Композиторът, чиято музика целият свят обикна от филма „Невероятната съдба на Амели Пулен”, не харесва тази лента. Мултиинструментализма си обяснява със стремежа не да свири виртуозно на много инструменти, а да извлича звуци от тях и да се радва на искреността, с която подхожда към всеки нов. Какво остава недоизказано в неговата музика, защо има силно вокално присъствие в новия му албум Dust Lane, кой е Ян Тиерсен, съдейки по любимите му неща? Интервюто на Светослав Николов от Джаз ФМ с френския музикант можете да чуете тук.
Вашата музика носи усещането за магичното, за приказното, за загадъчното. Звучи като нещо недоизказано. Какво искате да кажете на слушателите на вашата музика и какво им оставяте на тях да довършат?
За мен музиката е звуци. Очевидно звуците не означават нищо. Магичното в музиката е отвъд езика. Чрез музиката можеш да изразиш чувства и емоции, но по-голямата част се случва в подсъзнанието. Така слушателят е свободен да разположи своя свят в музиката. Когато завърша една композиция, тя е жива, но вече не е моя собственост.
Тази идея за музиката е много интересна, но като че ли я променяте в най-новия си албум, в който има по-силно присъствие на вокалите. Има ли тази промяна специален смисъл, и ако да – какъв е той?
Не съвсем. Досега ми беше трудно да създавам основно инструментална музика. Понякога ми липсваше присъствието на думи. В същото време обаче не ми е по вкуса традиционният формат на песента – куплет, припев, куплет, защото той ме лишава от свободата да се изразявам, да оставя музиката да се лее свободно. В новия си албум открих нов начин да включа в композициите си текст и вокали, но те са част от музиката, те са свободни, без припеви. Така че накрая имахме композиции от по четири минути с вокали. Точно това исках да постигна и съм доволен от резултата.
Вие говорихте много за свободата в музиката. Моето силно усещане за нея е невиността. Последният Ви албум „Dust Lane” обаче е по-мрачен и по-тежък, но той е толкова освобождаващ за слушателя, колкото са и предишните Ви проекти. Разкажете ни повече за концепцията си за новия си албум.
Мечтаех да създам такъв албум, още откакто започнах да се занимавам професионално с музика. Винаги съм имал предвид точно тази свобода, точно тази възможност да поема по много пътеки в една песен, да премина през много настроения и различна музикална среда – с приглушени и с много ярки елементи. Това не е лесно да се постигне. Бяха ми нужди толкова много години. При мен тази широта идва по естествен път, леко, от самосебе си, макар че ми бяха необходими две години, за да завърша албума. Просто беше нужно време това да се случи.
В новия си албум работите с британски музиканти. Как това сътрудничество промени звученето му?
То е много специално, защото свиря на всички инструменти, с изключение на ударните, които са на Дейв Колингуд. Сътрудничеството основно се отнася до вокалите. Те са в хор – не е един основен глас, а много, които звучат едновременно. Исках да работя с групата на Сид Метърс, тъй като са ми любимци - те са една от най-добрите френски групи. Така че ги помолих да пеят с мен. Един мой приятел Мат Елиът, с когото работих в проекта в памет на Койл, точно преди „Dust Lane”, е разказвачът в албума. Речитативите са негови.
Имате славата на иновативен мултиинструменталист. Както споменахте, в последния си албум не свирите единствено на ударните. Кои инструменти най-добре отразяват Вашата същност и Вашия характер?
Не знам. За мен инструментите са само средство за произвеждане на звуци. Нямам любим. Затова и не мога да кажа, че свиря добре на някой от тях. Много обаче ми харесва да използвам максимално много инструменти в музиката си. Постоянно експериментирам с нови звуци. Харесва ми и искреността, с която подхождам към всеки нов инструмент. Дори да не мога да свиря добре на него.
Как почувствахте страстта си към използването на най-различни инструменти и как открихте, че можете да свирите на тях?
Не зная. Сега, като ме карате да се замисля, може би всичко се случи в момента, когато започнах да работя самостоятелно, когато престанах да свиря в група. Станаха ми интересни семплите и тяхното създаване. Седмици наред извличах семпли от дисковете, които имах. Може би това бе началото на този мой подход към инструментите – опитах се да ги използвам за създаването на звуци повече, отколкото отлично да свиря на тях, да стана добър инструменталист.
Всички в България Ви познават от музиката към филма за Амели Пулен. Защо смятате, че слушателите толкова лесно и силно се привързват към нея?
Не знам. На мен ми е малко чудно. Първо, това не е саундтрак, като такъв, а сбор от композиции от предишни мои албуми. Не знам. Явно идва от музиката, която съм създал през 1995-та, 1996-та и 1998-ма година. Не съм толкова отдалечен от този момент, за да преценя.
Композирали сте музиката към няколко филма. Още един от тях е „Сбогом, Ленин!”. Наш слушател би искал да Ви попита с кого се идентифицирате: със замечтаната и фантазираща Амели, или сте реалист, като Александър от „Сбогом, Ленин!”?
„Амели Пулен” не е от типа филми, които харесвам. Затова по-любим ми е „Сбогом, Ленин!”.
Позволете ни да ви опознаем по-добре чрез любимата Ви музика, любимите Ви филми, книги и занимания през свободното време.
Един от любимите ми албуми е Silver Apples. Много харесвам филма „Слон” на Гюс ван Сант. Любимата ми книга, навярно защото промени живота ми, е „Тропика на рака” на Хенри Милър. А занимание в свободното време – не знам. Да пътувам?
Пътят ще Ви доведе до България. Какво да очакваме от концерта Ви тук?
Ще свирим основно композиции от новия ми албум. Концертът като цяло ще е ориентиран към Dust Lane.