Във второто предаване „Джаз истории“ с музиката на Камелия Тодорова:
- Певицата е солистка на Софийския диксиленд
- На джаз фестивал в Индия й акомпанира Оркестърът на Стан Гец. Само по Джаз ФМ можете да чуете архивния запис от този паметен момент
- Заминаването за Германия и работата с Роджър Тейлър от Queen по албума 2 Souls in 1. Към репертоара от него по-късно Кеми се завръща с Михаил Йосифов секстет (тромпетистът прави великолепен аранжимент на Habitual Things) и със Софийската филхармония и Националния филхармоничен хор „Светослав Обретенов“ под диригентството на Славил Димитров (маестро Димитров аранжира Nights in White Satin от този репертоар). За двете поредици от концерти „Приказка за любовта без край“ и „Нощи в бял сатен“ Камелия Тодорова бе удостоена с наградата „Кристална лира“ на Съюза на българските музикални и танцови дейци и Класик ФМ
- Завръщането с „Привличане“ – албум, в който Камелия Тодорова се изразява и като композитор
- Певицата се включва в популяризиращата джаз наследството поредица от концерти, организирани от Людмил Георгиев и представени с участието още на Васил Петров и Стефка Оникян
- В почит към Георги Минчев Кеми прави кавър на „Снегът на спомена“
- Първата изява пред публика е със студентската група на Вили Кавалджиев
Случи се около работата ми с Йонко Татаров в Консерваторията. В академията преподаваше и бате Зари – Светозар Русинов, който водеше диксиленда. Там беше и Бадема – Емануил Манолов. След като ме чуха на Втория джаз преглед, решиха, че не могат да ме изпуснат. След премиерата ми с Йонко Татаров ме поканиха. Така направихме тези записи.
Hello Dolly изпях в началото, когато започнах да пея по ресторанти и барове Още не знаех дали ще ставам джаз певица, но имах такъв репертоар. Пътувах с автобус до „Щастливеца“ на Витоша. С него пътуваха и музикантите, които работеха в хотел „Простор“. Певицата непрекъснато коментираше: „Как успяваш с Hello Dolly да веселиш хората – много е изтънчено, кой ти слуша джаз.“ Като говорим за чалга – тя отдавна си съществува... Аз просъществувах все пак на „Щастливеца“, защото имаше много чужденци през зимата. Но ме преместиха в града – в нощния бар „София“, защото се оказа, че там има по-голям интерес. Това беше много интересна комуникация между мен и човека, който ръководеше оркестрите в „Балкантурист“.
Между музикантите се говореше, че се появява нещо ново... Беше тръгнала мълвата, че съм джаз певица, най-вече заради това, че пея на английски, а в „Балкантурист“ то беше почти забранено – само 1% от песните можеше да са на английски. Всичко останало беше разделено между италиански, френски, руски най-много – 50%, и български. Така че в диксиленда не беше толкова сложно да попадна, тъй като те нямаха певица по това време. След Леа Иванова съм единствената... Даже се радвам, че съм имала концерти заедно с нея! В „Новотела“ правехме шоу програми с Тодор Колев, Еди Казасян и Леа Иванова. Тогава също пеех джаз.
Първата песен, която беше направена за биг бенд и имах аранжимент от Йонко Татаров, беше God Bless The Child. След това пях Hello Dolly, Summertime, What a Wonderful World – пеех ги с Вили Казасян в началото, преди да започна да работя върху българския репертоар.
В бар „София“ бях с Уджака, който работи там много години. После се премести да свири и в оркестъра на „Парк хотел“. Там свиреше и Данчо Капитанов, понякога и Людмил Георгиев. В „Японския“ тогава беше Любо Павлов, който отиде да работи във Виена и живее там.
Получих покана да отида в Бомбай, след като спечелих „Златния Орфей“. В журито бе и организаторът на „Джаз ятра“. Той изпрати лично до мен покана да участвам – официално Комитета за култура изпращаше „Бели, зелени, червени“. Това беше голям проблем – на мен ми отказваха виза, отказаха ми командировъчни – тъй като съм била лично поканена, трябвало да ме „поемат“ от Индия. Нахълтах в кабинета на Людмила Живкова, за да си извоювам правото да ми дадат паспорт. Имах роднина, нейна приятелка, и успях да си уредя да вляза без да ме изгонят. Държах да замина за този фестивал. В последния момент ми извадиха паспорт, но си изпуснах самолета. На летището казах, че няма да мръдна от там, докато не замина за Бомбай. Шефът на „Балкан“ намери вариант – пътувах до Атина, където престоях 18 часа без една стотинка. Имах пет долара, които не можех да си позволя да ги похарча, тъй като ми трябваха за Индия. А и какво мога да си купя с 5 долара…
Дойде самолет от Стокхолм, който пътуваше за Бангладеш – тогава беше много модерно да се ходи там и самолетът беше пълен с тийнейджъри. В него пътуваше и шведски оркестър за фестивала в Бомбай. Той се ръководеше от турския барабанист Окай Темис. Запознах се с тях. Навих музикантите да свирим. Пяхме „Бийтълс“ – един от тях свиреше на китара.
Когато пристигнах, се оказа, че няма да има подготвено трио, което да ми акомпанира. Не съм известна като останалите... Единствен вокалист съм, другите бяха инструменталисти. Започнах да се чудя как да се представя. Говорих с лидера на шведския оркестър – но тяхната музика беше между модерен джаз и етно – не пасваше да участвам с тях. Но той ми помогна да се запозная с „Чарли Мингъс дайнъсти оркестър“, за които имах ноти от работата ми с Оркестър „София“ – те обаче се чудеха от коя планета съм и ми отказаха. „Бели, зелени, червени“ бяха първите, които ми отказаха, защото свирели модерен джаз, а не свирели традиционен. Казах им: „За да свирите модерен джаз, трябва да минете през традиционния – суинг, блус – от там тръгва джазът.“ Не, не можели да свирят такъв джаз…
Минава един ден, втори ден, запознах се с един от музикантите от Оркестъра на Стан Гец един ден преди техния концерт. Попитах дали не биха ми помогнали да изпълня поне три песни в някой промеждутък. Организаторът на фестивала също говори с тях: „Важното е да излезе и да изпее няколко песни.“ Те казаха: „Да, но ако си позволим това, Стан Гец ще ни уволни. Разчитаме на твоята симпатичност да не го направи!“
Завършиха концерта и останаха на сцената, за да мога да изляза. Организаторът ме представи и започнах да пея. Най-смешното и най-учудващото беше, че на втората песен Стан Гец излезе на първия ред, помоли един човек да стане от стола си, за да седне той, и продължи да слуша. Имах и бис. Свърши концертът – всички знаехме какво ни чака. Уверих ги: „Аз ще се оправя, бъдете спокойни.“ Събирам си нотите в гримьорната, идва Стан Гец и казва: „Какво направи с този син поглед, че ми открадна музикантите.“ Извиних се: „Много се извинявам, знам, че не е редно, знам, че не трябваше така да постъпвам, знам, че трябваше Вас да питам, но съм от България, а никой не я познава...“ „Аз познавам България, знам къде се намира!“ „На мен ми беше неудобно, защото, с когото и да говоря, никой не знае страната ни. А трябваше да се представя! Просто нямах друг избор, нямаше кой да ми акомпанира.“ – казах. Изгони всички от гримьорната – все едно ще ги уволнява. Почувствах се още по-виновна. Той продължи: „Моят шофьор ще те откара до хотела ти и те каня на вечеря в „Шератон.“ „Благодаря, ще бъда там!“ На вечерята той ме попита: „Би ли се съгласила да направиш два концерта с мен?“ Отговорих: „Разбира се!“ „А какъв ти е хонорарът?“ Не знаех какво да отговоря – аз още си бях с пет долара в джоба… „100 – 200 долара.“ – отвърнах. „Добре!“ Изпрати ме след вечерята в хотела, за да си взема багажа, и ме настани в „Хилтън“, където са всички негови музиканти и където трябваше да бъдат концертите. Имах ден и половина – два да се оправя, защото концертите бяха веднага след самия фестивал. Неговата приятелка ме взе под крилото си, купиха ми два костюма и, отивайки в Индия с пет долара, се върнах с 200 долара и с два нови костюма. И пях със Стан Гец!
Създадох си голямо приятелство с тромбониста Алберт Мангелсдорф. Покрай това приятелство участвах в следващия джаз преглед – четвъртия. Когато Милчо дойде за първи път, Мангелсдорф беше в България и аз излязох да правя импровизации, защото се познавахме от Индия.
Има преливане от джаза в поп музиката в периода 1980 – 1982 г. Ходя на джаз, но и на поп фестивали. Печеля „Златен Орфей“, след което отивам в Дрезден и печеля „Дрезден Гран при“, правя турнета в Чехия, Унгария. В Полша гостувам два пъти – през 1979 г. в Люблин, а през 1981 на „Джаз джамборе“. През 1982 г. снимах филми, правех турнета в Словения, Чехия и Източна Германия. Гостувах шест месеца в „Фридрихштад палас“. Връщайки се, си направих филма и тогава се запознах с Майкъл [Кунстман]...
През 1982 г. от пролетта до Нова година бях във „Фридрихштад палас“. Отидох напролет, защото трябваше да започна репетиции с целия състав – те траяха три месеца, за да излезе спектакълът през лятото. По сценарий откривам програмата с балета – оказа се, че трябва да вляза във форма с танцуването и три месеца всеки ден репетирах с балета, за да мога да танцувам с тях. Откривах програмата, правех своето шоу в средата и след това закривах. Пеех на английски в моята част, но откриването и закриването бяха на немски. А не знаех и думичка немски!
През същата година вече й се е наложило да пее на немски – на поп фестивала за песни и изпълнители в Дрезден. Там печели Голямата награда. Една от песните е „Откритие“. Другата – от немски автор – такъв е регламентът на конкурса
Не знаете колко съм се мъчила с тази песен, защото трябваше с българка преводачка да направим текста така, че да го науча. Аз го учих там, защото нямах около себе си в България хора, които говорят немски. Подготвих се изцяло за три дни там. Преводачката ми суфлираше през цялото време. По този начин научих и текста за „Откритие“. Тогава бяхме заедно със Сашо Бръзицов и с Тончо Русев. Сашо беше много горд, даже излезе да дирижира своята песен „Откритие“. Оркестърът беше фантастичен! Те му изсвириха песента така, както никой не я е свирил.
В Германия първо направих няколко демо записа, които ги разпращахме до най-различни мениджъри, един от които бе мениджърът на „Куийн“. Не изпращах джаз песни, а блус. Хелър Фортемайер получи запис, който направихме преди за замина – кавър на песента Woman in Me на Дона Самър. На турнетата си тогава, дори на концерта в Прага, изпълнявах песни на Дона Самър от нейния албум Bad Girls.
Намерихме първия сингъл – песента Bursting at the Seams. След това се оказа, че трябва да спра, защото бях бременна. Шест месеца след като родих тръгнах да пътувам до Англия. Вече избрахме окончателно песента и започнахме записи. Така записахме Bursting at the Seams.
Първото писмо, което изпратихме на продуцент в Англия, беше до Джим Бийч. Намерихме връзка, защото пиарът, който ни пое тогава, бе пиар на „Куийн“. Получихме отговор, че Фреди много харесва гласа ми и смята, че ще постигна доста, особено с тази песен. Това ни даде възможност да подпишем договор с Virgin.
По стечение на обстоятелствата Саймън Драйпър, който бе шеф на Virgin в този момент, беше семейно свързан с Роджър Тейлър – бяха женени за две сестри, и така избра Роджър Тейлър да направи римейк на песента. Отидох в Монтрьо, където беше тяхното студио – точно където се провежда джаз фестивала. Записахме наново Bursting at the Seams. Три дни преживях емоции около „Куийн“, запознах се с целия състав – всички бяха там – Фреди, Браян… С Джим Бийч вече не си говорехме само по телефона, а се видяхме лично. Бяхме на гости на шефа на самия фестивал – Клод Нобс. В края на записите имахме няколко варианта на песента, а вечерта направиха голямо парти в дома на Нобс, което продължи до 5 ч. Решиха, че в този момент ще отидат в студиото, за да избират вариантите. Спрях ги... В 11 ч., когато ме взе таксито, още не знаех коя версия ще бъде избрана.
Bursting at the Seams е една балада, която няма точно определен стил. Подобно на репертоара на „Куийн“, не се категоризира точно като рок – тя е просто балада. Дори беше безмензурна – нямаше определен ритъм. Ритъмът дойде, когато решихме да правим римейка заедно с Роджър Тейлър. В оригинал имаше леки барабани, но те бяха електронни и не така отчетливи, песента вървеше много по-акустично. Аз много я харесвах в този й вид – после ми беше странно, защото се получи съвсем друг стил. Но тогава Майкъл реши, че трябва да се насочим към рок сцената, тъй като хората ме оприличаваха много на типаж между Тина Търнър и Принс. Отделно като визия ме сравняваха с Мадона. Тези неща ме ласкаеха, но не ми харесваше, че ме оприличават на някого. Явно още не бях намерила собствения си стил и характер в това, което записвах. Все пак решихме да продължим на тази рок сцена, тъй като Майкъл смяташе, че това е по-комерсиално, отколкото да се развивам като джаз изпълнител. Аз бях също мнение, че мога да пея соул, мога да пея рок, защото съм блусар като изпълнител. Но не пробихме... Пробихме донякъде, колкото да излезе напред името ми, но от там нататък някои лични проблеми, които се случиха – житейски, между мен и Майкъл дръпнаха цялата история назад и нещата не можаха да се случат така, както ги бяхме планирали.
Аз смятам, че това, което съм изпяла като рок албум е чудесно – въобще не откстъпва на големите изпълнители на рок музика, а и самите песни като репертоар бяха много силни. Бях ги подбрала директно от EMI Publishing – имах на разположение четири дни да слушам музика и да избирам. Смятам, че съм направила много добър подбор. Музикантите, с които работех, също бяха много доволни, защото много леко вървеше работата. Проблемът беше винаги само Майкъл. Той създаваше проблемите... (Смее се.)
Към този репертоар Кеми се завръща години по-късно. През 2015 – 2016 г. Михаил Йосифов аранжира някои от песните за съвместните концерти „Приказка за любовта без край“. Славил Димитров прави аранжимент на „Нощи в бял сатен“ за двата едноименни концерта с ръководените от него Софийска филхармония и Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов“ – през 2015 г. в парка на двореца „Врана“ и през 2016 г. в Националния дворец на културата, като част от Салона на изкуствата. За тези свои участия Камелия Тодорова бе удостоена с наградата „Кристална лира“ на Съюза на българските музикални и танцови дейци и Класик ФМ.
На церемония на Деня на будителите през 2016 г. имам удоволствието да връча наградата „Кристална лира“ на Камелия Тодорова
Камелия Тодорова с „Кристална лира“ от Съюза на българските музикални и танцови дейци и Класик ФМ
„Привличане“ излезе през 1996 г., след като две години по-рано събрах всичките си готови записи в „Настроение“ – те не бяха излизали въобще. Тогава работех по концерти и участия с Косьо Цеков – той аранжира целия албум. Записахме го в студиото, което ФСБ използваха – аз се доближавах до целта си да работя с ФСБ. Май най-добре ще се приближа, ако те чуят тези записи и ми предложат отново да изпея „Случва се“ и „Игра на въже“. (Тези две песни на английски език Кеми пее на концерт в Австрия, а след него Фрида от ABBA лично я поздравява за изпълнението и казва колко много са й харесали композициите на ФСБ. Повече чухме в първото издание на „Джаз истории“ и можете да прочетете тук. Защо Кеми поиска да изпее песните на ФСБ? Нашият разговор продължава...)
Живеех на Орлов мост, Румен Бояджиев живееше на „Иван Асен“, леля Милка живееше на „Янтра“ – всички бяхме в един квартал. Милка Драгнева познаваше майка ми, тя познаваше цялото семейство на Милка. Константин Драгнев го познавам от фестивалите. Румен и Даниела познавах от другите Румен и Даниела, с които сме ходили у тях на гости – Румен, който е мултипликатор и замина за САЩ; тогава той още живееше в България – беше художник в Академията. Много харесвах ФСБ и съм от първите им почитатели – ходила съм на всичките им концерти. Хареса ми музиката и ми се искаше да пея нещо по-модерно. Когато започнах да пея на български, винаги исках нещо да променям, да се развива, да не е едно и също. И това беше моето първо търсене. След като направих всичките си записи, исках да продължа в тази посока, в която вървят ФСБ. Но така се случи, че заминах, и това се прекъсна.
Албумът беше разделен на две – българска и английска част. Едната беше с кавъри, които правехме на участия, а другата – български оригинални песни. Изпях моя песен, изпях на Косьо една песен, на Румен Бояджиев две песни... Смятам, че много хубаво се получи, защото не беше имитация на ФСБ, а беше репертоар за мен.
Малко след това направих един сингъл с Румен Бояджиев младши – „Докосване“. Там излязоха „Нарисувай“ и „Докосване“ по текстове на Даниела. „Но дали“ я написах на английски самостоятелно, но българският текст е работа на Даниела. На песента на Косьо текста написа Живка Шопова. „Самота“ е на Сашо Миладинов – младши, там сме съкомпозитори. Текста го написа Мишо Белчев. Представих я на последния „Златен Орфей“.
С Вили Казасян никога няма да забравя падането ми от един практикабъл. Пеехме заедно с Васил Найденов на ревю в зала „Универсиада“ – на сцената бяхме на огромни практикабли, по един метър високи. Токът на обувката ми се заби между два практикабъла и полетях с гръб към публиката. Но не изпускам микрофона и продължавам да пея! Хората ми помагат да се кача на сцената. Вили нищо не вижда, защото е с гръб, оркестърът вижда, обаче не спира, защото той не е спрял да дирижира. Така продължих участието си – с големи бримки по чорапогащите, но не спрях да пея.
Той беше човек – енциклопедия: знаеше всичко за историята на джаза и го разказваше много по-добре от всеки историк. Имаше много записи, много материали, знаеше много пиеси.
Винаги имаше идеи – не искаше да остарява и смяташе, че трябва да се работи безспирно. Събираше ни вкъщи. Така с Васил Петров измислиха идеята за такива концерти.
Правехме джаз матинета в Банско заедно с доктор Емил Илиев веднъж месечно за гостите в неговия рехабилитационен център. Той ни канеше – мен, Васил, Стефка Оникян – решихме четиримата да направим концерти – единият да бъде с музиката на Гершуин, другият – с Елингтън... Започнахме да го замисляме като репертоар – измисляше го Людмил и той най-много тичаше за самата организация.
Работата беше много приятна. Работехме с Рупето – Бог да го прости, Митко Шанов свиреше на бас, а Крум Калъчев бе барабанист. Много неща сме преживели, но те бяха много хубави матинета. Ако не беше тази енергия, която Людмил имаше, за да ги организира, нямаше и да се състоят. Покрай него се научихме как да се борим да си правим концерти. 90-те години бяха много тежки – човек нямаше идея как сам да се оправя.
През 1999 г., когато с Живко Петров започнахме да подготвяме репертоара за албума „Перли“, работехме с Людмил Фотев – тогава той беше директор на радио RFI. Заедно с един дижей направиха концерт в чест на Георги Минчев и решихме да направим тази песен. Говорихме със Симеон Щерев и с Живко. Симеон разписа и дойде да свири в записа. Направихме го с Ивайло Янев. Така се свързах с него. Впоследствие той беше нашия тонрежисьор на „Перли“. За това честване направихме този запис. Мисля, че е много сладък…
Жоро Минчев е също част от моето минало – и той беше част от тази група с Паното, Бойко Борозанов, Сашо Бръзицов, Дионисиев – огромна група от хора, които се събирахме. Даже най-големите купони в тогавашните години се правеха от художника Теди Балкански. Теди и Сашо Балкански правеха жестоки купони на един таван, творчески. Имахме връзка с Джина Шентова, която завършваше Художествената академия. Тя е дъщеря на художничката Мария Недкова и на Жак Шентов. Живееше на „Аксаков“, където отидох да си празнувам абитуриентския бал, защото не ми хареса в зала „България“.
Много бяха сплотени хората на изкуството – архитекти, художници, скулптори, музиканти, кинаджии. В киното участваха много от големите ни добри композитори – Борето Карадимчев го познавам най-вече от там. Един-два пъти съм работила с него за негови песни, но съм била често в негова компания. Всички ние бяхме големи купонджии. Сега младото поколение не знаят какво е купон. (Казва със смях Кеми.) Ние не си говорехме. Ние танцувахме и се веселяхме. Ние танцувахме безспирно. Аз не позволявах на моите купони някой да седне…
Едно от местата, на които съм пяла, без да имам идея, че ще ставам певица, беше на баловете на художниците, които се правеха през 70-те години в Националната художествена академия. Веднъж за първи път слушах Вили Кавалджиев, който беше студент по медицина и имаше група, с която свиреха балади. Пях в When a Man Loves a Woman – излязох емоционално да му пея вокали – бях още ученичка, 16 – 17-годишна. Бяха жестоки балове! Абитуриентите днес нямат идея какво са правеше в България! Имаше хора и навън, и вътре. Два – три дни маратон, всички групи минават – „Сребърни гривни“, „Тангра“, „Щурците“, Вили Кавалджиев, всичките...
Разказа на Камелия Тодорова, както и нейно неиздавано изпълнение на песента You Are the Sunshine of My Life с Оркестъра на Стан Гец, можете да чуете чрез бутона „Аудио“.
„Джаз истории“ се излъчва по Джаз ФМ в петък от 22 ч. с повторение в неделя от 14 ч.
В следващото издание на предаването: Камелия Тодорова с Живко Петров в албумите „Перли“ и Feels Like…, както и на концерт в Зала 2 на НДК
Очакваме вашите истории с гостуващите ни музиканти, както и вашите снимки на/с тях, на електронен адрес [email protected]. Споделяйки ги с нас, давате своето съгласие те да бъдат публично използвани.
Камелия Тодорова ще пее с Живко Петров трио на фестивала ни „София джаз пийк“. С концерта на 26 април от 19:30 ч. в зала „България“ гостуваме на организирания от „Кантус Фирмус“ Европейски музикален фестивал.
Снимки: личен архив на Камелия Тодорова, специално предоставени на Джаз ФМ
