Миналата година американската вокалистка, пианистка и китаристка Джудит Хил очарова публиката на фестивала A to JazZ със своето представяне, а преди дни направи завръщането си у нас за концерт в пространство за събития „Пиротска 5“. През годините Хил е работила с имена като Майкъл Джексън, Принс, Джордж Бенсън и др. Публиката я познава също така от участието ѝ в четвъртия сезон на шоуто The Voice и от документалния филм 20 Feet from Stardom („На крачка от славата“), който разказва историята на бекграунд вокалистите, които стоят зад успеха на някои от легендите в музиката. С Джудит Хил се срещаме ден след нейния втори концерт в България, по време на който тя изпълни песни от новия си много личен албум Letters from a Black Widow. Интервюто на Таня Иванова с нея може да чуете чрез плейъра под основната снимка или да го прочетете по-долу.
Това е второто ви гостуване в София. Какви са вашите впечатления?
Много ми харесва тук, защото хората са много топли и завръщането ми е невероятно преживяване.
Сега идвате с нов албум. Каква идея стои зад него?
Това е албум, в чиято основа са много дълбоки емоции, болезнени неща, които преживях след смъртта на Принс и появата на прозвището, което ми дадоха - „Черната вдовица“. Албумът изследва това пространство от емоции, позволявайки ми да се изправя срещу тях, да намеря път за преодоляване на болката по артистичен начин и да открия отговор на въпроса как се справяш с трагедията и скръбта, отваряйки пространство за тях и как намираш надежда.
Как протече процеса по създаването на този албум?
Да дам възможност на себе си да извися глас беше първата голяма крачка и най-страшната – да си позволиш да говориш за това. Това беше началото. Когато работех по песента Black Widow, по някакъв начин я направих за себе си. Това беше възможност да напусна тялото си и да открия място, което е като дом, намиращ се извън моя собствен свят. След това вече бях способна да създам повече музика около всичко това.
Мисля, че музиката и музикалния бизнес са две различни неща. Да, те са свързани, но и също така много се различават. Бихте ли ни казали на какво ви учи музиката за живота и какво научихте от музикалния бизнес?
Да, съгласна съм с вас. Това са две много различни неща. Музиката ме научи толкова много за Бог, за нещата, които знам, че съществуват, но които не мога да видя. От нея научих много за любовта, за силата, за неща, които са трансцедентални, а понякога забравям за тях заради всичко, през което преминавам ежедневно. И когато спра, за да напиша или изпея някоя песен, музиката ми напомня, че има толкова много отвъд това, което мога да видя, че там съществува цяла вселена, изпълнена с вяра. Може да се докоснеш до висша сила и да осъзнаеш, че си много по-издържлив човек, отколкото си мислиш. Осъзнаваш, че там някъде има толкова много неща, дори само докато пееш – побиват те тръпки, музиката те кара да настръхваш и това настръхване идва сякаш от връзката ти с друга вселена, сякаш докосваш нещо, което се намира от другата страна. За мен това е много специално преживяване и винаги съм в очакване то да ми се случи. То е много свързващо, не е нещо само индивидуално, може да бъде и такова, но музиката също така е много комунална. Другият силен аспект по отношение на нея е, че хората се събират заедно и те преживяват същите неща по едно и също време. Това е усещането за пътешествие чрез музиката, което всички изпитват и се свързват с него. Музиката събира хората и по този начин. Има толкова много неща, които тя прави за нас индивидуално и като общност.
А какво да кажем за музикалния бизнес? Това е другият въпрос.
Това е труден въпрос. Всъщност има специален момент в това да вземеш свещено нещо каквото е музиката и да създадеш тази огромна сцена и платформа – наистина е нещо много силно. Но мисля, че музиката и капитализма в някаква степен са врагове, защото когато започваш да монетизираш нещо, това може да отнеме от енергията му. Затова е важно да си верен на нещата, които правиш и да съхраниш чистотата им. Да вземеш тази чистота и да я удвоиш, което е част от бизнеса, е нещо много силно, защото може да достигне до хора, които никога не са ви чували. Това е красотата на бизнеса. Трябва да се грижиш за този свещен крехък баланс между това да си верен на себе си и да не се изгубиш в комерсиалното, защото с удвояването може да се изгуби автентичността. Това не харесвам в музикалния бизнес – когато нещо се повтаря и не остава вярно на себе си. За мен като артист е много важно да съхраня тази чистота в бизнес пространството, в света на маркетинга.
„Ролята на музиката се променя.“ – вие написахте това преди няколко години в едно много хубаво есе за Atwood Magazine, наречено The Sound of Culture. Бихте ли обяснили какво точно имате предвид?
Това е добър въпрос. Нещата продължават да се развиват в тази посока. Имаше период, в който ролята на музиката в нашата култура беше много по-голяма. Когато бях дете през 80-те и 90-те г., хората гледаха на музикантите като на герои, като на личности, оказващо огромно влияние върху културата, възприемаха ги като Моисей и пророците на обществото, които идват в трудни времена, за да изградим ново, общо пространство, а после нещата заприличаха много повече на персонализирана плейлиста и това да сме заедно започна да има по-малко значение. Разбира се, че хората продължават да ходят на концерти, но някак фокусът се измести върху любимия ми плейлист. Вече не е нужно да купуваш нещо или да отидеш някъде, за да го имаш. Така че промяната е повече в посока дигитално персонализирано пространство. Като автори на песни ние пишем музика, имайки предвид тези малки пространства, защото хората вече слушат музика много повече със слушалки. Спомням си, когато преди време работехме с Принс, той ме попита „До колко хора искаш да достигне тази песен?“. Принс беше много осъзнат по отношение на пространствата. По онова време искахме да изпълним песента Beautiful Life и трябваше да решим дали да направим версията за джаз клуб или за стадион. Направихме по-мащабната версия, по-отворената, имайки наум по-голямо пространство. Принс обитаваше подобни големи пространства, а сега музиката е по-комплексна и по-интимна заради слушането със слушалки. Мисля, че в културно отношение всичко е станало много по-персонализирано и индивидуалистично.
Имате ли послание за младото поколение музиканти?
Мисля, че по някакъв начин сме забравили да плачем и бих казала на младото поколение да обърне внимание на артистите от изминалите десетилетия, които успяваха да ни разплачат, защото има нещо, което се изгуби с времето и сега сме станали много по-цинични. Когато излезем от някоя луда ситуация, сълзите се завръщат – за това свидетелства човешката история. Когато имаше сълзи и величие, имаше нещо много мощно в това. Бих казала на младите хора да не губят вяра и способността си да плачат и да се променят. Струва ми се, че това все още притежава сила и е възможно за постигане.
Какво бихте искали хората да вземат от вашата музика и концертите ви?
Просто бих искала да усетят силата на Господ и духовната връзка. Бих искала да се чувстват малко по-отпуснати и да са по-отворени за емоциите си, да имат по-отворени сърца. Това е една от големите ми цели.
Какво мислите за жените в музиката? Дали е по-лесно за тях вече?
Струва ми се, че да. Мисля, че днес е много по-постижимо за артистите да бъдат това, което са. Но разбира се, има много други детайли, така че на вашия въпрос бих отговорила и с „Да“, и с „Не“. Защото има много стереотипи и определени формати и ако ти като жена представяш нещо по-смущаващо от очакваното, понякога за хората е трудно да те разберат. Така че мисля, че все още имаме да извървим дълъг път, докато се разчупят стереотипите, особено по отношение на жените с различен цвят на кожата и стигнем до момента, в който могат да бъда и това, и това, и това. Струва ми се, че тази част с избора, който прави един артист, е все още трудна за възприемане, защото като видиш някого и вече имаш очаквания – ето как ще звучи този човек, ако изглежда така. Ако тези две неща не се припокриват, хората се объркват. Мисля, че има начин да го преодолеем, направихме голям прогрес в това отношение. Днес има много повече свобода за жените да изразяват себе си и когато го правят, другите се идентифицират с тях. В това е красотата и възможността хората да намерят своята принадлежност.
Автор на фотографията: Румяна Георгиева от licata.bg
