Кино и музика. Срещи с главни действащи лица от 16-я „София филм фест“

Кино и музика. Срещи с главни действащи лица от 16-я „София филм фест“

Самоотвержеността, която ни липсва – Хю Хъдсън и Бен Крос в светлината на „Огнените колесници“. Легендарният филм от 1981 г. „Огнените колесници“ разказва истинската история на Ерик Лидъл (Иън Чарлсън) и Харълд Ейбрахамс (Бен Крос), които надмогват личните си проблеми, за да се надпреварват за златен олимпийски медал през 1924 г. съответно за Великобритания и Шотландия. Дълбоко религиозният Лидъл застава на старта, въпреки че той се пада в неделя, а евреинът Ейбрахамс трябва да се изправи срещу антисемитизма. Филмът получава голямо признание. През 1982 г. печели четири награди „Оскар“ – за филм, сценарий, костюми и музика, три отличия БАФТА – за филм, поддържащ актьор (Иън Холм) и костюми. На фестивала в Кан отличия печелят Хю Хъдсън – специалната награда на Екуменическото жури, и Иън Холм – за поддържащ актьор. „Огнените колесници“ има и Златен глобус – за най-добър чуждестранен филм, а на фестивала в Торонто грабва наградата на публиката. Светослав Николов разговаря за силата на човешкия дух с Хю Хъдсън и Бен Крос, които бързо влизат в духа на своето приятелство. Интервюто можете да чуете тук.

Какво ви впечатли в силата на човешкия дух за снимките на „Огнените колесници“ – в момента, когато реалните събития са се развивали през 20-те години на миналия век, през 80-те, когато сте заснели филма, и какво е усещането ви за днешния ден?
Хю Хъдсън: Впечатли ме борбата в името на това, в което вярваш – борбата да заявиш това, че си евреин, че си християнин, ако това е твоята вяра. Да не позволиш никой да те отклони. Да не се оставиш институциите да ти казват какъв да бъдеш, понеже на тях така им е удобно.

А за Вас, Бен?
Бен Крос: Вярвам в силата на човешкия дух и се стремя към нея. Дали обаче я притежавам – не знам. Силата на човешкия дух е белег на благородство. Аз обаче далеч не съм благороден!
Хю Хъдсън: Ама че признание направи Бен по Джаз ФМ! Мисля, че самоотвержеността е много важна, както показва един от героите в „Огнените колесници“. Той прави саможертва. Мисля, че хората днес вече не са склонни на самоотвержени постъпки и това е толкова жалко! Това е трагедия! Отново трябва да възпитаме самоотверженост в себе си. Трябва да започнем отново да проявяваме качеството отдаденост. Има го и днес, но често го отхвърляме настрани. Трябва да го върнем в центъра на живота си. Трябва отново да сме готови на саможертви. Сега залитаме в търсене на изгодата, за да се себевеличаем. Дано не звучи високопарно. Пуснете ми Телониъс Мънк и ще съм безкрайно щастлив!

На какво отдавате факта, че и за двама ви „Огнените колесници“ е филмът, с който най-често свързват имената ви?
Бен Крос: Накархте Хю да се чувства неудобно. Отговорът на този въпрос е само един – моето участие в този филм. Защото той е за мен, за моя герой.
Хю Хъдсън: Виждате сами! Бен Крос още си е Харолд Ейбръхамс – само от себе си се интересува.
Бен Крос: Хю в истинската му светлина! Като говорим за благородство на духа.
Хю Хъдсън: Ерик Лидъл вече щеше да е замълчал. Той не поставя себе си в центъра на вниманието.

Какво от себе си изразявате в проектите, по които сега работите?
Бен Крос: Напоследък много пея и страшно много пиша. Пиша текстове на песни, пиша книга, пиша два филмови сценария и една театрална пиеса. И затова не напредвам в нито една посока.

Германският филм „Теория на относителността на любовта“ постановява едно правило – няма нищо относително и случайно в това, че двама души, предопределени да са заедно, споделят една съдба. Филмът ни кани да повярваме в него и на друго ниво – ролите на петте героини и на четирима от техните мъже в живота се изпълняват от една актриса и един актьор. За идеите на „Теория на относителността на любовта“ Светослав Николов разговаря с германската актриса Катя Рийман:

„Теория на относителността на любовта“ е приятен и забавен филм, който повдига много сериозни въпроси – как живеем, какви житейски избори правим, с кого избираме да споделим живота си. Какво артистично и житейско кредо изповядвате в този филм?
Може би не беше целенасочено, но ще го посоча, защото попитахте – моето кредо по отношение на актьорската игра бяха предизвикателството и дадената от Бога възможност за изява, за каквато всеки актьор мечтае. Предизвикателство е, защото играя пет героини във филм, а не в комедия или в скеч шоу, в които си слагаш червена топка на носа и разсмиваш публиката. За всяка от ролите има различно облекло, различен грим, изисква се пълно преобразяване. Промяната за всеки от образите е толкова сериозна, че дори и лингвистично всяка от героините ми се отличава от другите – гласът е различен, речникът и говорът - също; различен е и езикът на тялото. Трябваше да реша как да изградя героините си – като външен вид, като поведение и като излъчване. След това трябваше да построя образите във връзка един с друг. Ако героинята ми беше една, тогава пред мен нямаше да стоят никакви ограничения – с образа бих могла да направя всичко. В този филм обаче постоянно премислях как всяка от героините ми да бъде уникална – и в никоя от тях да не се повтарят черти на другите. Надявам се с играта си да съм показала на вървящите сега по моя път колко богатство на изразяването има в актьорската игра. В „Теория на относителността на любовта“ прилагам всичко, което съм научила от театъра, където бяха първите ми стъпки като актриса, и от киното в цялата ми кариера досега. Драматургът има обяснителна бележка в началото на сценария, че ролите на мъжа и на жената в различните двойки във филма, трябва да се изпълняват от един мъж и една жена. Той посочва, че поставяме предварителното условие – да покажем, че и киното може да бъде като театъра. Така увличаме публиката с нас. Призоваваме ги да ни повярват, и с тази своя вяра те ни подкрепят през цялото време. И актьорите, и зрителите си представяме, че това наистина се случва. Накрая, което е кредото, свързано със сюжета, откриваме общите неща във всички истории за търсенето на любовта. Всеки, който е гледал филма, ще разпознае в него момент от личното си преживяване за любовта и брака.

Ние вярваме не само във вашата игра, но и в идеята на филма, че любовта е силна и всеки е предопределен да я открие. Ако обаче трябва да откроите най-важното, с което искате да се обърнете към зрителите, какво би било то?
Много отдавна съм се отказала да се обръщам с послания. Не отправям послания. Не искам да поучавам хората как да живеят живота си. Толкова добре формулирахте идеята на филма, че просто бих повторила думите Ви. Вярата в любовта дава смисъл на живота.

Лично за Вас какво означава човек да е на точното място в точното време, както често се посочва във филма?
Зависи как човек ще погледне на всичко, което прави; дали ще потърси причината, например, да е стигнал пет минути по-късно на гарата и да е изпуснал влака. Това не е случайно. Говорим не за свърхестествена намеса, а за духовни предопределения, които ни помагат в живота. За всяко нещо си има причина. Когато гледаш на живота по този начин, ще откриеш доброто във всичко, което става. Приемайки така всичко в живота си, дори понякога случващото се да те дразни, ще имаш повече радост, повече мир в ежедневието си. Така се опитвам да живея; това е една от мъдростите, които научих с течение на времето.

Легендарният филм „Метрополис“ на Фриц Ланг от 1927 г. ще бъде показан за първи и единствен път у нас в пълната си версия и в музикалния съпровод на живо на германския пианист Маркус Хорн. На 16-я „София филм фест“ пристига най-новата версия на филма, възстановена благодарение на откритото през 2008 г. в музей в Аржентина 16-милиметрово копие. „Метрополис“ принадлежи към течението на немския филмов експресионизъм. В оригинал дълъг над два часа и половина, още в годината на премиерата си филмът е съкратен с около 30 мин., за да бъде по-лек за публиката. Внушителният град на бъдещето Метрополис ще оживее пред нас в автентичен вид с музикалния съпровод на живо на германския пианист Маркус Хорн. Създаденият от него саундтрак, който слушаме в София, съчетава елементи на джаз, поп, класика и авангард. Маркус Хорн е носител на награди и отличия от много конкурси и концертира с различни състави в целия свят. Сега той преподава пиано джаз във Висшето музикално училище в Хановер. С Маркус Хорн разговаря Светослав Николов.

Новият филм на режисьора Дейвид Макензи - "Перфектно чувство", беше показан за първи път у нас по време на "София филм фест". В главните роли на лентата, която имаше своята премиера миналата година на Филмовия фестивал в Сънданс, са очарователната Ева Грийн и великолепният Юън Макгрегър. Техните герои са изправени пред невероятно изпитание - двамата се влюбват в момент, когато човешкият род е жертва на разрастваща се епидемия и е на път да изгуби всичките си сетива. Мненията за филма на Макензи не са еднозначни - някои го смятат за шедьовър, други - за повърхностен филм, но това, което не може да се отрече, е, че "Перфектно чувство" е направен с идея и има смисъл. За скритите послания на лентата Таня Иванова разговаря с Дейвид Макензи. Интервюто можете да чуете тук.

„Моята душа е станала малко по-широка под влиянието на българската музика“, споделя етномузикологът проф. Тимъти Райс. Неговата любов към българския фолклор е над половинвековна, а искрата запалват уроци по танци. В края на 60-те години на миналия век той е за първи път у нас, за да види родината на любимата си музика. Записва много песни и изпълнения на музиканти по селата. През 70-те години, насочен от Николай Кауфман, започва да свири на гайда, като негов учител е Костадин Варимезов. Семействата Райс и Варимезови бързо стават приятели, за да засвидетелстват връзката помежду си и обичта си към музиката във филма на американеца „Да ти напълни душата“. Той проследява историята на фамилията Варимезови от 1878 г. до наши дни, паралелно с тяхната музикална и житейска съдба и с политическите процеси у нас. Преди Втората световна война музиката е домашно забавление за семейството в малко селце в Югоизточна България. След това по време на комунистическия режим талантливият гайдар Костадин Варимезов пренася фолклорната традиция от родния си край в София, където властта решава да я превърне в символ на националната идентичност. След падането на комунизма през 1989 г. най-добрият ученик на Костадин – племенникът му Иван, заедно със съпругата си Цветанка пренасят традицията първо в САЩ, а после и по цял свят. През 80-те години проф. Райс води университетски групи от UCLA в България и ги запознава с българския фолклор. През 2005, 2006 и 2010 г. прави множество записи на фолклорна музика в Родопите, Пирин и Странджа. Автор е на две научни книги и редица статии, посветени на българската музика. Преподавател е по етномузикология в Калифорнийския университет в Лос Анджелис и е директор на Музикалното училище „Хърб Алпърт“ към него. През 2008 г. Тимъти Райс е награден с орден „Св. Св. Кирил и Методий“ II степен за заслугите си към разпространението на българската култура. Филмът „Да ти напълни душата“ е резултат на многогодишни натрупвания, размисли и уважение към изпълнителското майсторство на българските музиканти. „Уважението към хората минава през уважението към любимата им музика,“ казва проф. Тимъти Райс. Светослав Николов разговаря с него и с монтажиста на лентата Валентина Ганева, която в работата по филма преоткрива традиционната българска музика. Интервюто можете да чуете тук.

Музиката е главен герой, който не трябва много да се натрапва. Това е разбирането на Стефан Въдобрев за филмовия саундтрак. Музикант и актьор, в студиото на Джаз ФМ той разказва за създадената от него музика към словенския „Шоково състояние“ на Андрей Кошак, както и за участието си в „Миграцията на паламуда“ на Людмил Тодоров. Интервюто можете да чуете тук.

На пръв поглед невероятна история. Бунтовник срещу комунизма бяга от България през 40-те години, арестуван е като шпионин в Турция, емигрира в Канада, прехвърля се в Съединените щати и за да бъде в атмосфера, близка до родния Бургас, се установява в Лос Анджелис. И съвсем естествено започва да снима филми. Еротични. Това е ревностният християнин, предан съпруг и добър баща Стивън Апостолов. В Меката на киното той заснема 16 нискобюджетни еротични филма, които му отреждат почетно място в пантеона на B-movie културата. На него режисьорът Йордан Тодоров посвещава документалния си филм „Татко снима мръсни филми“. Интервюто на Таня Иванова можете да чуете тук.

На снимката: кадър от филма "Огнените колесници".