Как бе създадена българската джаз музика? В проекта на Джаз ФМ „Джаз истории“ творците ще напишат автобиографията на българския джаз. Ние ще дадем платформа: в ефир – в петък от 22 ч. с повторение в неделя от 14 ч., и в интернет – на сайта ни и на специалния микросайт, който предстои да открием. Гледаме напред към пътуваща изложба със срещи на творците с публиката в разговори и концерти, към книга, към албум и може би дори към филм. За любимата ни музика ще разказваме с думи, със снимки, с неизлъчвани или с малко известни записи, с видео, с предмети… Ще изградим виртуален Музей на българския джаз, а мечтаем той да стане и реален. Започваме!
„Джаз истории“ по Джаз ФМ ще опише историята на българския джаз
Първи участник „Джаз истории“ е Камелия Тодорова. В първото предаване с нея:
- Любов към джаза по наследство
- Случайна среща с Николай Георгиев и театър „4 + 4“
- Вокални уроци при Катя Спиридонова
- Първи стъпки с Людмил Георгиев, Александър Мирев, Александър Бръзицов, Марио Станчев
- Джазът в България запява на английски език
- Наградата „Дюк Елингтън“ от Джаз фестивала в Люблин, Полша
- С песните на ФСБ на английски език – висока оценка от Фрида от ABBA
- Чуждата преса я нарича „Златното момиче в златна клетка“, следват проблеми с властите у нас
- Студенти бягат от лекции от Консерваторията и учат в дома й
Обичта ми към джаза беше наследствена – предаде се от баща ми, който слушаше много тази музика, беше джаз фен. Той е един от откривателите на първите джаз клубове в Париж.
Бащата на Камелия Тодорова Кирил Костов Тодоров е роден през 1920 г. в Белград, където неговият баща е бил дипломат. Първите 20 години живее в Париж. Точно преди да се върне в България, през 1940 г. с приятели открива първите джаз клубове във френската столица.
Тази му страст се пренесе в България. Познавам всички хора от света на музиката в България от него. Първите си крачки направих с Людмил Георгиев и Сашо Мирев. Те ме въведоха в джаз обществото. В момента, в който реших, че ще се занимавам с музика, просто нямаше друг избор за мен, тъй като това ми лежеше най-много – да пея джаз. Пея поп, пея рок, блус, соул, но джазът си остана стилът, с който ме припознават всички.
Родителите на Камелия Тодорова
Много обичах да слушам музика. Баща ми слушаше предимно Voice of America, „Свободна Европа“ и т.н. – предимно слушаше джаз. Любимец му беше Луис Армстронг и той умееше да го имитира с уста – имитираше с уста свирене на тромпет. И когато си купи тромпет, за да се научи да свири, не можа да се научи, и впоследствие подари тромпета на нашия училищен оркестър (бившата Първа мъжка гимназия, после – 10 СОУ, на ул. „Стара планина“).
Мечтаех повече за актьорска дейност, най-вече – за кино. Това си остана моето велико хоби и мечта. Когато завърших (Техникума по дървообработване и вътрешна архитектура), имах техническо образование за вътрешна архитектура и исках много да се занимавам с изкуство. Всичките ми приятели, които бяха архитекти, художници, строители – техните хобита бяха музиката и артистичните изяви – театър, кино и т.н. Това не ми липсваше като среда – да имам тази информация за това как се развива културният живот. Но случайността ме срещна с театъра – трупата „4 + 4“, а там от мен се изискваше да пея. Оказа се, че това е най-голямата ми дарба и аз трябваше да я следвам. Благодаря наистина много на Николай Георгиев, защото в този състав успях да се науча на тези неща. Вместо да уча на бюро четири години, четири години учех всичко в практиката. Когато трябваше да се закрие театъра след 4 години работа, кандидатствах и във ВИТИЗ, и в Консерваторията. 90-те години, когато се завърнах, бях отново с театъра за 3 години, когато бяха вече формация „4 х С“.
В театър „4 + 4“
В началото беше с един доста професионален актьорски състав, след което той се промени и стана смесица от аматьори като мен, и професионалисти. Имаше професионалисти – танцьори, певци и актьори. Аз се учех в този театър на всичко – на присъствие на сцената, на актьорска работа, пластична работа и пеене. И тогава започнах първите си уроци по пеене. Това беше с майката на Александър Бръзицов Катя Спиридонова. А там попаднах чрез Александър Мирев, който също е пианист: свиреше предимно в чужбина, а по онова време, от време на време, и в Панорамата на стария хотел „София“ – сега „Радисън“. Средищата в България не бяха на много места – ВИТИЗ, Унгарския ресторант, Руския клуб, хотел „София“, когато се построи, Бирхалето, „Бамбука“ – на ъгъла срещу градинката на Народния театър. Там се събираха най-вече хората, които бяха в областта на изкуството. Баща ми непрекъснато се срещаше с такива личности и в много случаи ме взимаше със себе си, така че от малка имах контакта и присъствието на интересни хора около себе си.
В „Прилив на нежност“
На втория кръг във ВИТИЗ ме скъсаха. Но в Консерваторията ме приеха и бях първа в списъка. Реших, че първо ще пея и после ще видим какво ще стане с киното. Аз си снимах филми междувременно с малки, епизодични роли, но започнах вече да пея професионално. Така се роди идеята на Сашо Бръзицов да работи с мен. Повика няколко свои колеги – като Тончо Русев, Вили Казасян, Атанас Косев също беше негов приятел – навремето те имаха една група заедно с Паното – пианист, който сега живее в Швеция, Асен Агов – най-различни хора, които се събирахме на купони. В Консерваторията се запознах със Симеон Щерев, който беше мой преподавател по импровизация и хармония. Освен това Тошето Спасов също работеше като преподавател в Консерваторията. Людмил Георгиев остана един от най-близките приятели на баща ми.
С Голямата награда от „Златния Орфей“ още с дебюта си със „Стая на релси“
В един момент направиха оркестър и решиха да пробват дали мога да участвам с тях, тъй като се запознах в Консерваторията и с Марио Станчев. Направихме една проба как бих звучала с тях и така се взе решение да участвам с тях на Втория джаз преглед. Никой – нито аз, нито оркестъра мислехме, че ще имаме такъв успех, какъвто се получи в зала „Универсиада“. Даже беше много емоционално – като завърших да пея, понеже имах бис, излязох без разрешението на оркестъра, за да изпея акапелно Lady Sings the Blues (представете си колко отдавна тази песен е в главата ми!), тъй като съвсем скоро беше излязъл филмът за Били Холидей и го бях гледала. После ми се скараха малко, че съм излязла без оркестъра. Така започна моята работа с джаза.
С Голямата награда от „Златния Орфей“ още с дебюта си със „Стая на релси“
По-късно направихме матинета в бара на хотел „София“, които бяха много успешни. Започнахме да правим и концерти в провинцията. Тогава в Благоевград имаше хубав бар, в който телевизията заснемаше концертите, в Габрово също имаше силно присъствие на джаза. Започнаха споровете дали може да се пее на английски или не. Като че ли моят аргумент, че джазът не може да се изпълнява на друг език, освен оригиналния, се възприе. И така вече бях джаз певицата, която пееше на английски. Независимо дали пеех джаз или не, аз си пеех на английски. Две години по-късно започнах да правя репертоар на български език, което не беше джаз, но аз си останах „джаз певицата Камелия Тодорова“.
С Вили Казасян
Първата песен, която научих на български от Сашо Бръзицов беше „Стая на релси“. След като спечелих „Златния Орфей“ с нея, на следващата година представихме дуета с Орлин Горанов „Думите отлитат“. На Третия джаз преглед пях с него. Изпълнихме и друг дует – песен на Джордж Бенсън. Представих и „Такситата“, така да се каже – „Прошепнати мечти“. След това дойде „Да е влюбен този свят“ на Вили Казасян и чак след това се появи „Не ме гледай така, момче“. Това бяха много силни две години, в които направих целия този репертоар. Той излезе чак когато се върнах в албума „Настроение“ (1994 г.). Всички тези записи бяха направени между 1979 и 1982 г.
На представянето на албума „Настроение“ през 1994 г. със записи от периода от 1979 до 1982 г.
Всеки един композитор, който е проявил интерес към мен, се отнасяше първо към Сашо Бръзицов. Не за друго, а защото той бе моят откривател, а аз бях неговата певица в този период. Александър Йосифов ми предложи песен. Георги Генков – също съм изпяла и негова песен. Много са авторите, но с всички съм се срещала първо в апартамента на Сашо Бръзицов, тъй като четири пъти в седмицата ходех на уроци там. Винаги след урока имахме среща със Сашо – нещо почвахме да работим, нещо правехме... Например тази дуетна песен с Орлин първоначално той я беше решил като солова пиеса. Аз я изпях сама, Орлин я изпя сам, а накрая решихме, че може да стане дует. А после беше много интересна срещата ни с Тончо Русев, който направи песента „Не ме гледай така, момче“, но първо я даде на Сашо, защото искаше да бъде аранжирана така, че да пасва на „джаз певицата Камелия Тодорова“. Неслучайно никой не вярва, че това е песен на Тончо Русев, защото целият аранжимент, всичко е направено от Сашо Бръзицов.
С Александър Бръзицов на представянето на албума „Настроение“ през 1994 г.
През януари 1979 г. бях в Полша с Марио Станчев на фестивал в Люблин, където спечелих специалната наградата на Дюк Елингтън, а в конкурсната програма бях на второ място. Тогава синът на Дюк Елингтън ни връчи наградите лично, което беше голямо признание за мен и смятам, че и Марио беше много горд. Когато се върнах от фестивала, гостувах за първи път при Кеворк Кеворкян. От това интервю ме забеляза режисьорът на „Търновската царица“ Янко Янков и ми предложи да участвам. Това беше най-големият късмет, който съм имала в живота. И всъщност моята мечта се беше изпълнила.
Сцена от „Бон шанс, инспекторе!“
Изпях A Flower is a Lovesome Thing и People. И двете песни бяха много трудни, но като че ли заради аранжимента, който Марио направи за A Flower is a Lovesome Thing – нямаше такъв тип аранжимент само за глас и пиано – получих тази награда. Синът на Дюк Елингтън също не вярваше, че съм бяла, така че в началото, когато се появявах в Европа на фестивали, никъде не ме приемаха като българка: „Да, от България, но защо е бяла?!“ Така беше и при гостуването ми във Варшава на Jazz Jamboree с диксиленд оркестър. В това отношение пак имах късмет, че ме чуха на много места, но някак си аз си проиграх козовете с моето заминаване през 1983 г.
С Марио Станчев
Тръгнах да обикалям и да правя турнета в целия социалистически лагер, където пеех и на български, и на английски, но предимно поп музика, защото такива бяха фестивалите. Където беше джаз, си пеех джаз, където беше поп, пеех поп. Доста голям фурор имаше покрай изпълненията ми в Австрия, тъй като се явих с репертоар на ФСБ. Интересното беше, че гост на фестивала беше Фрида от ABBA и тя лично дойде да се запознае с мен, защото България й беше много интересна. Каза, че не са идвали тук. И продължи: „Въобще не приличаш на това, което съм си представяла, даже ми приличаш повече на шведка.“ Много й харесаха песните на ФСБ. Аз ги изпълнявах на английски. Точно Русев беше много, много щастлив, където и да гостуваше с мен. Той присъстваше и в Австрия, и в Германия, и в Чехия – на всички фестивали, където съм се явявала, и винаги беше много горд.
На концерт в Чехословакия. Автор: Мирослав Поспишил
В повечето случаи това се организираше от Импресарска агенция, където директор беше Христо Друмев. В Концертна дирекция пък работеше Тончо Русев. Концертна дирекция винаги имаха представител, който пътува с теб. Всички контакти, които те имаха по цял свят, бяха благодарение и на „Златния Орфей“. Имахме на разположение да гостуваме на абсолютно всички видове фестивали. Правеха се пречки, имаше спънки за някои като мен, но в общи линии много по-добре беше организирано всичко, защото имаше затворен кръг на продуцентство и структури. Имаше възвращаемост и на пари, и на всичко, което се инвестираше в работата, и беше много професионално.
Бяхме в Белгия на фестивал, заедно с Георги Станчев, Маргарита Хранова и дует „Ритон“. Един продуцент, българин, много беше харесал Георги Станчев и ни посрещна в Брюксел. Но всъщност фестивалът се състоя в Кноке – един град, който няма да забравя, защото след това съдбата отново ме срещна с него. Той е на брега на морето. Кноке се оказа много интересно място – то е като вилна зона, в която живеят по-заможните хора. Имаше казино, където имаше и голяма сцена и се правеше поп фестивал – на него се представяха определени държави с цял екип от изпълнители. Имахме два дни репетиции – пеехме на живо с биг бенд. С тази цел тогава Стефан Димитров ми написа аранжимента на I Can’t Say No, пях и „Прошепнати мечти“ и Maybe This Time. Така бях забелязана от пресата – от радио и телевизионните излъчвания, и пак беше поставен въпросът за бялата черна изпълнителка от България. Непрекъснато ме сравняваха с черните изпълнители.
Като се връщах от някъде от фестивал, особено когато бях в Португалия, бях наречена „Златното момиче в златна клетка“, а аз съм правила интервюто в присъствието на посланика ни в Лисабон. И излиза на първа страница статия и тук ме викат и ме питат какви са тези заглавия. Казах: „Да не би аз да ги пиша заглавията? Аз съм дала интервюто пред посланика. Той може да ви даде отчет. И моля ви се, не ми правете такива скандали, защото където и да отида, го правя в присъствието на хората, с които съм. Те трябва да ви дадат отчет защо. Мога ли аз да кажа защо?!“ Но така или иначе, това беше най-големият проблем. Особено като отидох в Копенхаген на фестивал, и то на комунистическия вестник на Копенхаген, бяхме със Симеон Щерев. И пак писаха за моята „златна клетка“ – те вече по инерция започнаха да си го пишат това нещо. И винаги ме викаха от министерството да ми правят забележка защо давам такива интервюта: „Прочетете ми интервюто – аз не съм казала, че съм в клетка!“
С Людмил Георгиев
Интересното беше, че когато пеех на български – позволявах си и на джаз фестивалите от време на време да пея на български, на хората много им харесваше да слушат българския репертоар. В Дрезден, когато спечелих голямата награда на фестивала – той е поп фестивал, пях на немски, нищо не разбирах от немския език в този период – и хората се влюбиха в песента „Откритие“ на Александър Бръзицов.
Пощенска картичка с лика на Камелия Тодорова
Една от годините след Втория джаз преглед, пях и с Биг бенда на Консерваторията с Йонко Татаров като диригент на оркестъра. Той беше също мой фен и бе много приятен и добър музикант. Тогава към Консерваторията имаше хубав биг бенд и той го ръководеше много добре.
С Милчо Левиев на пианото
Живеех на Орлов мост, на Канала. Консерваторията бе на две спирки от моята къща. Когато бягахме от лекции, се събирахме вкъщи. Имаше подиум, пиано, правехме си джем сешъни, учехме хармония, народни песни на няколко гласа с инструменталисти. И между цялата тази работа аз им готвех – всички са запомнили моя гювеч и моя фасул.
В този период правех много големи купони на моите рождени дни, на моя имен ден. Една Цветница в моя дом имаше около 350 души – толкова дойдоха на гости за целия ден. Нали не се кани на имен ден, всички пристигаха и питаха: „Купонът тук ли е?“ Бяхме една цветна София! Всички се познавахме, знаехме къде да се срещнем. Нямаше да обикаляш и да се чудиш къде ще намериш колеги да се видиш. Просто ние се виждахме, защото бяха малко местата, където се събират и ходят хората. И се живееше много по-емоционално и по-запълнено!
Разказа на Камелия Тодорова, както и нейно неиздавано изпълнение на песента „Игра на въже“ на ФСБ, можете да чуете чрез бутона „Аудио“.
Във второто предаване „Джаз истории“ с музиката на Камелия Тодорова:
- Певицата е солистка на Софийския диксиленд
- На джаз фестивал в Индия й акомпанира Оркестърът на Стан Гец. Само по Джаз ФМ можете да чуете архивния запис от този паметен момент
- Заминаването за Германия и работата с Роджър Тейлър от Queen по албума 2 Souls in 1. Към репертоара от него по-късно Кеми се завръща с Мишо Йосифов секстет (тромпетистът прави великолепен аранжимент на Habitual Things) и със Софийската филхармония и Националния филхармоничен хор „Светослав Обретенов“ под диригентството на Славил Димитров (маестро Димитров аранжира Nights in White Satin от този репертоар)
- Изяви във Friedrichstadt Palast
- Завръщането с „Привличане“ – албум, в който Камелия Тодорова се изразява и като композитор
- Певицата се включва в популяризиращата джаз наследството поредица от концерти, организирани от Людмил Георгиев и представени с участието още на Васил Петров и Стефка Оникян
- В почит към Георги Минчев Кеми прави кавър на „Снегът на спомена“Очакваме вашите истории с гостуващите ни музиканти, както и вашите снимки на/с тях, на електронен адрес [email protected]. Споделяйки ги с нас, давате своето съгласие те да бъдат публично използвани.
Основна снимка: Камелия Тодорова на фестивала ни „София джаз пик“ в концерт за осмия рожден ден на Джаз ФМ през 2009 г. Снимки в публикацията: личен архив на Камелия Тодорова, специално предоставени на Джаз ФМ.
