По-рано тази седмица ви срещнахме с писателя Фарук Шехич, чийто роман „Книга за Уна“ вече може да откриете и на български език от каталога на издателство „Ера“. „Книга за Уна“ разказва за човек, борещ се с травмата, причинена от войната в Босна и Херцеговина между 1992 и 1995 г., но това е и роман за паметта и спомените от детството на брега на реката. През 2011 г. „Книга за Уна” е удостоена с най-престижната награда за художествена литература в бивша Югославия „Меша Селимович“. Книгата е носител и на Наградата на ЕС за литература през 2013 г.
„Това е книга за реката Уна и за един град, който е на брега на реката. Също така това е роман за времето преди войната и по време на войната. Той е и реконструкция на това време преди войната и е свързан с моето детство.“ – така с няколко думи Фарук Шехич описва „Книга за Уна“.
Шехич е 22-годишен, когато избухва войната. Той прекратява обучението си по ветеринарна медицина и доброволно се включва във военните действия. Като лейтенант отговаря за 130 души. „Аз станах участник във войната, защото трябваше да стана. Бях бежанец, изгонен от своя град и трябваше да го защитя.“ – споделя своите мотиви Шехич, който, за да опише нещата, за които говори в книгата, твърди, че е трябвало да бъде много по-силен от своя герой. „Разбира се, аз му дадох част от моя опит. И в книгата той успява да се справи с белезите, с травмите, които войната му е нанесла. Романът има в края си един, да го наречем, нормален хепиенд, но не е нещо зрелищно. Това всъщност представлява завръщане към нормалния живот.“ – казва писателят.
На въпрос има ли някакъв шанс обикновеният човек да влияе върху това дали да има война или не, Шехич отговаря: „Мисля, че ние като нормални хора не бихме могли да влияем, защото сме малцинство, а когато се зададе война ставаме все по-малко и по-малко, защото тогава се задействат нагоните за плячка, за грабеж, за убийство, а това са изконни нагони, които в този случай надделяват и тогава нормалното става малцинство. Войната освобождава най-лошото в човека. И затова престъпниците, тези, които в душата си са убийци, намират поле за изява точно в такива времена, те намират себе си и стават водещи фигури.“
Говорейки за кошмара на насилието, Фарук Шехич коментира и ужасяващите терористични атаки в Брюксел от тази седмица: „Най-добрият отговор на тероризма е да живееш без страх, да не събираш в себе си омраза, защото тяхната цел е обществото да стане несигурно, да стане параноично, а точно в параноята човек открива врага, дори да го няма. И обикновено, когато търсиш враг, винаги откриваш врага в някого, който всъщност е невинен, който не е истинският враг.“
В книгите си, посветени на войната, мнозина писатели избират да се фокусират върху бита, върху малките всекидневни ритуали и радости, отколкото да описват подробно кървави сцени от военните действия и така постигат много силно въздействие, тъй като във време на война нещата от ежедневието придобиват съвсем друг смисъл. Мечтаят ли хората по време на война попитахме Фарук Шехич, който казва: „Всъщност по време на война точно малките неща - като да речем една цигара, кафе, минути на покой, са тези, които цениш най-много. Разбира се, по време на война се мечтае - за нещата, които нямаш. Аз си мечтаех да купя шоколад и да го изядем с приятелката ми на някое тайно място, защото тогава шоколадът беше много скъп. С нея също така си мечтаехме да отидем на Адриатика на море.“
Фарук Шехич много обича природата и неслучайно тя е основен герой в неговия роман „Книга за Уна“. „На мен природата ми дава огромна енергия.“ – споделя писателят и обяснява: „Всъщност в романа ми природата присъства като някаква константа, както е реката. Човек не може да направи нищо на природата, защото тя се възобновява, тя има тази енергия, тази сила да го прави и точно като такава сила тя присъства в моята книга. В романа си през цялото време съм се опитвал да редувам сцените на ужаса със сцени, които са свързани с природата, с красотата. Например, пада граната, снаряд и прави дупка в земята. След това пада дъжд и тази дупка се пълни с вода и в нея се завъждат жаби, т.е. отново възниква живот, природата сама заличава следите, белезите от войната. Природата и особено реката има много омиротворяващо действие за мен. Уна, реката, която аз описвам, има зелено-син цвят, който е най-релаксиращ за очите, има тази способност да успокоява човека. Водата има силата да хипнотизира, да приковава вниманието. Имало е случаи, когато ние сме край реката на кафе и докато си говорим, гледаме във водата, а в един момент спираме да говорим, само гледаме, защото няма нужда от думи - реката поглъща вниманието ти, тя всъщност те хипнотизира.“
След края на военните действия в Босна и Херцеговина Фарук Шехич учи литература, а първото си произведение издава през 1998 г. Книгите му са преведени на английски, немски, български, македонски и френски език. „Книга за Уна” е първият му роман. Писателят живее от 20 г. в Сараево, място, за което казва: „Разбира се, много по-хубаво е, когато дойдеш в Сараево за малко. Когато живееш в един град, отношението ти става малко по-различно. Аз харесвам Сараево, обичам го и за мен градът е бил вдъхновение - имам цяла книга, посветена на него, но понякога може да ти дотежи, да ти стане трудно да живееш там. Не знам как е в София, но понякога хората в Сараево могат да бъдат много напрегнати, нервни, обаче вие като дойдете на гости от България, всички ще бъдат много мили и вежливи с вас, защото хората са гостоприемни и обичат гости, така че в този смисъл е много хубав град за посещение.“
Цялото интервю на Таня Иванова с Фарук Шехич може да чуете чрез бутона „Аудио“. Преводът е на Русанка Ляпова.
