Във второто издание на „Джаз истории“ с Йорданка Христова, тя ще разкаже за емблематични свои песни и за сътрудничества с прекрасни музиканти. Ще научим всичко за „Делфините“, „Песен моя, обич моя“, „Облаци“; ще чуем за важни епизоди от творчеството на Йосиф Цанков, Морис Аладжем, Зорница Попова, Светозар Русинов. И още – за връзката с Куба, за речитативите в песните, за уважението към и на колегите…
Йорданка Христова дебютира на сцената през 1963 г. с песента „Серенада“ по музика на Иван Маринов, с текст на Николай Николов и с аранжимент на Милчо Левиев, който дирижира Оркестъра на Българското радио и телевизия. Записът е направен непосредствено след завършването й на Студията за естрадни изпълнители, където учи при маестро Левиев. След това двамата продължават да работят заедно с радиооркестъра, като записват песни като „Една красива грешка“ и „Съседът тромпетист“ – и двете са с текстове на Радой Ралин, музиката на първата е на Милчо Левиев, а на втората – на Петър Ступел.
Песни като тези отвеждат Йорданка Христова към първите й емблематични хитове и спечелването на „Златният Орфей“. Тя дебютира на второ издание на фестивала през 1966 г. с песента „Делфините“ по музика на Димитър Вълчев, текст на Димитър Керелезов и с аранжимент на Дечо Таралежков. Йорданка Христова изпълва песента със силна емоция, която те понася напред, с делфините, по лунния път, некратък… Това винаги ще бъде характерният й почерк, оформен в Студията за естрадни изпълнители под наставничеството на Вили Цанков.
В студията Вили Цанков ми преподаваше по режисура и актьорско майсторство. Той ми каза, че всяка песен е един етюд от 3 – 4 минути, за които трябва да развълнуваш с текста и да бъдеш убедителен. Повярвах му на 100%. Затова не разпявах толкова песните, повече обръщам внимание на текста. Влизам в настроението и искам да изградя атмосфера, която според мен подхожда на текста и на темата.
Говорейки за тези непрестанни срещи и контакти между музикантите, имаше няколко клуба в театрите – Народния, Армията и разбира се, Сатиричния, където се събирахме много често. Димитър Вълчев беше диригент на оркестъра към Сатиричния театър и ми предложи тази песен за „Златният Орфей“. Приех. Имам няколко много хубави песни от него. Той беше изумителен музикант! Много интелигентен, много емоционален и си пееше песните така, както аз дори не можех да изпея като него – с гласови данни, градация, модулация. Много добър беше Митко, много съм го обичала винаги. Дечо направи много пестелив аранжимент, не както повечето фестивални – с големите оркестри… Той постигна интимно звучене, представяш си картината… И си там, с делфините…
„Делфините“ – първо явяване и първо място на Йорданка Христова на „Златният Орфей“ през 1966 г. И през следващите две години тя участва на фестивала с песни на композитора Йосиф Цанков и поета Димитър Василев – „Песен моя, обич моя“ и „Облаци“. Когато Йорданка Христова изпява „Песен моя, обич моя“ на Йосиф Цанков с оркестър „Балкантон“ под диригентството на Димитър Ганев, песента става емблематична не само за вокалистката, но и за композитора. Когато чествахме 100 години от рождението на Патриарха на българската песен, големият концерт в Зала 1 на НДК носеше точно това заглавие.
Аз съм начинаеща певица в тези години, но подкрепяна от всички тези велики оркестри – „Балкантон“, „София“, ЕОБРТ… Подкрепяна и от много композитори, като тук специално споменавам и Йосиф Цанков. Йожи е стожер – много му отиваше всички да разчитат на него. Той беше толкова голям, не само физически, но и като личност. Всеки можеше да се облегне на него, той би помогнал на всекиго. Беше изключителен – и бохем, и кавалер, и беше над нещата – голяма личност! Оркестър „Балкантон“ бяха по-близо до него, особено Николай Арабаджиев, който му правеше аранжиментите. Може би той е повлиял на Йожи (макар че ме бе видял за първи път още в журито в Студията за естрадни певци – той беше там, в центъра, внушителен)… Идвайки си от Куба със страхотния успех, който имах там през 1967 г., през пролетта ми предложиха тази песен. Веднага приех. Вече имах самочувствието да пея по-сериозна песен, по-разпята, по-отговорна. С Йожи вече няколко пъти се бяхме срещали, но всичките му песни пееше Маргрет Николова – те бяха по-близко до класиката. Той всъщност рискува с мен, давайки ми тази песен, спрямо Маргрет! която си е абсолютна класика и ненадмината в това отношение, изпяла такива фантастични песни. И аз се появих с „Песен моя, обич моя“ и цял живот съм благодарна на него и на Николай Арабаджиев, че ми довериха тази песен, защото тя си е моя абсолютна запазена марка и дори визитна картичка. Много красива, много! Не искам да я променям! Опитваха се да й правят кавъри с други аранжименти. Но тя е толкова гениална, така блестящо измислена, че е грехота да правиш някакви опити и издевателства върху нещо толкова съвършено. И след това той беше много щастлив!
Йосиф Цанков толкова харесва изпълнението на Йорданка Христова на „Песен моя, обич моя“, че се обръща към Димитър Симеонов да й направи и инструментална версия. Неотдавна завърнал се от едномесечното турне в Куба с вокалистката през януари и февруари и усвоил майсторството на изкушаващите го тумби при най-добрия кубински тумбист, Мончо създава „Мелодия Мозамбик“ с тумби и в афро ритъм. Впоследствие от успеха на тази пиеса се появява малка плоча на Димитър Симеонов с парафрази.
Йосиф Цанков беше изключителен! Ларж, бохем, и много голяма душа, емоционална. Много съм щастлива, че освен тези няколко песни – и „Облаци“ следващата година на „Златният Орфей“, той ми даде една от последните си песни. Отидохме у тях с Християн и той ми даде един клавир, който пазя като реликва вкъщи, на „Прощално“ на Вапцаров. Имам я записана само с китара с Християн. „Понякога ще идвам в съня ти…“ Фантастична е!
През 1969 г. Йорданка Христова представя поредна песен на „Златният Орфей“ – „Янтра“ на Морис Аладжем и Димитър Ценов, която изпълнява с вече Симфонично-естрадния оркестър на Българското радио и телевизия под диригентството на Вили Казасян.
Морис Аладжем! Как оркестър „Балкантон“ – може би Йожи им е помогнал – и на Морис, и на Тончо, и на Фучо, като ги е провокирал, усещайки тяхната музикалност да кажат нещо от себе си – не само да аранжират, а да започнат и да пишат песни. И всичките имат поне по една велика успешна песен. „Янтра“ на Морис – с този блестящ аранжимент, с тази арфа… Изведнъж си представяш дефилето на реката, престолния град… Картини! Това е филмова музика… Голям музикант – много скромен, но много талантлив. Толкова е красива тази песен.
Междувременно, през 1967 г., Йорданка Христова записва поредната си песен със Светозар Русинов. Предходната година се е появила „Кукла“, а сега, по текст на Богомил Гудев, вече слушаме „Обичам те, но…“
Бате Заре беше емоционална бомба! Наричаха го „Бате“, за да изразят уважението си към неговия музикален талант. Страхотен беше! И той много хубаво си изпяваше нещата. Цар беше на синкопите – между времената да изсвири нещо… Много се радвам, че „Яворова пролет“, която навремето бяха записали Паша Христова, Мария Нейкова и Мими Иванова, я изпяхме веднъж заедно с Мая Нешкова и Мими Иванова. Страшно обичам тази песен! Той я посвети на сина си Явор, който е също голям музикант, страхотно момче. Такава емоционална душа, много добър саксофонист, импровизираше страхотно!
Разбира се, че музиката среща Йорданка Христова и със Зорница Попова. Сред песните, които създават заедно по текстове на Димитър Ценов, са „Лястовици“ от 1966 г., и „Колко радост има“, представена през 1975 г. на „Златният Орфей“. Аранжиментът на първата е на Християн Платов, а на втората – на Райчо Любенов.
Това момиче – Зорница Попова – и с нея бяхме приятелки, на „Цариградско шосе“ в нейния дом често съм ходила на гости. Невероятно гостоприемна! Майка й, като разбираше, че ще отида, веднага приготвяше банички. И дълго говорехме тримата с Йордан Янков. Тя е първата жена-композитор за онова време. Малко подценявана, но на почти всички певци, започнали да пеят след мен, им е подавала ръка. Няма певец, за когото да не е написала специално песен, подкрепяйки го. Точно тази нейна черта безкрайно уважавам. Като човек беше изключителна! „Колко радост има“ беше подценена на „Златният Орфей“ и когато Карл Уейн я изпя с този страхотен аранжимент, всички й завидяха: „Тази песен е написана от Зорница, а как прозвуча…“ Просто блестящо! Аз съм сигурна, че й завидяха, чух такива думи. Както когато излизаше да дирижира Емил Георгиев или Хари Де Гроот – все едно не е този бенд! Аз не знам как ставаше това, но оркестърът прозвучаваше страхотно. Карл Уейн и „Колко радост има“ – много хубаво…
Идва време за първа дългосвиреща плоча.
Вечно пътувайки, пилеейки се насам-натам, нямах време да се събера и да направя един авторски албум. През 1971 г. трябваше да представя България на фестивала „Сопот“ в Полша. Как без албум?! Много бързо го направихме! Много го обичам, но най-любимата ми песен в него е на Райчо Любенов – „Искам да летя“. Той беше голям музикант, нестандартна личност – много обичам такива хора – шило, не върви с тълпата, а са си ярки характери. Както и Милчо Левиев – напусна Съюза на композиторите – кой е имал този кураж някога да го направи?! Не стига, че са го приели толкова млад, изведнъж той демонстративно напуска! Райчо Любенов беше подобен, много близки приятели бяха с Християн. „Искам да летя“ е една от любимите ми, негова е и „Години“. Много съм щастлива, че изпях тези песни, дори сега съм замислила да издам в албум тези пренебрегнати навремето песни. „Искам да летя“ звучи съвсем съвременно, оригинално, а хората въобще не ги знаят тези песни… Не мога да не ги дам отново на моите почитатели и на младото поколение, за да види то, че сме живели пълноценно с музиката на времето и сме реагирали най-адекватно за годините си в България.
- Най-силния, най-прекрасния текст за любовта, който някога съм чувал, е Ваш!
- Коя?
- Любов за теб
- Amor por ti? Това е една чилийска песен, която чух в Куба – „Любов за теб“. Почти буквално съм запазила смисъла на текста, който толкова ми харесва! Amor por ti! „Никога недей да помисляш, че ще свърши както всички нашата обич..“ Е, не е най-хубавия текст, за любов има толкова много песни писани! Но много благодаря!
„Любов за теб“ е шлагер на Марко Аурелио с текст на Йорданка Христова, изпълнена с Естраден оркестър под диригентството на Християн Платов и с негово соло на китара. Песента излиза в албума от 1973 г., на който за първи път на обложката в името или образа на Йорданка Христова е втъкано изображение на сърце. Това са случва и на една малка плоча, както и още веднъж на корицата на дългосвирещия албум от 1981 г. Освен с прякото си послание, обложките въздействат и със своята модерност, интересните графични решения, и дори с предизвикателност. Ето какво разказва Йорданка Христова за създаването им, докато ги разглежда в студиото ни.
Художникът Филип Малеев е блестящ китарист и Християн му беше учител… Сближихме се и той ми направи няколко обложки. За албума от 1973 г. снимахме в дома на Тошо Изворски. Искам да разпилеем тези дълги мои коси – и го направихме с прахосмукачката. Решихме изображението да бъде отпред позитив, отзад негатив. Това си е много оригинално решение. На най-първата ми плоча пък позирам дори застанала на ръце… Снимките направи Иво Хаджимишев, който беше приятел с Тошо Изворски. Снимахме близо до паметника на Патриарх Евтимий – на „Граф Игнатиев“ и „Васил Левски“ – горе живееше Валери Петров. В двора опънахме чаршаф на едно въже за пране – той ни бе белият екран. Пред него съм аз, Християн с китарата… Много приятно ми беше да направим тези снимки! Дори диплянка отпечатахме. На снимката съм с шарени панталони, чарлстон, широк плот на подметката на обувките, както сега се носят всичките.. А отпред съм с опъната коса и с качулка.
През 1973 г. Йорданка Христова отдавна не е на щат в оркестър „София“, но продължава да работи с удоволствие със своите приятели от състава. Вторият й албум започва точно с тяхно съвместно изпълнение. А сега спомен от сътрудничеството години по-рано.
С оркестър „София“ и четирима известни актьори – Георги Раданов, Георги Попов, Пенчо Петров и Петко Карлуковски – през 1965 г. направихме спектакъла „Шлагерна пътека“, който за една година, с всичката заетост на тези актьори и на оркестъра, имаше 100 представления. Пеех с актьорите китка от стари градски песни в любовни триъгълници, дуети… На сцената имаше пейка, дърво и ние изпълнявахме нашите неща. После и по телевизията направиха такова предаване. С оркестър „София“ имам такива незабравими турнета! След всеки концерт отивахме в ресторант, където започваше джемсешън. Имаше оркестър, който свири, музикантите от нашия състав се качваха на сцената и засвирваха St Louis Blues – един от любимите ми блусове! Бяха истински години на общуване с хората и с музиката. Страхотни спомени имам с тези велики музиканти!
През 1974 г. на малкия екран се появява трисериен филм – „Сбогом, любов“ по едноименния роман и по сценарий на Рангел Игнатов, режисьор е Мариана Евстатиева-Биолчева. Филмът ражда музикален хит – песента, която носи неговото заглавие, е написана от Александър Бръзицов и е с текст на Матей Стоянов – тандемът и зад „Прошепнати мечти“ на Камелия Тодорова.
Сашо Бръзицов също ми е много любим, приятел. Майка му също много ме обичаше и у тях на ул. „Паренсов“ изкарахме толкова време заедно! Той пишеше филмова музика и като чух мелодията, веднага му казах, че я искам. Много ми е мъчно за този човек – отиде си не навреме! Той е и художник, завършил Художествената академия, а изведнъж става голям композитор! Добре че намери себе си и ни остави такива фантастични песни… Бяхме близки, защото обичахме Емил Георгиев. Един кръг от хора, които много се уважаваха и се търсеха, защото имаха нужда един от друг. Обменяхме енергия, провокирахме се емоционално. От него имам и друга любима песен, пак по стихове на Матей – „Мълчание“: „Случайно разпилени думи отново ще звучат във мене…“
През цялото време Йорданка Христова не прекъсва връзката си с Куба.
Моите пътувания в Куба ми дадоха възможност да се докосна до титани в музиката с 5 – 6 награди „Грами“, които формираха ядрото на „Оркестъра за музика модерна“ – Чучо Валдес – пиано, Пакито Д’Ривера – саксофон, Карло Емилио – китара, Артуро Сандовал – тромпет, Пла беше барабанист. Впоследствие те направиха групата „Лос иракере“, която дори дойде на „Златният Орфей“. Чучо каза, че именно от Милчо му е дошла идеята да направят нещо афроамериканско в кубинската музика и да го предложат на света. Винаги му е бил благодарен за това – за вдъхновението от работата на Милчо Левиев с „Джаз фокус’65“.
През 1973 г. бяхме на турне в Куба – Емилия Маркова, аз и Димитър Ганев, който беше диригент – имахме по една част с този фантастичен оркестър! Имам и плоча записана с тях. Когато свърши турнето, останах там и Чучо ми предложи песента „Земята ще бъде за всички“, която записах в Куба, а в България й направих и кратък аранжимент, и симфонична версия.
Щастлив съм, че срещнах Чучо – невероятен музикант! Когато рез 1972 г. бяхме там с Ванко Пеев и състава „6 + 1“ с Мустафа Чаушев, Християн Платов и Данчо Капитанов, запознах Данчо с Артуро Сандовал и той ходи у тях да се учи, а после дълги години беше първи тромпетист на „Фридрихщат палас“, като Кирето Влъчков. Големи музиканти!
Ето, благодарение на кубинската следа и на Чучо Валдес. Такъв музикант, приятел. Благодарна съм на съдбата!
Характерни за песните на Йорданка Христова са поетичните речитативи.
Ако има само една дълга музикална част и не продължа през това време емоцията, тя може да се изгуби – постигнатото до този момент чувство. Вътрешно чувство ме подтиква да кажа нещо. Аз не мога без речитатив! Актьорски, точно заради Вили Цанков, правя това…
Когато Йорданка Христова пее, се усеща подкрепата, която чувства от творците до себе си.
Винаги съм разчитала на творците около мен и безкрайно съм ги уважавала. Композиторът, авторът на текста, аранжора – всички те са толкова важни. И музикантите – ей Богу! – аз съм само един изпълнител. Без всички тези хора съм едно нищо. Вътрешно знам, че съм им задължена. Така че това е било винаги взаимно и затова са се получавали нещата.
