Той е една от легендите на китарата и едно от най-известните имена в джаза. Отдавна няма нужда да се обяснява кой е Ско, както всички го наричат. Друг е въпросът как всеки един от нас е открил музиката му за себе си, защото Джон Скофийлд не обича да тъпче на едно място, често сменя музикалната посока, работи в различни формации, свири с по-млади музиканти, отворен е за нови предизвикателства и с всеки следващ проект продължава да бъде все така по детски любопитен. Музиката му хем е сериозна, хем забавна; както може да ни провокира да я чуем внимателно, така може и да ни накара да танцуваме на нея. И сякаш за да балансира крайностите, музиката на Ско е безпогрешна за разпознаване заради прекрасното чувство за хумор, заложено в нея. „Мисля, че е въпрос на интуиция, на вътрешно усещане какво работи добре и какво не. Просто това съм аз. А аз съм един голям почитател на музиката. Обичам я и постоянно слушам музика. Искам музиката ми да се получава добре и имам вътрешен усет, за да не залитам в едната или в другата крайност.“ – така в интервю за Джаз ФМ големият китарист обяснява как постига баланса в това, което прави.
„Джазът винаги е бил нишова музика.“ – споделя Ско. Той не оставя съмнение кое е основното нещо, което го води по време на дългогодишната му кариера: „Ние нямаме друг избор освен да правим музика и това е нещото, което обичаме и с което се занимаваме цял живот. Но никой, който свири джаз, не го прави заради парите.“ С Джон Скофийлд разговаряме по телефона дни преди участието му на 1 ноември на „Пловдив джаз фест“ в дуо с Джон Клиъри. В интервюто коментираме трудностите пред професионалните музиканти днес и навлизането на все повече жени в инструменталния джаз, китаристът ни разказва за работата си с Майлс Дейвис и за документалния филм Inside Scofield, който очакваме следващата година. И докато се чудим кои от десетките въпроси да зададем, опитвайки се да спазим уговорката с мениджърите за продължителност на интервюто не по-голяма от 10 минути, самият Ско накрая пожела да допълни нещо, превръщайки финала на нашата среща в красиво посвещение на Милчо Левиев. Цялото интервю на Таня Иванова с Джон Скофийлд може да чуете чрез бутона „Аудио“ или да го прочетете по-долу.
Следващия месец свирите в България заедно с Джон Клиъри. Бихте ли ни разказали повече за това сътрудничество и за репертоара, който ще изпълните?
Ще бъде нещо по-различно от това, което обикновено свиря с моите групи. Джон Клиъри е експерт по отношение на стария нюорлеански ритъм енд блус. Той свири на пиано и е невероятен певец. Така че изпълняваме предимно стари R&B стандарти от Ню Орлиънс, нещо, което е непознато за мнозина. Това е специален саунд от 50-те г., а Джон е толкова страхотен. Тази музика ми пасва добре, защото навремето започнах, свирейки блус. Добавяме джаз елементи, когато аз импровизирам. Ще изпълним много от тези композиции, които някои хора може и да са чували и които са били записвани в Ню Орлиънс през 50-те г.
Това ще бъде вторият път, когато посещавам Ваш концерт. Първият път беше преди много години в Берлин. Тогава свирехте с Вашата Up All Night Band. Беше невероятен, енергичен концерт, с хубава оригинална музика и различни музикални устройства. По време на биса акустично изпълнихте джаз стандарта I Fall in Love Too Easily и накрая бях останала без думи. Как се отнасяте към новите технологии, социалните медии и начина, по който общуваме днес?
Използвам социалните медии по начина, по който всички ги използват или почти всички. Имам профил във фейсбук. Опитвам се да стоя далече от телефона си. Разбира се, че го използвам както и другите хора, но има един пристрастяващ момент, който не знам точно откъде идва, но е малко плашещ. Изумителна е тази нова ера с тази мигновенна комуникация чрез нашите таблети и телефони и аз не знам точно как да се държа. Но знам, че е по-добре, ако се отдръпна за няколко часа. Но тези технологии в музиката, използването на ефекти за китарата са чудесен начин да разгърнеш своя саунд. Но мисля, че винаги се връщаме към това как всъщност свириш на китара със своите пръсти, с ръцете си и се връщаме към звука, който излиза от струната. По време на турнето ни с Джон Клиъри ще свиря на китара чрез усилвател, имам предвид без ефекти, само на една от песните използвам Wah-wah pedal. Основно свирим без ефекти.
Звучи ми old school, харесва ми.
Да, аз винаги по някакъв начин се движа напред-назад. Използвам различни технологии, но това не е нещо основно за мен. За мен основното нещо е да свиря на китара по добре познатия начин.
Често свирите с по-млади музиканти. Какво Ви дава тази комуникация между различните поколения?
Харесва ми енергията на тези хора, които ги е грижа за музиката. Много музиканти на моята възраст вече започват да се уморяват. Така че по-младите музиканти ми дават енергия, но също така мисля, че е важно да намериш хора, с които харесвате една и съща музика. И тогава, когато започнете да свирите и затвориш очи, възрастта им престава да има значение, защото те са добри музиканти и разбират каква музика искаш да изпълнявате заедно.
Вие сте легенда и няма нужда да доказвате нищо. Как смятате: лесно или трудно е да се прави музика днес?
Джазът винаги е бил нишова музика. Той не е популярна музика, така че да намериш публика не е лесно. Но вероятно затова толкова много ни харесва, защото джазът е нещо различно и сериозно. Животът на професионалните музиканти е по-труден от този на обикновените хора. Трябва да си толкова твърд по отношение на нещата, които искаш да правиш, така че да нямаш друг избор освен да свириш. При мен е така, така е и при повечето хора, които познавам. Ние нямаме друг избор освен да правим музика и това е нещото, което обичаме и с което се занимаваме цял живот. Но никой, който свири джаз, не го прави заради парите.
Разбира се! Да поговорим за жените в джаза, много актуална тема. В момента в инструменталния джаз има повече жени отвсякога. Нещата се променят и на дневен ред са теми като равнопоставеност на половете, стереотипи и борбата срещу сексизма. Как всичко това ще се отрази на джаза и джазовата общност?
За джаза е по-добре да има повече жени, които гледат сериозно на него и които искат да свирят - това разширява неговия свят, което на мен ми харесва. Между мъжете и жените няма разлика в умението да свирят. Не е нужно да си мъж, за да правиш музика. Радвам се, че джазът увлича все повече жени, защото той всъщност беше започнал да става твърде мъжествен, с твърде много момчета и на моменти с тази мачистка показност на техника, нещо, което не харесвам, въпреки че самият аз го правя понякога.
Успяхте ли да гледате новия документален филм за Майлс Дейвис – Birth of the Cool?
Не, не съм, въпреки че искам да го гледам. Авторите на филма ми се обадиха, задаваха ми въпроси за Майлс и аз си помислих, че ще ме включат във филма, но след това повече никога не ме потърсиха. Не знам защо. Иска ми се обаче да го гледам.
Бихте ли ни разказали повече за работата си с Майлс?
Той беше суперзвезда на джаз музиката. Беше много вълнуващо да свириш с него, защото всъщност не изпълняваше само джаз. За мен беше специално да работя с Майлс, за да слушам как звучи, за да разбера неговата идея за музика. Когато свириш с някого всяка вечер, ти чуваш как той подхожда към музиката, как изгражда солата си и когато всичко това се получава толкова добре, а ти си част от структурата на музиката, самият ти научаваш как става всичко. Това беше най-важното нещо за мен. И освен това аз се вълнувах, защото бях голям фен на Майлс Дейвис.
Какво ще ни кажете за Inside Scofield – документалния филм за Вас, планиран за следващата година?
Ще видим. Това момче в Германия се опита да направи филм за мен – снима ме по време на гигове, интервюира различни хора. Оставих го да прави, каквото си е наумил. Аз нямам нищо общо с работата по филма, само му казах, че съм съгласен да го заснеме. Не знам точно какво прави. Малко го съжалявам, че снима филм за мен, защото се занимава с един скучен човек, който свири на китара. Музиката всъщност е вълнуващото нещо при всеки един от нас. Вижте, Майлс Дейвис беше различен, защото той беше рок звезда. Хората се впечатляваха от неговата личност, но при повечето от нас е различно. Надявам се, че човекът прави добри филми.
Тийзър на документалния филм Inside Scofield на режисьора Йорг Щайнек
Аз съм огромен почитател на Вашата музика. Тя може да бъде сериозна, но и много забавна, може да бъде твърда, но и много нежна, може да бъде романтична, но може и да танцуваш, докато я слушаш и винаги в нея има страхотно чувство за хумор и ирония. Не Ви питам за рецептата, но Ви моля да обясните как постигате баланса?
О, преди всичко ви благодаря! Мисля, че е въпрос на интуиция, на вътрешно усещане какво работи добре и какво не. Просто това съм аз. А аз съм един голям почитател на музиката. Обичам я и постоянно слушам музика. Искам музиката ми да се получва добре и имам вътрешен усет, за да не залитам в едната или в другата крайност. Това би могло да те отегчи по някакъв начин и не е ефективно. И така продължаваш да търсиш какво работи за теб. Понякога знаеш какво не харесваш и тогава просто не го правиш. Всъщност това е нещо, което съм виждал при Майлс Дейвис.
И един последен въпрос. Кое е най-хубавото на това да бъдеш джаз музикант?
Самото свирене. Най-хубавото в моя живот е, че свиря през цялото време. Приятен момент е и това да се развиваш, да ставаш по-добър, защото джазът е като спорта. Ако се занимаваш с него, трябва да правиш това през цялото време, за да поддържаш нивото си. Късметлия съм, че мога да свиря, да изнасям концерти и да получавам обратна връзка от публиката. За мен най-хубавото нещо в това да бъдеш успешен джаз музикант е, че се налага да пътувам толкова много и че така опознавам света като част от своята работа. За първи път тръгнах напът през 1975 г. с групата на Били Кобъм и оттогава поне през половината време от годината съм на турне. Повечето от концертите са в Европа, но също така - в Азия и Южна Америка, както и в САЩ. Това разширява и променя отношението ми към света и променя мен самия.
Много Ви благодаря за този разговор.
Бих искал да кажа още нещо. През 1975 г., когато започнах да свиря с групата на Били Кобъм, се запознах с Милчо Левиев. Мисля, че той почина преди два дни. Милчо беше от Пловдив. Беше много мил с мен, когато бях само на 26 г. - младо момче, а той беше по-голям и с повече опит. Милчо беше наистина страхотен музикант. Той беше първият българин, когото срещнах през живота си. Много ми липсва и се надявам, че всички в България са много горди с него заради високото качество на музиката, която той правеше.
„Пловдив джаз фест“ се организира от Мирослава Кацарова чрез Blue M. Той е част от програмата на Пловдив – Европейска столица на културата – 2019 и се провежда с финансовата подкрепа на Министерството на културата.
