„За хората, които могат да чуят музиката ни, се стараем да свирим възможно най-добре. По-често нещата ни се получават, отколкото обратното. За хората, които слушат музика с очите си, се обличаме добре, всички ние имаме харизма и се наслаждаваме взаимно на компанията си.“ – това заяви Бранфорд Марсалис в интервю за Джаз ФМ часове преди първия си концерт в България. Изявата постави незабравим финал на тазгодишното издание на фестивала A to JazZ, събитие, по време на което лично се убедихме в думите на Бранфорд. На сцената саксофонистът се представи заедно със своя квартет, включващ Джоуи Калдерацо (пиано), Ерик Ривъс (бас) и Джъстин Фокнър (барабани), а специален гост беше вокалистът Кърт Елинг, който слушахме за трети път у нас. В началото на юни Бранфорд Марсалис квартет и Кърт Елинг издадоха съвместния си албум Upward Spiral и именно репертоарът от него имахме удоволствието да чуем на живо в София.
Бранфорд Марсалис и Кърт Елинг нямат нужда от специално представяне, защото и двамата са еталон за първокласни музиканти, успешни артисти и ерудирани личности. Те са тези, които толкова добре познават естеството на това, което правят, че в ролята си на експерти неусетно ни повеждат на пътешествие, без значение дали сме отдадени почитатели на джаз музиката или за първи път се докосваме до нея. „Публиката не е длъжна да познава джаза, за да й хареса.“ – казва Бранфорд и допълва „Има едно схващане, че публиката трябва да е подготвена. Вместо това аз ще кажа - публиката трябва да дойде. Това е всичко, което тя трябва да направи. Не трябва да прави нищо друго, ние сме експертите.“ Кърт Елинг от своя страна обобщава посоката така: „Ние вървим по пътя, който сме избрали, правим нещата, в които вярваме и ги представяме по възможно най-добрия начин. Не мога да контролирам нещата извън моята власт, а понякога не мога да контролирам и тези, които са във възможностите ми. Така че просто свирим максимално добре и се опитваме да бъдем добри хора.“
И докато Бранфорд Марсалис и Кърт Елинг продължават да следват своя път, ние продължаваме да се обогатяваме от срещите си с такива големи артисти. А те има какво да споделят не само на сцената, но и в един непринуден, много приятен и смислен разговор, който не остана лишен от смях и забавни моменти. Защо джазът вече не е толкова популярен и изобщо бил ли е някога предпочитаната от хората музика; как джазът присъства в популярната култура; защо мелодията има толкова силна роля; кога и къде се чувстват най-комфортно и какъв е техният начин да привлекат публиката – по тези теми разговаряме с Бранфорд Марсалис и Кърт Елинг. Цялото интервю на Таня Иванова с двамата музиканти може да чуете чрез бутона „Аудио“. Снимките от концерта им в София, публикувани в материала, са направени от фотографа Евгени Димитров от „Булфото“.
Марсалис е едно от най-известните имена в джаз музиката. Кои са приятните моменти и трудностите в това да бъдеш Марсалис и имате ли отговорности?
Марсалис: Няма приятни моменти, няма трудности, няма отговорности и моят баща не е този тип човек, който ще каже: „Ти си Марсалис и трябва да се държиш по определен начин.“ Жената на брат ми, например, вярва в това, но ние просто свирим, отглеждаме децата си, опитваме се да възпитаме разумни същества. Така че няма никакъв товар в цялата ситуация.
Във Вашето семейство свирите на различни инструменти. Как избрахте саксофона?
Марсалис: Баща ми не разрешава на членовете на семейството да свирят на едни и същи инструменти. Аз свирех на пиано, когато Уинтън се насочи към тромпета. Споделих на баща ми, че и аз искам да свиря на тромпет, а той каза, че не ми разрешава и добави: „Но може да свириш на кларинет.“ „ОК, ще свиря на кларинет.“ Обичам кларинета. Може би това е инструментът, който обичам най-много. Но когато станах на 14 г., започнах за първи път да обръщам внимание на момичетата, които наистина изглеждаха добре. Казах си: „О, момичета!“ При някои момчета този период започва, когато са на 12 г., но при мен започна на 14 г. Знаех, че всички тези момичета ходят на танци. През 70-те г. преди DJ-те имаше танци, на които свиреха групи. Аз познавах музиканти, които участваха в тези групи и си казах: „Искам и аз да свиря с тях.“ Започнах на пианото – те имаха нужда от пианист. Но в крайна сметка сформираха брас секция, което означаваше, че трябва да започна да свиря на саксофон, защото не може да свириш на кларинет в R&B група. Така че през 1975 г. преминах на саксофон и до днес свиря на него.
Какво мислите за начина, по който саксофона присъства в популярната култура? Повечето хора свързват джаз музиката със саксофона. Саксофонът е символ на джаза. Може да видиш саксофон върху запазени знаци, плакати, тениски и т.н.
Марсалис: Да, права сте. В началото на 50-те г. в R&B музиката саксофонът е бил основен инструмент, след това през 60-те г. водеща роля има китарата. Никога не съм мислил за това, което питате. Аз просто обичам да свиря на саксофон. Той ми позволява да изпълнявам различни стилове музика по начин, по който не бих могъл да правя това с другите инструменти. Имах късмет с избора си. Много хора смятат, че саксофонът е доста буен инструмент. Вие сте права за това, което казахте, но аз просто не съм обръщал внимание на тези неща.
Какво мислите за начина, по който джазът присъства в популярната култура. Мисля, че това е важен въпрос.
Марсалис: Като цяло джазът не присъства в популярната култура.
Аз мисля, че присъства основно чрез митове и стереотипи.
Марсалис: Това е животът. Във филмите също има стереотипи, но хората ги гледат и им вярват. Има и една друга група от хора, които смятат, че Кени Джи свири джаз, че Камази Уошингтън свири джаз. Не може да станеш и да кажеш: „Не, вие трябва да слушате Чарли Паркър!“ Не може да го направиш. Това е нещо, което е започнало през 60-те г. и музикантите не са се съпротивлявали. В класическата музика са се борили срещу това. В джаза не се е случило и днес е твърде късно. Но аз обичам нещата, които правим. Не отделям много от времето си, за да се занимавам с имената, които споменах. Това е като да говорим за различията между вилицата и лъжицата. Едното е това нещо, а другото не е. Не се ядосвам, че другите хора го наричат джаз. Вече е твърде късно. Този процес е започнал през 70-те г. и нещата са отминали. Ние просто трябва да приемем реалността и да продължим да свирим. Кърт?
Елинг: Не съм сигурен, че има какво повече да добавя. Ние вървим по пътя, който сме избрали, правим нещата, в които вярваме и ги представяме по възможно най-добрия начин. Не мога да контролирам нещата извън моята власт, а понякога не мога да контролирам и тези, които са във възможностите ми. Така че просто свирим максимално добре и се опитваме да бъдем добри хора.
Марсалис: Понякога.
Елинг: Понякога. Като цяло.
Въпрос към двамата. Как се срещнахте?
Елинг: Срещнахме се напът. Ние и двамата сме концертиращи музиканти, така станаха нещата. Може и да е било в София, а може и … (двамата пеят). Измина известно време преди Бранфорд да поиска да запишем албум. Аз му отговорих: „Да, по всяко време.“ Един ден той ми се обади и ми каза: „Сега е моментът.“ За щастие нещата се случиха. За щастие днес съм тук и се радвам на това невероятно преживяване.
Как съвместният Ви албум Upward Spiral се вписва в цялостната Ви дискография и кой момент от създаването му намирате за особено специален?
Елинг: Това е 13-ят или 14-ят албум в дискографията ми, от който съм част не само за 1-2 песни, но се включвам в записите на целия проект. За мен този албум е специален, защото е удоволствие да бъдеш поканен от някого, когото уважаваш, да работиш с него и момчетата му, да дадеш най-доброто от себе си и да разберете какво има между вас двамата, между вас петимата като цяло. И това да е нещо ново. От работния процес тази част с проучването беше много приятна, самото създаване на албума беше удоволствие, а сега след издаването му идеите, които имахме за него, продължават да се развиват наистина чудесно. Тази сутрин си говорехме за развитието в живота – независимо дали си музикант, човек, който прави интервюта, писател или майстор на маси, ако имаш възможност, ти се опитваш да ставаш все по-добър през целия си живот. Опитваш се да учиш нови неща до финалния момент, когато се озовеш мъртъв в гроба. Дотогава все още има поне едно нещо, за което не сте си мислили, има поне една врата, през която не сте преминали и даже не сте знаели, че е там. Това е част от пътешествието.
Мелодията е нещо много важно за този албум. Всичко е в мелодията. Кога започнахте да осъзнавате силната й роля?
Марсалис: Научих за тази идея от Арт Блеки в началото на 80-те г., но започнах да я разбирам години по-късно – към края на 80-те. Аз свирех непрекъснато. Много хора казват: „Защо джазът не е толкова популярен?“ Този въпрос винаги е присъствал. И аз се опитах да разбера защо. Защо джазът никога не е бил супер популярен? Хората обичат да казват: „Джазът е бил много популярен, но един ден се е озовал в по-лоша позиция.“ Всъщност джазът никога не е бил супер популярен, но е имало периоди, когато е бил по-популярен. Аз започнах да разпитвам предимно по-старите хора и достигнах до нещо като формула, базирана на тези разговори и на нещата, които те не са харесвали като деца, започнах да мисля за своя опит, свирейки в поп групи, за опита ми с класическата музика. Публиката е една и съща. Много хора харесват класическа музика, защото гледат на нея като на това да караш Jaguar. Те твърдят, че харесват класическа музика, но, ако ги попиташ нещо свързано с нея, не знаят нищо. Причината да им харесва са запомнящите се мелодии и тяхната енергия. И в популярната музика песните, които имат най-голям успех, са тези, които имат завладяващ ритъм и мелодия, която можеш да си тананикаш отново и отново. Така че аз започнах да мисля върху тази идея и да разбера дали има начин да правиш мелодична музика без да се опитваш да угодиш на публиката и без да изневериш на себе си. Колкото повече слушах Елингтън, Стравински, Хиндемит, толкова повече си казвах: „Да, може.“ Ти можеш да свириш сложна музика и на преден план пак да бъде мелодията. Започнах да уча хармонията на песните, мелодията и линията на баса, и да използвам това за основа на солата ми. Моите хороси не звучаха като шаблон, а като отделни, завършени фрази. Известно време не можех да говоря за ролята на мелодията. С възрастта започнах да формулирам тази идея все по-добре. Когато бях по-млад, можехме да водим разговор 20 мин. и аз пак щях само да се опитвам да говоря по темата, защото не можех да обобщя същността на нещата. Това е нещо, което вече мога да правя.
Как избрахте песните за албума Upward Spiral? Селекцията е великолепна, а моят любим запис е Practical Arrangement. Изключителна интерпретация – 10 минути истинско блаженство!
Марсалис: Чух тази песен в албум на Стинг. Поисках му нотния материал и той ми го изпрати. От него написах материал за нас. Харесвам меланхолична музика, винаги съм я харесвал, аз съм фен. Американците не харесват меланхолична музика, те харесват весели песни. Но по света не е така и по-специално в държавите отвъд Англия. В Англия също харесват весели песни, което е обяснимо - Америка е идеологическа колония на Англия. Ние сме прекарали доста време в Източна Европа, в Германия. От Германия до Русия хората харесват тъжни песни и обичат тези мелодии. Затова исках да ги запишем. А с каквото се захване Кърт, той го прави. Той е наясно с какво е уникален. Джаз вокалистите не са по-различни от останалите певци. Обикновените вокалисти откриват няколко музикални идеи, с които могат да кажат: „Това е, което мога да правя.“, „Това е, което ме прави уникален.“, но гласът на Кърт физически се променя. Звученето на гласа му се променя, когато изпълнява весели или тъжни песни. Единственият друг джаз вокалист, който съм чувал да прави това, е Били Холидей. Със звученето на гласа си пресъздава емоцията на музиката. Има и други певци, но те имат стил на пеене, който използват всеки път, когато изпълняват дадена песен. Много малко вокалисти могат да правят това, което прави Кърт, и аз познавам възможностите му. Той е страхотен и това помогна нещата да се случат с лекота.
Елинг: Иска ми се аз да бях написал тази песен.
Марсалис: Прав си. Стинг е невероятен автор на песни.
Имате изява на открито тук в България, в парка. Бранфорд изнася соло концерти в църквата, свирил е на стадиона „Уембли“ със Стинг и Фил Колинс. Имате ли предпочитания - в зала или на открито, големи събития или по-малки. Кога и къде се чувствате най-комфортно?
Елинг: Аз се чувствам щастлив във всяка една ситуация, в която публиката изглежда ангажирана, а не просто тихо развълнувана, когато хората подвикват, изразяват одобрение - не прекалено, но са активно ангажирани в комуникацията с групата и случващото се по време на концерта. Това може да стане и на открито, и в зала. Понякога за хората е по-лесно да се включат в това взаимодействие, когато са в клуб и нещата са по-непретенциозни, когато не са притеснявани от охраната и т. н. Миналия месец имах гиг в Сеул, Южна Корея, с моите музиканти пред едни симпатични млади хора, които бяха много ентусиазирани. Концертът беше на открито. Мястото приличаше на голям тенис корт. Тези хора бяха толкова въодушевени, знаеха много добре кои сме, поклащаха се в ритъма на музиката и всеки път, когато някой от групата изпълняваше соло и ни отвеждаше на вълнуващо място, те веднага реагираха. По някакъв начин бяха наивни в своята радост, което беше наистина сладко. Аз оценявам това. Те бяха много отворени и не искаха да демонстрират нищо. Не претендираха да знаят повече, отколкото знаят всъщност, нямаха претенции да са готини. Те бяха там наистина, бяха част от цялото преживяване и това беше много стимулиращо. Но подобно нещо може да се случи навсякъде, хората изразяват своето одобрение в Сидни, Австралия и къде ли не, казвайки: „Обичаме ви!“ Това е чудесно, обичам да чувам хората. Най-непредпочитаната ситуация от мен е, когато публиката по една или друга причина се чувства задължена да се държи по определен начин или пък, когато не мога да видя хората. В „Карнеги хол“ правят такива неща с осветлението, че не можеш да видиш никого дори на първия ред, не можеш да видиш дали хората спят, дали са ядосани, дали се влюбват, дали са притеснени от нещо или са отегчени. Не може да се разбере. И това кара хората да се чувстват сякаш не могат да се движат, не могат да бъдат себе си. Но това е основната съставка, защото, ако хората не са там, това прилича на репетиция. А аз обичам да смесвам нещата и да усещам емоциите на публиката.
Какво смятате за особено важно в музиката, когато говорим за осъществяване на връзка с публиката? Кой е Вашият начин да привлечете слушателите?
Елинг: Не знам дали има друг начин да привлечем слушателите освен този да свирим това, в което вярваме и да бъдем тук за хората, които са дошли. Ние нямаме звънци и свирки, не предлагаме голямо светлинно шоу, нямаме голям бюджет за реклама по телевизията, нямаме зад нас бекграунд вокалисти, нямаме секси танцьори в прилепнали костюми. Ние сме тук заради музиката. Ще привлечем толкова хора, колкото привлечем, ще бъдем благодарни за това и ще свирим по възможно най-добрия начин за хората, които са дошли.
Марсалис: Ние често свирим за хора, които за първи път влизат в досег с джаза. Те са чули имената ни и са дошли на концерт. Ние се наслаждаваме на себе си, когато сме на сцената, а хората забелязват, че се наслаждаваме един на друг. Понякога музикантите, които изпълняват сериозна музика, са фокусирани повече върху следващите ноти, които трябва да изсвирят, и не взаимодействат помежду си, а ние го правим. За хората, които могат да чуят музиката ни, се стараем да свирим възможно най-добре. По-често нещата ни се получават, отколкото обратното. За хората, които слушат музика с очите си, се обличаме добре, всички ние имаме харизма и се наслаждаваме взаимно на компанията си. Мисля, че едно от най-хубавите преживявания, които съм имал, беше в Оман. Това е мюсюлманска държава, но много емигранти работят там в нефтения бизнес. Концертът ни беше приключил. На опашката се бяха наредили стотици хора, които искаха да се срещнат с нас. Помислих си: „Господи, тук ще прекараме цялата нощ.“ Повечето не бяха на опашката за автографи, а един по един идваха и казваха: „Това е първият ми джаз концерт. Не съм очаквал, че ще ми бъде толкова приятно, колкото ми беше. Благодаря ви!“ Това е нещо страхотно и беше като ново утвърждаване за мен. Публиката не е длъжна да познава джаза, за да й хареса. Много обичам да давам следния пример. Наричам го тест на микровълновата печка. Представете си, че отивате в магазин за електроуреди, за да си купите микровълнова печка. Продавачът ви заявява: „Ще ви покажа уреда, но първо трябва да ми обясните с 100 думи физичните свойства на микровълновата технология.“ Вие ще си кажете: „Аз ще намеря място, където просто ще ми продадат микровълнова печка. Благодаря ви.“, след което си тръгвате. В джаза има едно ново схващане, което дори не е ново, схващане, за което говорят хора като Сесил Тейлър: „Публиката трябва да е подготвена.“, „Публиката трябва да е готова да се потруди.“ и т.н. Вместо това аз ще кажа - публиката трябва да дойде. Това е всичко, което тя трябва да направи. Не трябва да прави нищо друго, ние сме експертите. Когато отивам на лекар, не съм аз този, който поставя диагнозата. Той е експертът и казва какво ми е. Не отивам при доктора, за да чуя: „Какво мислиш, че ти има?“ „Не съм сигурен.“ „Отиди да направиш проучване и ела после пак. Това ще ти струва 100 долара.“ В джаза има и друго схващане: ако твоята музика няма отзвук у хората, това означава, че те не са достатъчно готини, което е грешен отговор. Ние трябва да усвоим много информация, има много сложни глупости, свързани с тази музика. Когато отправяме послание, от толкова голямо, то трябва да се канализира и да стане много просто и ясно. Има 1-2 неща, които хората трябва да разберат, и това се опитваме да правим на сцената. Ние премахваме всички усложнения заради публиката. И ако усвоиш това, често ще имаш успех. Особено когато се личи, че междувременно се забавляваш.
