Душа говореше на душа на концерта на мароканската джаз певица Ум с нейния квартет в понеделник в Централния военен клуб на откриването на Дните на Мароко в България. Родена в пустинята, свързана с корените и гледаща към бъдещето, Ум разказва с музиката за своето лично израстване и за духовната връзка между хората, между осезаемото и невидимото, което ни въздейства, за да ни направи по-добри.
В интервю за Джаз ФМ Ум се върна към началото на своя път в музиката: как е започнала да пее, защото, привлечена от излъчващата любов соул и госпъл музика, е искала да види дали би успяла да направи това, на което са способни големите женски гласове; после е открила музиката като удоволствие от изпълнението, когато музикантите на сцената разговарят и се изслушват; за да достигне накрая до музиката като изразител на чувствата си. А те са свързани с насладата от общуването между хората като най-голям учител в живота, от живота като игра, от неосезаемата духовна връзка, която споделя любовта, радостта и ни прави по-добри. Именно това е върховната цел в живота ни, защото в неговия край: „Това, което запазваме в този момент, са преживяванията, които са ни помогнали да израснем.“ – обяснява Ум своето разбиране за смисъла от съществуването ни. А междувременно за нея е много важно да пее, за да изразява красотата на различните култури в своята традиция и да подкрепя жените. За усещането си за мисия с музиката тя казва: „Има какво да научим от музиката... С нея мога да съм полезна, чрез нея мога да дам още нещо на хората, на страната си, на културата си... Мога интелигентно и съзнателно да споделя своята култура с други култури и народи.“
По-долу можете да прочетете цялото интервю с Ум, а също и с посланика на Кралство Мароко в България Н. Пр. г-жа Латифа Ахарбаш, която разказва за културното многообразие като сила и за културата като най-добрата основа за развитие.
Гласът призовава и води напред. Ритъмът подкрепя и поддържа стабилност. Как ще опишете музиката си и това, което стои като влияния зад нея?
Мога да я опиша като съвременна мароканска музика. Тя има твърде много вдъхновения. На първо място е резултат от влиянието на многото култури, които си взаимодействат там, където съм родена. В Мароко има много етнически групи, много различни ритми от различни краища на Африка, от Средиземноморието, от берберите, но също така и от арабската и оренталската култура. В историческото ни развитие има влияния и от портулгаската, от испанската и от френската култура – ние сме само на 13 километра от Европа. Така че има толкова много компоненти в основата, на която изграждаме живота си, а също и музиката си. Африканската култура е много важна в ритмично отношение – тези ритми можете да откриете в латиноамериканската култура, както и по малко в цяла Европа.
Сега за моите влияния – открих музиката с различните течения на популярната музика в Мароко – арабски, берберски, африкански... Има голяма промяна, когато проследите музиката, движейки се от север на юг – като мелодии, естетика, ритъм... Когато бях по-млада, слушах и съвременна американска музика. Госпъл и соул музиката първи събудиха желанието ми да пея – за мен бе важно да видя дали мога и аз да направя същото като големите женски гласове. В началото възприемах себе си като глас, който може да изпълнява музика. Това бе добра школа.
Госпъл и соул музиката ме предизвикаха да пея, защото те са толкова близки до душата. Тогава не ми беше хрумнало в песните си да изразя своите корени – не проявявах интерес към тях. Такива бяха първите ми два албума. Първият бе много еклектичен – много артисти го правим, защото искаме да вкараме в него всичко, което обичаме, всичко, което можем. За третия си албум The Soul of Morocco използвах различен музикален състав. Първите два записах с кийборди, електрически бас, китара и ударни. Но при записите на The Soul of Morocco усетих спокойствието на акустичния акомпанимент, както и любовта си към акустичния бас – почувствах, че това е моят път. В този състав можем да се слушаме един друг, а не да се замеряме с еготата си на сцената. Така че в центъра на своето изкуство поставихме изпълнението.
С новата акустична формация обаче почувствах спокойствието, което идва и от самите партньори на сцената – те са музиканти, от които мога да науча много: идват от джаза и от класическата музика, от Куба и от Франция, а аз съм учила архитектура, не съм изучавала музика... И така – вече не искам да мисля просто за изпълнението. Искам да съм близко до това, което съм, да бъда естествена, да направя така, че хората да ме слушат. Има мистичност в това да слушаш хората около себе си – колкото повече ги слушаш, толкова повече слушат самия теб. Трудно ми е да го обясня – то е магия, която се получава, когато свирим и пеем заедно. Колкото повече го правя и колкото повече го чувствам, толкова по-ясно го виждам, толкова по-истинско става.
Споменахте, че музиката има свойството да изведе това, което сте самата Вие. Как се себеоткривате чрез музиката?
Колкото по-малко мислиш какво ще направиш, толкова по-правилно ще го направиш. За първите си албуми си мислех как да пея, така че да ме чуят хората, за какво да пея, така че гарантирано да привлека тяхното внимание. Сега не мисля толкова много – чувствам, правя – и виж ти! – хората ме чуват по-добре. Няма рецепта за това как да развълнуваш слушателите. Но ако се оставиш да бъдеш докоснат, ако се свържеш с чувствата си – на какъвто и език да говориш на хората, дори те да не владеят този език, те ще те разберат и ще съпреживеят твоите чувства, на свой ред самите те ще бъдат изпълнени с чувства.
Има много повече сила и въздействие в спонтанността, непринудеността. Да, музиката те учи, но тя е също така и за необяснимото – и именно това много ме вълнува сега.
Това, че сте учили архитектура, Ви помага да изградите стабилно своите песни – чухме това на концерта. Разкажете ни за това как познанията Ви за архитектурата се отразяват върху изкуството Ви?
Архитектурата на първо място – преди да те научи как да изградиш една структура, отваря съзнанието ти към идеята за пространство и за мястото ти в това пространство, към представата за разстояния и отстояния, към усета. Вярвам в това, че чувствата могат да променят буквално възприетото чрез сетивата. Когато виждаш цветовете в една картина, те сами по себе си не създават усещане за красота – но те могат, примерно, да те накарат да пожелаеш да изядеш нарисувания предмет. Или пък можеш да видиш звука... Обичам тази игра, обичам да разглеждам живота като игра. И понякога тази игра е далеч по-сериозна от това да си буквално сериозен. Така че архитектурата отвори съзнанието ми, накара ме да формулирам ясно идеята за развитието. Трябва да посещаваме различни места, да се срещаме с хора, да се интересуваме от различни неща. Защото никога не спираме да се учим. Колкото повече знаем, толкова по-силни сме. А това знание го няма толкова в книгите, колкото в идеите, които обменяме в общуването – като се срещаме с хора, като се наблюдаваме взаимно, като се изслушваме. Аз, като музикант, имам възможност много да пътувам и да откривам различни култури, да се уча от тях. Опитвам се да запазя в себе си парченце от всяко преживяване, от всеки спомен от хората, от страната, от мига... След това тези парченца непринудено влизат в музиката ми.
Беше ми трудно да накарам хората около мен да приемат идеята, че ще изоставя архитектурата и няма да завърша след 6 години обучение. Те ме увещаваха, че съм накрая – да се дипломирам, изтъкваха, че музиката е нещо хубаво, но не дава сигурност... Този натиск ме подлудява за момент, а след това чувствам нуждата да се освободя от него. Искам аз да избера, а не някой друг да направи избор вместо мен. Приех, че този натиск ще го има, и реших да отговоря, като покажа, че има какво да научим от музиката, че с нея мога да съм полезна, че чрез нея мога да дам още нещо на хората, на страната си, на културата си... Че мога интелигентно и съзнателно да споделя своята култура с други култури и народи.
Чувствам се повече на мястото си като певица, като певица в Мароко, като жена, която пее, отколкото като архитект. Има твърде много архитекти, но не толкова много певици, които правят тези неща. Мисля, че се справям. Не изкарвам страшно много пари, но научавам много неща. Когато трябва да напуснем този свят, не вземаме нищо със себе си – нито любимия човек, нито родителите си, нито дома си, нито парите си... Това, което запазваме в този момент, са преживяванията, които са ни помогнали да израснем – и това е най-важното.
На концерта имах усещането, че чрез музиката си говорим душа на душа. Ако трябва да посочите само едно нещо, което една душа трябва да сподели на друга, какво би било това?
Простичко казано – да сподели любовта. Но това е твърде простичко. (Смее се.) Бих казала – неуловимото, онова, което не се поддава на осмисляне, всичко, което е около нас, а не го разбираме. Като например в случаи, когато си сред природата или в нечия компания и усещаш, че започва да става нещо, което не си го предизвикал съзнателно – то те кара да откриваш в себе си неща, които до този момент са ти били непознати... Това е нещо, по-голямо от теб. Хората и душите могат да споделят това, което е неразбираемо – то е по-силно от нас. Понякога нищо не казваме, а само като се спогледаме, осъзнаваме, че между нас се случва нещо голямо. Тогава тялото ти прави нещо, което не предизвикваш със съзнанието си, а е извикано от душата – усмивка или сълзи. Това можем да споделяме. Ние сме твърде, твърде малки. Има неща около нас, чрез които можем да израснем. И не ние предизвикваме това. Разбира се, важно е да сме активни в работата си и в живота, да осъзнаваме какво правим, но за мен също така е важно да запазим усещането за това, че сме малки създания в едно необятно пространство и да позволим да ни докосва това, което самите ние не можем да постигнем, но ще ни направи по-добри.
С концерта на Ум в София започнаха Дните на Мароко в България. До 4 декември в София и от 10 до 13 декември в Пловдив те представят богата програма с акцент върху етническото разнообразие и потенциала на междукултурния диалог. Организирана от Посолството на Кралство Мароко в България, инициативата представя изложба за мароканските евреи, която в столицата можем да разгледаме в Българската академия на науките, филмови прожекции, гастрономически етнокултурни вечери. В програмата са и срещи с туристически агенции и туроператори за представянето на потенциала на Мароко за почивка. Повече за смисъла и съдържанието на Дните на Мароко в България разказва посланикът на кралството у нас – Н. Пр. Латифа Ахарбаш в интервю за Джаз ФМ от 1 декември:
Дълбоко съм убедена, като посланик на Мароко в България, от нуждата да усилим обмена, да насърчим взаимните инвестиции и личните контакти. Трябва повече да инвестираме в това да се опознаем – убедена съм, че двете страни имаме голям потенциал за това. Ето защо Дните на Мароко в България са принос към премахването на психологическите бариери, които сега пречат на двете страни да сме по-свързани във взаимна търговия, например. От страна на Мароко имаме нуждата да предадем посланието за стратегическата близост на страната ни към вашата по много причини. Това означава, че Мароко може да бъде важен търговски партньор на България. Ние сме обвързани с Европейския съюз с много споразумения, които биха улеснили търговските връзки.
За мен културата е в основата. Трябва да започнем от нея, да стоим на това поле и винаги да инвестираме в културата. Да споделяме своята култура е много важно за сближаването между хората, но също така и в проправянето на пътя на търговията, взаимните инвестиции и туристическия обмен.
Програмата бе открита от концерт на известната мароканска певица Ум. Тя е представителна за идентичността на Мароко – ние сме много свързани с традициите, но едновременно с това гледаме към бъдещето и развитието. Мароко е населена предимно с мюсюлмани, но имаме богато етническо многообразие. Малцинствата ни са добре представени както в политиката, така и в гражданското общество.
Второто събитие олицетворява същата идея – културното многообразие, закрилата на малцинствата и на тяхната култура. То е озаглавено „Културно разнообразие и еврейство в Мароко”. Много е важно днес като международна общност да сме обединени около идеята, че многообразието не е слабост, а е сила. Това послание представяме с фотографската изложба, в която българите ще научите още нещо общо за двете страни. И нашата страна, като вашата, се отнесе отговорно и защити еврейското си малцинство по време на Втората световна война. Точно затова организирах тази изложба, тъй като като международна общност виждаме негативни развития днес – културна изолация и възраждане на говора на омразата и така нататък. Всяко усилие, дори и скромно, е добре дошло, за да подкрепи идеята за културното многообразие, за междурелигиозния диалог, за да се осъществи споделянето на добри практики в изграждането на включващи общества.
Мароко е единствената арабска и мюсюлманска страна с Музей на юдаизма, посветен на еврейското наследство и еврейския бит. В нашата конституция е записано, че мароканската идентичност не е само мюсюлманска, а е богата, повлияна от други общности – еврейската, африканската, сахарската... Всички те по конституция са част от нашата идентичност.
Ще се прожектира филм, който участва от наша страна в надпреварата за „Оскар” за чуждоезичен филм. Той разказва за съдбата на една еврейка в нашата страна. Организираме и културна и гастрономическа вечеря на тема „Еврейска мароканска кухня“.
Много е важно да кажа, че с Дните на Мароко в България ще гостуваме и на прекрасните жители на Пловдив. Там организираме изложба за мароканските евреи, тридневна програма за мароканската кухня, както и прожекции на най-добрите марокански филми на 2015 г.
Това е нашата амбиция – да отворим прозорец към мароканската култура и да покажем как културата може по чудесен начин да сближава хората, да ни сближи нас в частност – мароканците и българите.
