Като ръководител на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия от 1962 г. Милчо Левиев развива състава в посоката на джаза и пише пиеси, в които присъства фолклора – както му е завещал неговият професор Панчо Владигеров. Така се появява първата българска джазова пиеса в неравноделен размер – „Блус в 9“, с което Милчо Левиев е и световен новатор, много преди да се заговори за етноджаз музиката. Скоро в репертоара е „Блус в 10“.
Начело на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия Милчо Левиев също така композира, аранжира и дирижира песни за на практика всички вокалисти. По стихове на Радой Ралин пише „Може би, може би“ и „Всяка младост е нова“ на Кирил Семов. Последната излиза на плоча-картичка, с която „Балкантон“ честити новата 1966 г. Тандемът създава и „Една красива грешка“ на Йорданка Христова. Тя е ученичка на Милчо Левиев в Студията за естрадни певци, където той поставя джаза в основата на певческото изкуство.
Една от най-обичаните му песни е „Ний пак сме влюбени“, изпълнена от съпругата му, с която музиката го събира – Росица Николова. Тя вече има своя първи голям хит – „Пее обичта“ по музика на Йосиф Цанков и текст на Надя Кехлибарова, записан с Държавния естраден оркестър под диригентството на Димитър Ганев.
С Росица се запознахме чрез Естрадния оркестър. Тя вече беше известна. Направи „Морското момиче Варна“, която и дирижирах, а музиката и аранжиментът бяха на Димитър Вълчев, който беше един изключително различен човек в поп културата. Безкрайно интелигентен, етичен – това липсва на музиканти от цял свят понякога, а България държи първенството по липса на етика. Тук има толкова примери в България на неетичност на артиста към други артист. Почти цял свят съм обиколил – такова нещо не съм видял – такава липса на етика. И то хора интелигентни.
По музика на благородния Димитър Вълчев – автор и на „Една българска роза“, текстът на „Морското момиче Варна“ е на Владимир Башев. Дирижира Милчо Левиев.
Тя направи и други песни, аз дирижирах с оркестъра. И дъщеря имаме, но в живота става така, че по-късно аз като тръгнах, тя не искаше да се махне от България като мен. Казах й, че ще видя какво мога да направя, за да ги взема. А това се оказа много трудна работа. Властите лъгаха, че аз не съм избягал. Тодор Живков каза, че те са ме изпратили да показвам как се пише музика.
След няколко изяви в България във времето на комунизма, през 1990 г. Милчо Левиев се завръща у нас с концерт с Теодосий Спасов на 4 януари в Зала 1 на НДК. Записът е издаден в албума „Гурбет мохабет“, а автор на корицата е дъщерята на Милчо Левиев и Росица Николова – Яна Левиева. За съжаление, тя си отиде от нашия свят през декември 2018 г. – във времето между записа на интервюто и излъчването му сега. Сред песните, които Милчо Левиев създава с Росица Николова, са „Софийска вечер“, „Нетърпение“ „Върни се в Несебър“, „Решителност малко е нужна“, „Помни, че те чакам“ с композитори, съответно, Димитър Вълчев, Атанас Бояджиев, Тончо Русев, Жул Леви и Емил Георгиев, като изпява по своя нежен и категоричен начин текстове на Атанас Атанасов, Богомил Гудев, Емилия Захариева и Слава Семирова, Стоян Етърски, Михаил Мишев. Венец е тяхната съвместна песен „Ний пак сме влюбени“.
Сега, като ги слушам естрадните песни, музикантите свиреха върховно. Някои неща, както ги свиреха тогава, никога повече не са ги изпълнявали така. Имаше повече дисциплина. Сега оркестърът е на високо ниво и трябва да бъде при тези обстоятелства. Но при тогавашните условия, не си личи, че е от социалистическия лагер. В никакъв случай.
- Мими Николова каза, че много сте репетирали.
Ами как! То става с работа! Може и да ти омръзне малко, ама… Хубавото на тази музика е, че може да се изпълнява по различен начин, не е едно и също всеки път. Целта е да постигнем груув и суинг. Музика без груув и суинг не става, дори да не е джаз, това важи и за класическата музика. Това е ритмичното вътрешно чувство, което или те хваща, или не те хваща. Няма значение дали е частушка или народна песен – трябва да има този груув. Това не може да се обясни – или го чувстваш, или не го чувстваш.
- То се чува.
То се чува, да, а публиката винаги го разбира.
Натискът да се ограничат джазовите влияния е толкова силен, че Милчо Левиев напуска Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия. Той току-що е написал „Блус в 12“, но не е го е записал с оркестъра. Новият ръководител Вили Казасян го дирижира в концертно изпълнение в зала „България“.
„Блус в 12“ хората не са го чули. Когато напуснах оркестъра, един път се свири в зала „България“ – Вили реши да го направи. Ако той е искал да ме отстрани от оркестъра, за да дойде на мое място – щеше ли да направи това? Но такива глупости измислиха за отношенията между нас. Аз го направих диригент, защото исках да се махна. Толкова ли е трудно да се разбере?! Ами трудно е да се разбере, защото как ще се махаш от такава длъжност, с такава заплата. Баща ми ме призна най-накрая – взимах по-голяма заплата от него. Той не искаше да ставам музикант. И дойде моментът, когато майка ми му каза, че заплатата ми в радиото е 220 лв. – това беше голяма заплата. Хората взимаха по 100 лв., баща ми взимаше толкова. Кой ще си напуска „гнезденцето“? Аз просто не можех, не можех повече да търпя. Аз не съм член на партията, те ме канят на партийните си събрания да им слушам глупостите за боса нова… И ти си задължен да бъдеш! През ден събрания по три часа за вражеската пропаганда: „Левиев, внимавайте с тези…“ Какво да ви кажа, беше кошмар! От една страна правиш хубави неща, от друга страна ти пречат. И понеже вече беше започнал „Джаз фокус’65“, реших да видя там какво ще стане. А те пак същите номера – един пускат, друг не пускат – не можем да отидем. Поканиха ни на Джаз фестивала в Ню Порт и не ни пуснаха да отидем. Това е нещо страшно…
Това е моментът, в който през 1970 г. Милчо Левиев напуска България. А преди това към пиесата си „Блус в 12“ се връща със своята формация „Джаз фокус’65“, като го записва няколко пъти, включително със Симеон Щерев – флейта, Любомир Мицов – контрабас, и Петър Славов – ударни.
Преди да напусне поста на ръководител на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия, Милчо Левиев получава още една поръчка за пиеса за състава. Той пише „Антивалс“, с която изразява презрението си към конформизма и използва валса като символ. Дирижира творбата след оттеглянето си и се изправя пред комисията, одобряваща пиесите и изпълненията.
„Антивалс“ написах през 1966 г. Издирижирах го, там пиано партия почти няма. Вече се бях освободил от оркестъра, но те казаха: „Нали нямате нищо против, ако нещо дойде…“ Отговорих: „Не, в никакъв случай!“ Поръчката ми бяха дали преди да напусна оркестъра, без да ми посочват заглавие – пиеса за бигбенд. Ангел Заберски – той ме оправяше. Написах „Антивалс“, стана страхотен запис, аз още си го обичам. Комисията ме вика да го слушаме записа, но още не знаеха заглавието. Заберски го видя и започна да се смее: „Сега ще видим какво ще стане!“ Предупреди ме преди да влезем. Отговорих: „Чакай сега, може да мине.“ Не мина. Чуха го, настана тишина. След това ме извикаха горе в „кабината за комунисти“, фалшиви: „Другарю Левиев, пиесата е хубава, модерничка, ама защо заглавието е такова?“ Казвам: „Ами защото не е валс. В три-четвърти е, но не е валс, по-грубичко е малко.“ „Е, защо „анти“?“ То е ясно защо е „анти“, но аз се правя, че няма нищо такова. Те продължават: „Анти“ няма ли нещо…“ Аз: „Не е валс, а е антивалс.“ И един се обади: „Какво ни ги разправяте? Анти какво си?“ Аз си повтарям, че е „антивалс“. Те се побъркаха: „Няма да се свири пиесата!“ Бяха ми я платили, да правят каквото искат. А аз вече и не бях диригент.
Така „Антивалс“ не се излъчва по радиото и не се свири от оркестъра десетилетия наред. По това време Милчо Левиев има още една спряна творба – този път – защото била сложна за възприемане – „Музика за бигбенд и симфоничен оркестър“. Тя вижда бял свят в края на 80-те под диригентството на Александър Владигеров. За това ще ви разкажем в следващото издание на „Джаз истории“.
През 2014 г. Милчо Левиев и Бигбендът на Българското национално радио са отново заедно за проекта „Пътешествие в два свята“ – за космополитното изкуство и за изкуството да си гражданин на света. Изграден в две части, с Бигбенда на Българското национално радио под негово диригентство и с хор „Космически гласове“ с диригент Ваня Монева, Милчо Левиев претворява българската фолклорна певческа традиция и американската традиция на джаза с обработки на народни песни и на „Рапсодия в синьо“. Да използва фолклора в музиката си му завещава Панчо Владигеров, а творбата на Гершуин е едно от основополагащите влияния в живота му. В създаването на албума Милчо Левиев подхожда, както се е научил от Дон Елис в САЩ, който, също както Панчо Владигеров е човек по-малко на думите и повече на действието.
И той беше учител, който много рядко говореше на оркестъра, а предлагаше да опитваме различни начини. Понякога ни питаше : „По колко начина ще опитаме? Не се получава, момчета, разберете – няма суинг.“ И аз често правя промени. Когато работих по „Пътешествие в два свята“, 300 пъти промених аранжимента.
През 2016 г. Бигбендът на БНР изнесе специален концерт с творби на великите български музиканти, сред които Милчо Левиев, а на 15 март 2018 г. посвети специален концерт на Милчо Левиев. След изпълнението на първата пиеса ръководителят на състава – диригентът Антони ончев Дончев се обърна към публиката с думи за Милчо Левиев: „Каквото и да кажем за него, няма да е достатъчно. Думите нямат тази сила, каквато има неговата музика. И затова вие сте тук и ние сме тук на сцената. Знаете той музикант от каква величина и каква класа е и какво е направил за българската и за световната култура. (Аплодисменти.) Така е, цял свят трябва да го аплодира за това. Той е от тези музиканти, които успяват, стъпвайки на базата на всичко създадено преди него, да намерят своя път, който го отличава от всички, този път, който го прави големия Милчо Левиев. Първата пиеса, която изсвирихме, той е написал през 1962 г. Можете ли да си представите? Тя звучи така, сякаш е написана преди 5 мин. Това е голямата музика, музиката, която може да се слуша всеки ден. Музиката, която всеки ден може да даде нещо на тези, които я слушат, и на тези, които я свирят.“ Тази първа пиеса от концерта е първата, която Милчо Левиев пише за ЕОБРТ – „Студия“.
