Хосе Джеймс: „Много силно вярвам в човешкия дух! Музиката трябва да отразява неговата мощ.“

Хосе Джеймс: „Много силно вярвам в човешкия дух! Музиката трябва да отразява неговата мощ.“

Своята вяра в силата на човешкия дух Хосе Джеймс изповядва в албумите и концертите си, в изпълнените със смисъл проекти, които го наредиха сред най-влиятелните, значими и обичани джаз музиканти на съвремието ни. „Вълнуващо е да си музикант в днешно време!“ – каза Хосе Джеймс по Джаз ФМ и открои приноса на джаз личностите от миналото, които са направили възможни социалната промяна и творческата свобода. Една от тези личности е Били Холидей, на която в годината на навършване на вековен юбилей от рождението й, той й посвети албума си Yesterday I Had The Blues. „За мен нейната музика е символ на това как да бъдеш силен и в нашето съвремие, как да се справиш с предизвикателства, пред които сега като общество се изправяме за първи път.“ – посочи Хосе Джеймс в интервю за Джаз ФМ в навечерието на концерта си в София на фестивала A to JazZ.

Когато говорим за новия Ви албум Yesterday I Had The Blues – как Били Холидей ни даде сила, така че днес да говорим за тъгата и мъката в минало време? Албумът Ви е обяснение в любов към Били и към нейното наследство – а наследството й е огромно.
Така е. Били е говорила много неща, които е имало нужда да бъдат казани в нейната епоха. Тя е говорила за робството, за линчуването, за расимзма в песни като Strange Fruit. Но тя е навлязла и на емоционални територии, в които жените и днес продължават да търсят своя път – да обичаш мъж, който е насилник, да живееш в среда на насилие от партньора, да намериш сила и да откриеш себе си, за да продължиш, когато скъсаш с това. За мен нейната музика е символ на това как да бъдеш силен и в нашето съвремие, как да се справиш с предизвикателства, пред които сега като общество се изправяме за първи път. Усещането да интерпретирам музиката на Били Холидей днес е фантастично!

Едно от специалните неща в музиката на Били Холидей е начинът, по който тя трансформира болката в изкуство. Днес не е нужно да се бориш по този начин, за да създаваш хубава музика със силен емоционален заряд. Как музиката докосва хората днес?
Това е добър въпрос. Да се бориш е нещо универсално. Всяко поколение има своите въпроси и проблеми. Мисля, че музиката от миналото и тази, която се създава сега, имат своята сила да вдъхновяват и задават въпроси. Да вземем например музиката, която в момента се прави в САЩ. Голяма част от нея е свързана с движението Black Lives Matter („Животът на чернокожите има значение“), в което участват артисти като Робърт Гласпър, Кендрик Ламар – и това е нещо хубаво, защото се отразява на времето, в което живеем. Но съм щастлив да кажа, че в някои отношения нещата са по-добре в сравнение с времето, в което е живяла Били Холидей. Отношенията между борбата и музиката са сложни.

Бих искала да поговорим за атмосферата в новия Ви албум – невероятна е. Знам, че сте искали той да звучи така, сякаш записите са направени в Bradley’s – клуб в Ню Йорк, който затваря врати през 80-те години. Бихте ли ни разказали повече за това място?
Мога да ви разкажа истории, но аз самият всъщност никога не съм бил там. Само съм чувал за това място, защото, когато се преместих в Ню Йорк, клубът вече го нямаше. Учил съм в The New School for Jazz and Contemporary Music под ръководството на големия джаз и блус пианист Джуниър Менс и той е ходил често в този клуб. Заедно със саксофониста Джордж Коулман, който е свирил с Майлс Дейвис, са били сред редовните посетители. Цяло поколение от нюйоркските джаз музиканти е ходело там, защото в един или два часа през нощта клубът е затварял и са оставали само музикантите. Отвън е изглеждал затворен, така че полицията не е могла да им направи проблеми. Те са свирели понякога до 7 ч. сутринта. Аз съм очарован от историите за това пространство, което вече не съществува в Ню Йорк, място, където музикантите могат да отидат да свирят и да се учат един от друг по цяла нощ. Аз исках да имам от всичко това в моя нов албум – исках музикантите да не мислят за лейбъла, индустрията или джаз критиката, дори да не мислят за това, че участват в албума на вокалист, а само за това, че сме четиримата в стаята и свирим, че бихме могли да направим нещата сякаш сме в Bradley’s. Знаех, че това е нещо трудно за постигане, но ние определено успяхме. С други думи, ако ти и твоят любим човек сте в спалнята, вие си говорите по един начин и общувате различно, отколкото ако сте на масата с родителите си. Аз исках да наблегна на това и всеки да почувства за какво става дума, когато говорим за истински джаз. Защото в аранжиментите ни няма нищо комерсиално от гледна точка на индустрията. Това беше истински, спонтанен джаз.

Това, което преди малко описахте като атмосфера на създаването на албума, ми напомня за един друг Ваш предходен проект – с пианиста Жеф Нев. И той, и Никола Конте, с когото също разговарях по Джаз ФМ, Ви похвалиха за интуитивното Ви музициране. Как музиката излиза от Вашата душа, за да докосне душите на колегите Ви музиканти и на Вашите слушатели?
Добър въпрос! Не знам... И се радвам на това, че нямам обяснение. Когато в университета учех музикална теория, осъзнах, че не това е начинът, по който я преживявам. Знам, че има музикален език, който някои изпълнители използват. Но осъзнах, че моите любими творци не само в музиката, но и в други изкуства, в които сам можеш да се изградиш, са имали теоретична подготовка, но своя път са намерили сами, свирейки дълги часове наред. Били Холидей е сред тях, „Бийтълс“, Кърт Кобейн... Мисля, че можеш много да разбереш, когато просто свириш това, което ти идва отвътре – и да видиш какво се получава. Класическите рок и джаз албуми са създадени точно така. Kind of Blue е един от най-любимите ми албуми. И никой тогава освен Майлс, а може би и Бил Еванс, не е знаел какво ще се изсвири в този ден. Говорим за най-великия според мен джаз албум в нашата история! Това е формулата – да си с изключителни музиканти и да имаш нови идеи. Иначе ще липсват спонтанността на силата на въздействие.

В джаза, който е много креативна форма на изкуство, наистина е важно да бъдеш смел и отворен. Смятате ли са за такъв артист?
Да, смятам, че в този свят, в който има толкова много джазови звукозаписи, единственото нещо, което можеш да дадеш, е да бъдеш искрен.

Когато преди малко говорехте за борба, имахте предвид борбата да направим света по-добър. Но понякога тази борба е за оцеляване. Днес често хората се страхуват от различията. За вас обаче различията носят отличителност и обогатяват света. Как това усещане намира пътя си в музиката Ви, която е толкова различна от случващото се в общия поток? Каква смелост е нужна за това?
Не знам дали е смелост – това съм аз. Мисля, че голяма част от това се дължи на живота ми в чужбина. Около две години бях в Лондон и трябваше да се открия в един съвсем различен живот, да мисля различно за себе си и за света. Във Великобритания създадох първите си два албума за звукозаписната компания „Браунсууд“ (Brownswood) на Джайлс Питърсън. Тогава спрях да мисля като американец. Имам приятели по целия свят – в Южна Корея, в Япония, както стана ясно – и в Белгия. Те са и съмишленици, с които бих искал да работя. Толкова ми е приятно да съм сред различни хора! В групата си, например, свиря с музиканти, които идват от целия свят. Много силно вярвам в човешкия дух! Музиката трябва да отразява неговата мощ.

Не може да се харесате на всички, защото правите различна музика с всеки нов албум. Имате ли своя собствена философия, която Ви помага да приемате критиката и да не се разстройвате от реакциите на хората, които не харесват музиката Ви?
Аз самият не харесвам всякаква музика. Гледам как е с мен – няма значение за другите артисти, че не харесвам музиката им. Всяко творческо изразяване, ако е истинско, то е валидно. Пределно ясно е за повечето хора, които правят музика, какво ще се хареса на публиката – как и защо. Ти се надяваш хората да го разберат, но, ако не стане – приемаш го. Аз съм чел и проучвал историите на много класически музиканти – Боб Дилън, Майлс Дейвис или Джон Колтрейн. Те имат моменти от своята кариера, в които изобщо не са били популярни. В един момент са получили одобрение, постигнали са популярност и са преминали отвъд всичко това, за да се превърнат в истински артисти – и хората ги харесват. Ако искаш да бъдеш музикант, това е част от борбата. Знам, че ако искам да правя комерсиална музика, това не е такова предизвикателство, защото всъщност твоята кариера в такъв случай е много кратка. Ако искаш да натрупаш сериозен каталог с музика, със сигурност ще има и неща, които хората не харесват. Всъщност, забавно е: гледах филм за Браян Уилсън от The Beach Boys, виждайки как той работи по Pet Sounds – групата не го харесва, никой не го харесва, не се продава, а днес е смятан за един от най-великите албуми на всички времена. Често времето е на страната на музиканта. Може би, когато умра, всеки ще иска да притежава моята музика. (Смее се.)

Много често хората имат идея как трябва да звучат и да изглеждат джаз музикантите, но новото поколение, към което принадлежите и Вие, сте много различни. Кои са основните различия между вас и поколението на Ела Фицджералд, Луис Армстронг, Били Холидей?
Има толкова много различни неща – всичко свързано с интернет. Мисля, че тяхното поколение никога не е могло да си представи, че ще има чернокож президент, например; ние присъстваме във филмите, медиите, модата. Мисля, че все повече хора по света живеят в глобална икономика, част са от глобалното общество. Сега съществуват повече възможности за артисти като мен, Амброуз Акинмусире или Робърт Гласпър. Ние можем да черпим вдъхновение от различни култури заради работата, която е свършена преди това от артисти като Луис Армстронг, Ела Фицджералд, Били Холидей. По някакъв начин можем да изберем посоката, която искаме. Ако не си достатъчно интелигентен, не можеш да направиш този избор, но ако имаш интелект, на практика може да правиш всичко. Вълнуващо е да бъдеш музикант в днешно време.

Обожавам версията Ви на песента Simply Beautiful на Ал Грийн. Какво бихте определили просто като красиво?
Шегата настрана, но за първи път чух Ал Грийн във филма „Криминале“. Това беше любимият ми филм. Тогава се опитах да намеря целия каталог на Ал Грийн. Много харесвам песните, които е написал: Love and Happiness, Let’s Stay Together, специално версията на Simply Beautiful, защото Ал Грийн е бил джаз певец в началото на своята кариера и аз мога да чуя тази интимност, да усетя момента, в който се срещат джаз и соул музиката. Тъй като изпълнявах тази песен по време на своите концерти, реших да я запиша и се радвам, че Ви е харесала.

Вие сте насърчител чрез музиката и чрез възможностите, които ни дават новите медии. Написахте много дълбоко и вълнуващо есе за човешката сила в навечерието на премиерата на албума си Yesterday I Had The Blues, в което споделихте за това как да сме смели в свят на безсмислена жестокост, татуирахте си дракон като символ на силата, за което също споделяхте в социалните мрежи, а там публикувате и много снимки, на които с пръстите на ръката правите знака на победата. Къде вярвате, че е нашата сила?
Мисля, че всеки извлича сила от своето минало. Така се учим като хора и като общество. Това е един постоянен път напред – от раждането до смъртта. Много е просто: падаш и се нараняваш, след което внимаваш да не паднеш отново. По същия начин е и в любовта, в бизнес предприемачеството... Учим се от опита, от това, което правим. Ако оставим настрана човешкия интелект, ние сме бозайници, които се борим за храна и оцеляване. Силата е наследена и придобита. Ние се учим от предходните поколения – както аз съм се учил от Били Холидей – една от най-силните личности, за които знам. Нейното поколение е трябвало да понесе несгоди, расизъм, сексизъм. Това, че в такава среда тя е станала един от най-великите творци в човешката история, е силно вдъхновение във всеки момент от моя живот.

Хосе Джеймс е хедлайнер на третата, последна вечер на фестивала A to JazZ – на 5 юли от 21 ч. В предишните две вечери основните чужди музиканти са Рой Харгроув и Кени Гарет. Събитията от джазовия празник с участието и на много български творци се провеждат в Южен парк 2 – зад Моста на влюбените. Джаз ФМ е медиен партньор.