„Това, което дава изкуството, помага на всички нас да бъдем балансирани хора.“ – заявява в студиото на Джаз ФМ китаристът Христо Вичев с характерната за него топла усмивка. През последните години с много труд и упоритост той заслужено постига успехи по целия свят. Музиката му е красива и елегантна комбинация от виртуозност, дълбочина и емоция. Пластична, изпъстрена с цветове и образност, неслучайно от списанието Jazziz казват за нея: „Многопластовите композиции на Вичев са като импресионистични звукови картини.“
Христо напуска България през 1989 г. преди промените и заминава със семейството си в Каракас, Венецуела, а от 1996 г. живее в САЩ. „Коренът е по-силен от разстоянието.“ – казва той и доказателство е силното му желание да не губи връзка с родината си. Българският музикант се свърза с Джаз ФМ радио през 2009 г. и оттогава отношенията ни прераснаха в истинско приятелство, с трепет и радост следим успехите му – положителните отзиви на медиите за работата му, пробива на японския пазар, участието в престижни събития и фестивали, сред които е второто му гостуване на легендарния Джаз фестивал в Монтерей, което предстои през септември, а през октомври се задават концерти в Азия.
Новият албум на Христо Вичев квартет Of Light and Shadows („За светлината и сенките“) беше издаден през януари, но световната му премиера беше в ефира на Джаз ФМ радио през ноември миналата година, а българската публика беше първата, която чу записи от него. Следващия месец на пазара ще се появи още един проект, който е като допълнение на Of Light and Shadows. Той се нарича Behind the Shadows („Отвъд сенките“) и включва 4 импровизации – един любопитен експеримент, който свидетелства за високото ниво на музициране на групата и за единството, което обединява членовете й.
За новите записи, за Христо Вичев квартет, за връзката между визуалното изкуство и музиката, за въздействието на джаза и за международното и институционалното му признание – за всичко това разговаряхме с Христо Вичев на 30 април, когато празнуваме Международния ден на джаза. По-долу може да прочетете акценти от срещата на Таня Иванова с китариста, а цялото интервю може да чуете чрез бутона „Аудио“. С предишния си албум In Search of Wonders („В търсене на чудеса“) Христо Вичев изрази благодарност за всички чудеса, които съпътстват живота ни. В края на миналата година Христо преживя чудото да станеш баща и в нашия разговор не пропуснахме да поговорим с него за тази промяна, която музикантът обобщи с думите: „Вече сърцето ми знае защо тупти.“
За международното признание, което получава любимата ни музика
Това, което джазът дава на човечеството, е този начин на мислене да живееш на момента, да не мислиш за миналото, да не мислиш за бъдещето, да живееш днес. Да си равен на другия, както е при членовете на една група. Тази музика дава на хората това демократично виждане, тази свобода. Всички тези ценности могат да се приложат във всеки аспект от живота и би трябвало да ги забелязваме, да ги празнуваме. За мен това е най-важното.
За първия си досег до джаза
Моето докосване до джаза беше доста случайно. Още от 12-13 годишен се занимавам с музика, свиря на китара, но най-вече като рок музикант. Рок музиката беше моята голяма любов. Джазът беше понятие, което бях чувал, но нищо не знаех за него. Знаех няколко имена като Чарли Паркър, Джон Колтрейн, но не бях слушал джаз, не се бях докосвал до това вълшебство. Колега музикант имаше билети за концерт на един много известен тромпетист – Уолъс Руни, който между другото е единственият ученик на Майлс Дейвис по тромпет. Този приятел ме помоли да отидем заедно на концерта. Аз му отказах няколко пъти, защото нямах допирна точка до тази музика, но след много настояване реших все пак да отида с него и още от първата нота, която беше изсвирена въпросната вечер, бях хвърлен в една вселена, в която всичко беше толкова цветно, толкова дълбоко, обширно, истинско, че това, което съм си мислел до този момент, се промени за една секунда. Вече си бях изградил някакъв музикален свят като рок китарист и това, което ме привлече в тази музика, е свободният дух, който тя дава на всеки един изпълнител. Независимо от кой край на света идваш, какъв е социално-икономическият ти статус, ти може да си наравно с всички други и може да си 100 % себе си. За мен тази музика позволява най-дълбоко на един артист да бъде себе си.
За джаза без предразсъдъци
Независимо от кой край на света сме, от коя култура, каква религия изповядваме, като живи хора няма как да не усетим универсалните послания в тази музика. Много е интересна, например, публиката в Китай, където джазът е ново изкуство, сега навлиза. Провеждат се големи фестивали, които са спонсорирани от правителството, пред публика, която през живота си може би никога не е чувала тази музика. И малки, и големи я възприемат много искрено, въпреки че като артист аз знам, че нито един човек от публиката няма на диск или плоча това изкуство, към което ние се опитваме да допринесем. Но като говориш с тези хора след представлението, виждаш, че те са докоснати много силно. Така че наистина мисля, че ако нямаш никакви предразсъдъци и просто си отвориш душата, за да усетиш това изкуство, повечето хора биха харесали универсалните послания, заложени в него.
Обложка на новия албум на Христо Вичев квартет Of Light and Shadows, нарисувана от самия китарист
За Христо Вичев квартет
С музикантите в групата, която е в този вариант в момента, сме може би заедно вече 10 г. Мисля, че най-важно е това, че преди всичко ние сме приятели, ние сме сродни души и след това сме музиканти, които работим заедно. Първото нещо, което търся у хората, с които работя, е това човешко докосване. Аз не мога да си отворя сърцето на сцената, ако зад мен няма приятели, които да ме подкрепят. Мисля, че ако това се постигне на персонално ниво – дали си художник, артист, механик, доктор или музикант, това, което правиш, ще има дълбочината, която аз търся. Всеки ден се опитваме да ставаме все по-добри и да надграждаме, да вървим все по-нагоре и по-нагоре. Мисля, че всички сме все още ученици, имаме да учим още много, което за мен е най-радостният момент, защото всеки нов ден е ново предизвикателство. Най-близкият ми музикален партньор е пианистът Вебер Яго, който наскоро си смени името на Джаснъм Дея Син. Той е бразилец от Рио де Жанейро. С него работим може би вече 15 г. заедно. От първата нота мислим по-един и същи начин по отношение на мелодията, хармонията. Няма какво да се обясняваме. За мен когато откриеш такива хора, трябва да направиш всичко възможно да ги задържиш. Бих казал, че доста лесно стават нещата, но това е просто случайност. Не минава и ден, в който да не благодаря за това, което имам до себе си като отбор. Невинаги става така в нашия бизнес, понякога трябва да правиш музика с хора, които може и да не харесваш на лично ниво, което не е много лесно. Другите членове на групата са – Дан Робинс, който поне на Западното крайбрежие в Америка е един много известен басист, той е композитор и аранжор, има си собствени проекти; барабанистът Майк Шанън е от Санта Крус, Калифорния. За мен Майк е типът барабанист, който може да шепне на инструмента, но с интензитета на гръмотевица, може да бъде като буря или ураган. Беше ми трудно да намеря барабанист, който да е този мотор, движещ групата напред, но също така да бъде и като оркестрален инструмент, да бъде като вятър, като нещо по-тихо, но да се усеща и да придава дълбочина на музиката. За мен Майк има всички тези качества.
За силното въздействие на музиката му
За мен винаги е била най-важна именно тази емоционална част. Всичко друго, свързано с това да си професионалист в една област – дали ще го наречем техника или виртуозност - това са качества, които според мен погрешно се възприемат в модерната музика. Има много млади музиканти, на които целта им е технически да стигнат до най-високото ниво на инструмента, просто само заради техниката, за да покажат нещо. Уважавам това, знам колко е трудно, колко пот и кръв са нужни, за да достигнеш тези нива, но за мен това се превръща в преследване на нещо, което не е истинската цел. Ние живеем в общество, в което е добре да споделяме помежду си това, което чувстваме, да споделяме чрез музиката като универсален език, да можем чрез нея да изкажем тези неща, които не можем да напишем и да ги представим по друг начин. Мисля, че това би трябвало да е най-важната цел на едно изкуство.
За пробива в Япония и какво прави японската публика толкова специална
През 2007 г. от една група ме наеха да свиря с тях по време на японското им турне. Дотогава никога не бях ходил в Япония и бях много впечатлен от респекта, от любовта на японската публика към тази музика. Нивото даже е малко плашещо. Казах си, че много искам да споделя моята музика с този пазар, защото това уважение и вниманието, което отделя публиката там, не може да се сравни с нищо. Започнах да търся контакти, доста големи бариери има с езика, отне ми 5-6 г., за да стигна до правилните хора, да изслушат материала, да ми дадат шанс и да организираме първото турне с групата. Вече ходим два пъти или три пъти в годината и сме си създали малка публика, която е много приятна Много интересна публика, много интересни хора, много са запознати с всичко. Даже понякога като музикант се чувствам малко странно, защото те са запознати може би повече с моята дискография, отколкото аз самият – знаят в кой ден е записан албумът, в кое студио. Не знам как намират тези факти. Имам една смешна история. Бяха дошли от японското списание Jazz Life, което е еквивалентът на DownBeat в САЩ или на Jazzwise в Англия. Те искаха да направят интервю с мен и искаха да поговорим и за техниката, която използваме, за да може хората, които се занимават с музика, да разберат как се постига този тон, какви са настройките на китарите, как записваме, какви микрофони използваме. Журналистът даже беше направил снимка на всичките усилватели и ефекти, които използвам на китарата. Половин час поне им отне да ми задават технически въпроси. Много са педантични в тази насока, за тях всичко е като част от тази матрица, която накрая ще даде резултат, искат да разпарчетосат всичко, което идва от Запада, всеки елемент се изучава под микроскоп. Това им е едната от чертите на японците – смятат, че всичко може да се възпроизведе по този инженерен начин на мислене.
Проектът Behind the Shadows на Христо Вичев квартет с импровизации, който предстои да бъде издаден през юни; обложката е нарисувана от Христо Вичев
За предстоящия албум с импровизации Behind the Shadows
Много ме влече фрий джазът, абсолютно свободният джаз, в който няма никакви ноти, композиции, всичко от първата до последната нота се ражда на момента и каквото се случи. Много съм слушал Кийт Джарет и негови соло концерти, които са изцяло импровизирани от начало до край и винаги съм си мечтал да направим нещо такова с моя квартет. Досега просто не сме имали възможност. Така се случиха нещата, че когато записвахме Of Light and Shadows, по-бързо свършихме работата в студиото, отколкото очаквахме и всичко беше готово, всички микрофони бяха включени, имахме още часове, които да използваме и решихме, че сега е моментът. Вече си бяхме свършили работата, за която дойдохме, вече имахме албум и не се притеснявахме за нищо. Така мисля, че стават най-хубавите неща – когато не се притесняваш за нищо. В днешно време много музиканти сами продуцират музиката си и докато записваш, една част от мозъка ти си мисли: „Ако не се получи, какво става тогава?“ Свързано е с разходи – наем на студио, заплати на инженери и т.н. Това те държи до степен да не се отпуснеш изцяло. За първи път успяхме да се отпуснем в студиото и просто да свирим без да обменим и дума. Даже имаме записани още много импровизации, но просто искахме да пуснем този диск тестово, за да видим как ще го възприеме публиката. Ние много се забавлявахме с тези импровизации. Това беше тест за самите нас какво е възможно с този квартет, до какво можем да достигнем. Аз като композитор намерих отговори на много въпроси – какво може да стане с една комбинация от музика, половината от която е написана, а другата половина е абсолютно свободно отворена за импровизация. Поне за мен като лабораторно изследване беше много важно да направим това. Мисля, че доста ще промени начина, по който композирам занапред.
За музиката и визуалното изкуство
Визуалното изкуство винаги е било една голяма любов в живота ми. Бих казал, че повече се вдъхновявам от визуални стимулации, отколкото от друга музика, както е при много други музиканти – вдъхновяват се от хората, които слушат. За мен най-силните вдъхновения да пиша музика са, когато видя пейзаж или посетя някой музей. Една голяма моя мечта е да се науча да рисувам добре. Просто така се случиха нещата, че музиката излезе на преден план. Наистина много се успокоявам, когато рисувам. Първо започвам даден албум от обложката. Моите колеги много се смеят, защото като им покажа нещо ново, което съм нарисувал, казват: „А, значи скоро ще влизаме в студиото, за да записваме.“ На мен много ми харесва да си играя с цветове, да ги смесвам и после се опитвам да пресъздам това с музика, да смесвам звуци, тоналности. Това, което търся, когато започна да композирам, е да достигна тези чувства, които цветовете ме карат да усещам. Двете изкуства са неразделни. Хармонията за мен са цветове. Голямата ми мечта е някой ден да достигна до истинския импресионизъм в джаза чрез всички тези хармонии, ритми, мелодии.
За чудото да станеш баща
Горд баща съм на малка дъщеричка. Животът се промени тотално в най-добрия смисъл. Сега всяка нота, която свиря, има най-голямото значение. Знаеш за какво правиш всичко, вече сърцето ти знае защо тупти. Това е невероятно усещане - пожелавам го на всеки. Любов – това за мен е най-важното нещо, което искам да й дам.
