигбенд и симфоничен оркестър“ достига до публиката десетилетия след написването й.
Тя е вече издадена в моята плоча в САЩ „Музика за бигбенд и симфоничен оркестър“. Във втората част на албума имам пиеси с Рей Браун и Питър Ърскин. Това са едни от най-хубавите неща.
Сред партньорите в записите са още барабанистът Ралф Хъмфри и басистът Ейбрахам Лабориел, както и флейтистът Джеймс Уокър и басистът Джим Лейсфийлд от американската формация на Милчо Левиев Free Flight. Обложката на албума е с творба на брата на музиканта – Йоан Левиев.
Своите великолепни творби Милчо Левиев създава със солидната подготовка, която получава от Панчо Владигеров като негов професор и с възпитаната и от него почит към музиката.
Първата ми учителка Пенка Петкова разбра любовта ми музиката, разбра, че точно ще свиря каквото искам, а не да правя упражнения през цялото време. Следващият ми учител беше един от най-големите композитори на XX в. – Панчо Владигеров, който беше велик импровизатор. Аз ви казах как той не говореше как да композираме, той сядаше на пианото и с твоята тема правеше чудеса. Така се научихме - и Васко Казанджиев, и всички. След това той беше толерантен – не е вярно, че е искал да няма модерно. Как остави Васко, който беше най-модерният тогава? Е, ако беше донесъл напълно атонална творба, 12-тонна система, щеше да го изхвърли. Един път му свирехме нещо на Шонберг. Той каза: „Туй какво е, бе? Аз по 100 такива на ден мога да ги правя!“ и имитираше на пианото. Но той обичаше съвременната музика като Барток, Шостакович, Прокофиев – тези, които все още бяха някак си в традицията. Всяка музика идва от другата, но най-модерната 12-тонна система – а Васко беше приятел с Константин Илиев и Лазар Николов – те пишеха такава музика, затова не ги свиреха. И Васко започна да пише така, но за Панчо носеше „по-нормални“ произведения. Васко е талант, който рядко се среща.
Акад. Васил Казанджиев: 13-годишен, срещнах Константин Илиев в Русе. Още 10-годишен бях започнал да правя опити и му показах написаното. Той ме въведе в музиката с много съвети как да пиша, прави ми анализи на симфонии на Цезар Франк, на Брамс. И започнах още тогава да пиша със съвременни средства – политонално, със смесване на тоналности, но не все още атонално. След това при Владигеров 5 години най-много съм му благодарен за това, че ни въведе в занаята. Като му занесе човек творба, написал 50 – 60 такта, той хващаше молива и гумата, като казваше: „Да е жива и здрава Баба Гума, че композитор без да прави поправки, не е истински композитор.“ И на практика ни демонстрираше как трябва да се поправят недоимъците на това, което си написал. Това продължи пет години – всяка седмица имах урок. И неслучайно той ни караше всички негови студенти да присъстваме, за да наблюдаваме грешките, които правят колегите ни. От това имам огромна полза, защото той като немски възпитаник ни демонстрира как са работили още Хайдн, Моцарт, Бетовен – всички класици. Просто овладяхме занаята при него, което е от огромно значение. Ще му бъдем вечно благодарни с Милчо, ние му дължим страшно много.
С Панчо пет години учих композиция и най-интересното беше, че имахме индивидуални занятия, но всички бяхме заедно. Той беше много комичен човек в хубавия смисъл – правеше майтап от всичко. Ние не искахме да изпуснем този театър и всички се събирахме. И той нямаше против занятията да са като майсторски клас. Аз имам урок от 14 ч., Васко Казанджиев от 15 ч. Но всички се събирахме, понякога умирахме от смях. Това му правеше густо на човека – като майсторски клас, без да е обявено така. А всички научихме повече така – като слушаш какви поправки прави на един, то се отнася и за теб. В България това не мога да го търпя, когато спреш оркестъра и говориш на обоя, и всички започват да приказват. А бе, хора, това, което казвам за него, може би и за цигулките се отнася, тази фраза в мелодията… „Да бе, извинявайте, господине.“ И след малко – отново. През 90-те години им казах на Радиооркестъра: „Който от вас да отиде на Запад, още на следващия ден ще бъде уволнен, ако говори, когато диригентът говори.“ Сашо Владигеров си отиде заради това нещо. Всички приятели му казвахме: „Махни се от тези хора, ще те побъркат!“ Просто липса на дисциплина и липса на уважение.
Досега в „Джаз истории“ с Милчо Левиев:
Първа част: Ученик на Панчо Владигеров и ръководител на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия, музикантът събира в изкуството си джаз, класика и фолклор.
Втора част: С Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия – изпълняван и забраняван.
„Джаз истории“ се излъчва по Джаз ФМ в петък от 22 ч. с повторение в неделя от 14 ч.
За своите истории с джаз музиката можете да ни пишете на [email protected].
На снимката: творба на Йоан Левиев е на обложката на диска „Музика за бигбенд и симфоничен оркестър“
