Snarky Puppy възникна от стремежа на млади колежани да правят щастливи с високостойностна музика своите колеги и приятели. Тяхното начало е с партита по домовете на най-близките им хора. Музиката не оставя никого безразличен, а настроението се издига до своя връх. Вестта за това бързо се разнася. Впоследствие идва признанието на музикантската общност и желанието на все по-големи публики да общуват с тяхното изкуство. Така Snarky Puppy днес са лидери на съвременната джаз сцена, тяхното изкуство е признато с награди „Грами“ и за първи път ще ги слушаме в България на фестивала A to JazZ. И ако трудностите в пътя на групата са отминали, то целта остава същата – създаване на музика, която да отговаря на най-високите естетически критерии на всичките членове на бенда, разказва лидерът Майкъл Лийг в интервю по Джаз ФМ. Разговаряме с него в навечерието на представянето на Snarky Puppy на фестивала A to JazZ на 2 юли от 21:30 ч. Джаз ФМ е медиен партньор.
Началото на Snarky Puppy е в желанието за изразяване чрез музика. Не е било лесно, но е било правилната отправна точка в пътя – споделяне на музиката, свързване и вдъхновяване чрез нея. Как гледате на началото от позицията на днешния ден?
Беше дълго, забавно и интересно пътешествие. Разбира се, съм щастлив, че трудните времена, през които преминахме, са вече зад гърба ни. Наистина преценявам началото като тежко, но е ценно, че не се спряхме и не изгубихме посоката, защото вярвахме в това, което правим, и го вършехме с много радост. За Snarky Puppy музиката винаги е имала приоритет над всичко останало. В резултат сега имаме свобода и се наслаждаваме на лукс, с което много други групи не биха могли да се похвалят.
Като например?
Че можем да излизаме на сцената всяка вечер и да свирим това, което искаме, хората да го слушат и да го приемат. Можем да се обличаме, както преценим, да запишем какъвто албум пожелаем. Хората не очакват от нас нищо друго, освен да бъдем себе си. Това е голяма благодат.
Какви граници си поставяте в тази пълна свобода?
Никакви. Ние се доверяваме на нашия вкус. Ако нещо се случи и не ни харесва, не го правим. Но не бих нарекъл това граница. Няма правила какво може и не може да се направи. Просто сме сетивни за това какво ни харесва и какво не, какво мислим, че звучи добре.
Връщайки се към началото – към домашните партита в обстановка на близост, според мен това в по-късни години при вас е довело до много тясна връзка с публиката. Слушам музиката ви с усещането, че я създавате за хората. Как това, че познавате слушателите толкова добре и ги усещате, че имате конкретна представа за тях, влияе на начина, по който работите?
Първата публика е групата. И правим така, че на първо място тя да е щастлива. Трябва да се наслаждаваме на музиката, която свирим. Когато това се случи, има по-голяма вероятност и зрителите и слушателите да си изкарат добре. Докато сме на сцената, се опитвам да бъда свързан с публиката и да долавям какво им харесва и какво – не. Но това не означава, че ще взема решения за действие на базата на това какво мисля, че публиката иска или харесва. Аз се опитвам да съм свързан с нея, с нашите слушатели, но се опитвам да бъда пред тях, да ги водя, не да бъда воден. Когато веднъж един артист позволи да бъде манипулиран и контролиран от своята публика, изкуството умира. Аз не искам това като слушател. Аз съм фен на Ди Анджело. Не искам той да взема решения за музиката на базата на това какво искам от него, искам той да взема решения, в които вярва, за да го следвам. Това се отнася и за моментите, когато съм на сцената.
Това е пълна честност и откровеност в изразяването, което показва уважение към публиката.
Точно така е.
Когато нещата около групата започнаха да стават големи, как това я промени и промени ли я изобщо? Измени ли се перспективата ви към музиката от разпродадените концерти в големи зали, от наградите „Грами“?
Беше страхотно най-сетне да започнеш да продаваш билети и да можеш да пътуваш на турнета по по-приятен начин, хората да те познават. Най-вече бе страхотно, че можем да работим като нормална група. Преди това турнетата ни срещаха с много големи трудности. Но като продаваш билети, изкарваш пари и можеш да отсядаш в по-хубави хотели, не се налагаше да работим седем дни в седмицата. Беше страхотно, но не бих казал, че нещо се промени в групата. Нашата цел винаги е била да правим музика, която 100 % ни харесва. Така е и сега.
Джазът е свързан с традицията, от която черпите, и отмествате границите – вие сте новатори, разширявате полето на музиката, вървите напред и ѝ отваряте път. Какво е нужно за развитието на джаза?
Трябва да имаш собствен глас и собствен звук, да знаеш кой си, но същевременно да си отворен към всичко, случващо се около теб, трябва да си любознателен и да не се страхуваш да експериментраш. Това са най-важните елементи за развитието на една традиция. Но същевременно трябва да я познаваш, за да имаш здрави корени и да растеш.
Разкажете ни за концерта, който ни подготвяте в София. Очакваме го с нетърпение!
Благодаря! Ние също! Ще свирим много нова музика, тъй като наесен издаваме албум. Така че се вълнувам, че ще поднесем съвсем нови изпълнения. Но тъй като това ни е първият концерт в България, ще свирим и пиеси, които хората познават. За втори път излизам на сцената на A to JazZ. Първия път бях с друга моя група – „Боканте“. Очаквам срещата с нетърпение!
Какво вярвате, че джазът променя за хората – за музикантите и за публиката? Какво променя той в нас?
Музиката е музика, не бих казал, че джазът кара хората да се чувстват по-различно от всяка друга музика. Тя е предназначена да вдъхновява и да дава възможност на хората да се изразяват и да бъдат свободни. Така се чувстват слушателите, когато музикантите са свършили своята работа добре.
