В „Джаз истории“ по Джаз ФМ ви срещаме с Кирил Кузманов – инициатор за създаването на квартет „Алегро“, веднага станали любими с латиноамерикански хитове и написани специално за тях песни от български автори, включително от Йосиф Цанков. Те имат много самостоятелни изяви в София и в страната, пеят с Ирина Чмихова и на матинетата в зала „България“, участват във вариететния спектакъл на Енчо Багаров „Картини от една изложба“, препълват БИАД с комбото на Вили Казасян. След това „Алегро“ завладяват света – Румъния, бивша Югославия, Полша, Финландия. Обратно в България Кирил Кузманов създава квартет „Родина“. У нас „Алегро“ имат записани две песни с Ирина Чмихова, а всички останали техни записи са в Румъния с Леа Иванова и Оркестъра на „Електрекорд“ под диригентството на Теодор Козма.
Служех в „Трудова повинност“. Една година изкарах в Перник като трудовак и там създадох хор. С него пеехме по събрания и вечеринки. След една година – може би отношенията между България и Турция не бяха добри – българчетата ни прехвърлиха към армията и аз попаднах в 29-и полк в Ямбол. Понеже вече бях започнал да се занимавам с музика, потърсих музикантския взвод и там се запознах с Джеки Леви – софиянче и той, завършил Консерваторията, добър музикант. Сработихме се с него и в полка направихме квартет. Ходехме по вечеринки, по селата и т.н.
След като се уволнихме от казармата, продължихме дружбата си с Джеки Леви и решихме да направим квартет в София. За целта Джеки покани Херцел Леви – бащата на Етиен Леви, който преди това е пял в един еврейски квартет в София – квартет „Лесли“. Той покани Владо Попов – тенор, и Никола Копринков от Музикалния театър – Копринката. Направихме един минимален репертоар и започнахме да пеем по ресторантите. Но педагожката на Никола Копринков не му разрешаваше да пее в тези заведения – тя очакваше от него да стане голям певец. Поканих на негово един мой приятел, с който пеехме като ученици в Младежкия ансамбъл „Лиляна Димитрова“, а той завърши Музикалното училище при предагожката Лилия Ракицка. Това бе Стефан Георчев.
Сработихме се добре и квартетът започна да работи. Владо свиреше на китара и ни акомпанираше. Джеки Леви ни беше пианист и аранжор на песните, които пеехме тогава. След това Джеки замина за Израел и на негово място поканихме Вили Казасян. С него работехме няколко години – той ни беше пианистът и правеше песните за квартета. С Вили и Еди Казасян работихме доста време, особено с Еди, благодарение на това, че той бе акомпанятор и след това съпруг на Леа Иванова. Продължихме да работим заедно. И в цирка работихме заедно, и в „Концертна дирекция“ ни използваха, в „Картини от една изложба“ с Енчо Багаров и с Парцалев участвахме...
Заедно са после и в Румъния, в тогавашна Югославия, в Полша и във Финландия.
Кирил Кузманов пее цял живот, но няма музикално образование, защото два пъти по доноси е изключен от гимназията.
Учех във Втора търговска гимназия, за чието създаване съм един от инициаторите – събрах подписи и отидох в министерството да искам да бъде отворена. Учехме в частна търговска гимназия, която искаше високи такси, а ние бяхме бедни момчета. Помолихме министерството да открие Втора търговска гимназия. И Добри Търпешев направи това. Започнахме да учим там. Една година наш съученик си правеше рожден ден вкъщи и покани седем души от класа, както и момичета от Девическата гимназия. Един от класа, изглежда ни е завидял, ни оклевети пред директора, че сме ходили на гроба на Никола Петков да поднасяме цветя. А пък никой не знаеше къде е гробът му. По този повод ни изключиха. Попитах директора: „Вие знаете ли къде е гробът на Никола Петков?“ „Не го знам и не ме интересува. На мен ми е наредено.“ – отвърна той. Така изпаднахме извън училището.
Оплакахме се на Добри Търпешев. „Лесна работа. Ще ви възстановя. Само отидете на бригада, върнете се ударници и ще ви уредя.“ – обеща той. Отидох на Волуяк, Перник, но една вагонетка ме повлече, оголи мускулите на краката ми и трябваше да ходя с патерици. Освободиха ме от бригадата. Пак отидох при бай Добри и му разказах какво се е случило. „Нищо няма, ще ти мине. Наесен пак можеш да отидеш на бригада.“
Наесен отидох на бригада в Югославия – на пътя Белград – Загреб, бяхме цяла група българи. Точно тогава Тито се отвърна от Коминтерна. На нас ни се предлагаше да останем там – да учим и да ни дадат работа. Не беше редно така, всички се прибрахме в София. Една жена от бригадирките работела в югославската легация в София, взела списъка на участващите и ни изпращаше вестник „Борба“ на югославската партия. Не щеш ли една сутрин майка ми ми завива закуската във вестник „Борба“. В междучасието си отворих вестника и хапвам, а този същият, ремсистът, отива при директора, връщат се двамата и ми взимат вестника. Учителският съвет реши да бъда изключен. И ме изключиха от всички гимназии.
Пак отидох при бай Добри и му обясних как стоят нещата. Той обеща да ме възстанови. Така и направи. Започнах да си уча последния клас на гимназията, взех матурата, получих диплома. Още като хорист в „Лиляна Димитрова“ бях получил покана от диригента Иван Пеев – декан в Консерваторията, баща на Ванко Пеев. Той ми беше казал като завърша гимназия да отида при него. Така бях решил и аз. Отидох с дипломата, а той ме пита дали имам бележка от ОФ. Казах, че нямам, не са ми дали. „Без такава бележка не мога да те приема в Консерваторията.“ Скъсах заявлението пред него и се отказах изобщо да търся начин да продължавам. Тогава вече отидох в казармата и се запознах с Джеки Леви. Така започнах да се занимавам с пеенето. За късмет,ь целият ми живот мина в песен. Навсякъде съм пял, в каква ли не група – естрада, опера, хорове, навсякъде… И дори сега и в черква. И така. Продължавам.
Докато вечер пее на всички сцени в София, през деня Кирил Кузманов работи във Военна академия. Поне два пъти това негово занимание помага на сценичните му изяви.
След като се уволних от казармата, постъпих на работа в банката – в БНБ 1 – работех на гише в големия салон. Направиха голямо съкращение и директорът се освободи от новоназначените. Тогава срещнах на улицата ген. Тенчо Папазов, който навремето беше командир на дивизията в Ямбол и ме познаваше от там. Попита ме какво правя. Казах му, че съм без работа. Покани ме при него – бил началник на школата ВИСТРЕЛ – Висшата стрелкова тактическа школа към Военната академия. Казах, че с удоволстиве ще отида. Така постъпих там.
По същото време квартета пеехме в бар „Астория“ и дори много пъти от там – някъде към 1 ч. свършвахме програмите – съм отивал направо във Военната академия, за да мога да спя повече. Спях на една дълга библиотечна маса, завивах се с покривките и чаках да влезе първият слушател от официерите, за да го обслужа. Работих няколко години и приключих с академията, след като я преместиха във Велико Търново и вече там не ми беше удобно да работя. Започнах да се занимавам с вторични суровини, работех каквото ми паднеше. Аз бях дете на крайно бедно семейство – ние имахме книжка за бедност и „Социални грижи“ зимно време ни снабдяваха с въглища, в гимназията ни даваха дрехи и т.н. Така че бях принуден да работя всичко.
„Алегро“ се сформира през 1952 – 1953 г., а името на квартета отразява характера на музиката им. Те са първите, които изпълняват латиноамерикански песни и постепенно разработват и български репертоар.
Чудехме се за името и решихме да вземем дума от музикалния речник. Алегрото е за весело пеене. На това се спряхме. Поначало започнахме с южноамериканските песни – тук никой не ги пееше, ние бяхме първите. Взимахме ги от радиото, записвахме на магнетофон и вадехме текста и музиката. Така навлязохме в този репертоар. Започнахме да се срещаме с музиканти, те се интересуваха от нашия квартет и ни даваха песни. Когато започнахме да пеем с Леа Иванова, тя ни даде български песни, в които да участваме и ние. Така репертоарът ни се увеличи.
На снимка от спектакъла „Картини от една изложба“ виждаме техните първи сомбрера.
Бели сомбрери, сламени. Направиха ни ги в София, намерихме майстор. След това направихме мексиканските костюми, както и черни сомбрера, които бяха по-сполучливи. С тях продължихме и през цялото време пяхме с тях. Дори до края на кариерата си не можахме да бъде с оригинални сомбрера.
За първи път на сцената излизат с карирани ризи – всеки облича любимата от своя гардероб.
Бяха различни цветове. (Смее се.)
Кирил Кузманов е находчив за стиловата линия.
За първите концерти се чудехме как да излезем. Решихме да сме с карирани ризи, с белите сомбрера, а от Военната академия взех широки офицерски колани – да имаме нещо еднакво в облеклото. Така излизахме на концертите.
Скоро „Алегро“ са сензацията на София.
Първите ни концерти бяха в кино „Георги Димитров“. Свързахме се с главния счетоводител на „Здрава храна“ и му предложихме квартета евентуално да го използват в някое от заведенията, за да пеем на първо време. Той се съгласи и ни изпрати в „Севастопол“. Като започнахме, се разчу, че има програма, а ние направихме почти вариететно шоу с една танцьорка – Тамара Смирнова. Мисля, че и Леа пропя там. И заведението се напълни с публика. Масите се ангажираха още през деня. Беше много хубаво! Работеше се всяка вечер, а ние бяхме много доволни, защото започнахме да печелим пари. Първите ни разходи бяха за костюми – мексикански – червен и черен, и естествено – цивилни за другия репертоар – бели смокинги, бели панталони, черни панталони. Облякохме се добре като артисти и това правеше впечатление. Много време работихме там.
След това ни прехвърлиха към „Спортна среща“ на стадиона, пяхме в „Опера“, в „Славянска беседа“, на „Раковски“. И в бар „Астория“ пеехме, и в „Ален мак“ сме пели. В провинцията – също. В Пловдив бяхме в „Тримонциум“, в ресторант „България“ на главната улица, както и в ресторанта към Панаирното градче. Това беше работата ни.
Станали много популярни, музикантите обикалят цялата страна.
Имаше едно частно импресарско бюро. Иван Алексиев се казваше началникът, а с него работеше Данчо, чиято фамилия не помня. Те организираха концерти из цяла България, правеха групи и ни включваха в тях. Много пътувахме – по стадиони, летни театри, и винаги се радвахме на голям успех. Конферансиета бяха Георги Парцалев с Енчо Багаров, а също и Нейчо Попов идваше. Богати програми правеха и добре плащаха.
След това открихме с Леа ресторанта „Казиното“ в Слънчев бряг.
В ранните години „Алегро“ пеят песен на Йосиф Цанков по текст на Радой Ралин, както и „Моята звезда“, също на Йосиф Цанков по текст на Л. Христов.
„Алегро“ пеят в цяла София, като голяма част от ангажиментите им организира „Концертна дирекция“.
„Концертна дирекция“ ни включваше навсякъде, където правеха концерти – в кино „Георги Димитров“, в „Модерен театър“, на басейна „Мария Луиза“…
Те са редовни участници в матинетата в зала „България“ в средата на 50-те.
Матинетата бяха много добре посещавани, пълни бяха салоните. И Боби Симеонов бе много доволен, че участваме в тях. Това бе бъдещият оркестър на Радиото – бигбендът, който след това наследи Вили Казасян. Действието се развива през 1955 – 1956 г.
С Ирина Чмихова също правехме самостоятелни матинета. Ние бяхме петима души – с Джеки Леви на пианото и квартет, а Ирина Чмихова пееше с Евгени Кумаров на пианото. Концертите ни бяха повече с южноамериканска музика – пеехме всички заедно, Ирина Чмихова пееше сама, ние – също. Правехме репетиции през седмицата и за неделята бяхме готови.
След това с Боби Симеонов направихме един джазов концерт в който пеехме с дамско трио – също на Джеки Леви, с Мими Николова. Имахме една песен – Goodnight Sweetheart – много ефектна, хубава, много се хареса на публиката.
Препълнена зала „България“ на матине с Ирина Чмихова – и хонорар от 8 лева. Това слага край на работата на „Алегро“ с „Концертна дирекция“.
След едно матине в зала „България“ с Ирина Чмихова – само ние пяхме – беше пълен салонът, правостоящи имаше, в понеделник отивам в „Концертна дирекция“ да получим хонорарите. Лидия Станчева отговаряше за естрадната песен. Даде ми ведомост, на която срещу името на всеки от квартета пишеше хонорар 8 лв. Попитах: „Какво е това? Каква е тази сума?“ „Това Ви е хонорарът!“ „Ама как 8 лв. хонорар при препълнена зала и 7 души на сцената?!“ „Другарю, виждате ли ги тези, които копаят каналите по тротоарите за телефоните? Те днес цял ден работят 8 часа за 2 лв.“ Отвърнах: „Поканете ги в неделя те да дойдат да пеят – ще ви напълнят салона и ще платите по-малко.“ Това бе разговорът ми с нея и до там беше работата ни с „Концертна дирекция“. Повече не пожелахме да имаме контакти с нея и минахме към цирка.
Паралелно с изявите си на матинетата в зала „България“ „Алегро“ изпълват до предел БИАД с комбото на Вили Казасян, а сред солистите, които канят, е Розита Сиракова.
В БИАД по едно време бяхме направили програмите като филмова прожекция – на всеки два часа – през седмицата, когато можехме да хванем салона празен. Толкова имахме успех с Вили Казасян там! Вили Казасян имаше дамски квартет, в който пееше жена му – „До-ре-ми-фа“. И солисти викахме да пеят. Розита Сиракова бе една от първите, които поканихме тогава.
Заедно с други музиканти, актьори и танцьори „Алегро“ участват в създадения от Енчо Багаров спектакъл „Картини от една изложба“.
„Картини от една изложба“ бе творение на Енчо Багаров. В този спектакъл той събра елита на естрадата. От артистите там бяха Георги Парцалев, Нейчо Попов, Милчо Червенков, Коста Цонев. От певиците – Виолета Бранкова, Леа Иванова, Лиана Антонова, Нора Нова. От оператата – Тинка Краева и Венета Рускова. От балета на Музикалния театър – Боби Ковачев. Там беше и оркестърът на „Оптимстите“, и те пътуваха с нас. Пееха се песни – Енчо Багара и Парцала правеха комикси и разсмиваха публиката. Приятно беше, весело беше в салона, непрекъснато. В кино „Георги Димитров“ правехме концертите в София и след това тръгнахме на турне из цяла България. И по стадионите сме го играли. Беше един хубав спектакъл! В провинцията всеки ден бяхме на друго място и правехме концертите.
Изкуството на „Алегро“ не остава далеч от вниманието на милицията. Изпълнението на италиански хит води до неприятна среща на Кирил Кузманов с органите на реда.
„Бона сера синьорина“ за първи път я пуснах в ресторант „Севастопол“ на „Раковски“ и „Граф Игнатиев“, долу в локала. Това беше международен шлагер и ние решихме да я направим. Обаче ме предупредиха и на следващия ден трябваше да бъда в Първо РПУ да дам обяснения някакви. Отидох. Следователят ме държа четири часа в коридора и най-сетне ме прие с думите: „Еее, много хубаво пееш, бе! Какви са тея песни, каква е тая „Бона сера“, няма ли български песни?“ Казах: „Това е шлагер, пее се навсякъде по света, защо да не го изпея и аз?“ „Ти друга работа нямаш ли си? Защо не се хванеш на работа, ами си седнал да пееш?“ Тогава му казах, че между другото пея, а работя. „Къде работиш?“ „Във Военната академия.“ Той се сепна: „Ти си наше момче! Какво работиш в академията?“ „Не мога да Ви кажа. Обадете се, имате си служба, те ще Ви кажат какво работя.“ И така се разбрахме и той ме пусна с тези думи. След това песента стана шлагер, други започнаха да я пеят и аз я махнах от репертоара ни.
Отказали повече да работят с Концертна дирекция, „Алегро“ преминава към цирка, което им отваря пътя към Румъния. Там участват във вариететни спектакли и записват в „Електрекорд“ с оркестъра на звукозаписната фирма под диригентството на Теодор Козма и с участието на Леа Иванова.
След като скъсахме отношенията с „Концертна дирекция“, която се подигра с хонарарите ни, започнахме работа с „Циркова дирекция“. Работехме в цирка – стария, който беше на ул. „Нишка“ до черквата „Свети Спас“, отдясно беше мебелният магазин „Явор“ на пл. „Св. Неделя“. След това го преместиха на бул. „Христо Ботев“ и там той изгоря.
Първо в цирка пееше Лиана Антонова. Когато тя спря, ни взеха нас. И Леа Иванова дойде да пее в цирка. Бяха много доволни. Директор бе Симеонов. Предложи ни хубав хонорар. Там свиреше и оркестърът на „Оптмистите“ с Дарчо Сакеларов. Бяха първа класа музиканти – Мишо Ваклинов, Людмил Георгиев, Кольо Дирациян, Кованеца беше тромпетист, Митко Романчето – барабанист. Много добри музиканти, много добър оркестър. Това бе един хубав момент за нашето развитие.
В програмата играеха и румънски артисти – Сорин Адан и Мирча Кришан. Те се бяха обадили на техния директор в Букурещ – Балуца, и са му казали, че има един много интересен квартет – да дойде да ни чуе, да ни види и евентуално да ни използва. Той дошъл, слушал ни програмата и ни предложи договор за един месец.
Леа Иванова имаше сестра, женена за фотограф. Той имал брат, който бил шеф в МВР. Покрай него Леа успя да ни вреди и нас да ни пуснат. Отидохме за един месец в новия цирк на Букурещ, пяхме и той ни предложи удължение на договора. Така изкарахме една цяла година в Румъния. Пеехме български и румънски пести, с естрада, като вариететна програма бяха направили. Вървеше много добре, салоните бяха винаги пълни!
А междувременно – на 4 февруари – музикантът ще отпразнува своя 91-ви рожден ден. Желаем му щастливо посрещане на празника!