Миналата седмица в нашия ефир ви срещнахме с Джейсън Моран, който беше гост в мобилното ни студио в Дом на културата „Борис Христов“ в Пловдив. Тогава с американския пианист разговаряхме основно за притегателната личност на Телониъс Монк и за концерта, посветен на него In My Mind: Monk, с който няколко часа по късно Моран откри третото издание на „Пловдив джаз фест“.
Вдъхновени от таланта, ерудицията и опита на Джейсън Моран в различни сфери, го поканихме за един допълнителен разговор, който излъчваме днес. Моран е виртуозен пианист, композитор, визуален артист, преподавател, артистичен директор, отговарящ за джаз програмата в Центъра за изпълнителски изкуства Джон Ф. Кенеди във Вашингтон, а от миналата година издава бутиковото списание Loop, чийто тираж е само от 500 броя. Музикантът беше много изненадан да разбере, че списанието му, в което негови колеги са автори на отделните статии, е стигнало и до България. Той подписа нашия екземпляр с думите „Thank you!“ и сподели, че съвсем скоро ще бъде готов с втория брой. Докато разговаряме за нещата в дълбочина, за нещата, които се намират под повърхността, с Моран смесваме темите за джаза и съвременното изкуство, за импровизацията като възможност да споделим своята лична история, за пространствата, които ни дават сигурност и за взаимността, която си предаваме при съвместното преживяване. Интервюто на Таня Иванова с Джейсън Моран може да чуете чрез бутона „Аудио“, а по долу да прочетете какво си казахме по време на тази вдъхновяваща среща.
Телониъс Монк е известен със своите странни шапки, ексцентрично поведение, но всичко това е само на повърхността, а много хора предпочитат да останат там и да не навлизат по-надълбоко. По същия начин стоят нещата с джаза – има толкова много клишета, стереотипи и грешни представи, свързани с него. Как може да променим всичко това? Как виждате своята роля – като пианист, преподавател, визуален артист, артистичен директор, отговарящ за джаз програмата в „Кенеди център“?
Мисля, че е важно да позволим на музикантите да намират най-различни начини да споделят своите истории. Струва ми се, че ние се наслаждаваме на това да бъдем на сцената и да свирим, но също така осъзнаваме все по-ясно, че е важно да споделяме и своята история – както личната, така и афроамериканската, обръщайки внимание на въпроса как джазът продължава да се развива. Защото това усилие в голяма степен е неразривно свързано с начина, по който импровизираме. Причината да има импровизация в джаза е, че тя позволява на човека да сподели история, която не е имал възможност да разкаже преди това на глас. Така е било с робите, които не са могли да споделят истории по този начин. Затова съществуват солата. Сега годината е 2017-та, доста далеч сме от времето, за което говоря, но продължаваме да използваме солото. Аз се наслаждавам на това да споделям дълбочината на музиката, дрехите също са важни, любовта е дълбока, историите са дълбоки – всичко това има своето значение и е вплетено в същността на джаза.
Как се отнасяте към работата си в толкова престижна арт институция като „Кенеди център“? Какви са Вашите отговорности и в каква посока искате да развивате дейността си?
Работя в „Кенеди център“ от 7 години. Отговорността е голяма, защото това е националният център за изпълнителски изкуства. Да работиш по джаз програма, която е призната на национално ниво, е важно. Също така е важно да продължавам да развивам програмата, чието начало е поставено от големия пианист и композитор д-р Били Тейлър. Когато той почина, аз продължих започнатото от него. Съществува схващане, че в институциите за сценични изкуства в САЩ не се обръща достатъчно внимание на това как американската музика продължава да се променя. И аз искам не само да се уверя, че джазът намира своето място, а така също, че обръщаме внимание на другите алтернативни форми на изкуство, които не са достатъчно признати в нашата общност. Затова много настоявах в „Кенеди център“ да се създаде хип-хоп програма. И сега в тази институция за изпълнителски изкуства имаме хип-хоп програма с имена от Кю-Тип до A Tribe Called Quest, които я ръководят. Това е важно за мен. Ние не смятаме, че някои неща са по-елитни от други. Мисля, че начинът, по който се развиха оркестрите, отблъсна много хора през годините. Трябва да внимаваме да не елиминираме различните процеси и да не изключваме отделните публики, които посещават културните центрове, защото например само големите оркестри имат място там. Това е грешен начин, по който можеш да използваш едно пространство. А в „Кенеди център“ има много пространство. Така че вътре трябва да поканим много хора.
Първият брой на бутиковото списание на Джейсън Моран Loop и трите последни диска в дискографията на пианиста, които той подари на нашия екип: соловият The Armory Concert (2016) и двата му албума от 2017 г. - Thanksgiving at The Vanguard и BANGS
Да поговорим за Вашето списание Loop. Бях много впечатлена от текста, който е написала Касандра Уилсън - много я харесвам, всъщност я обожавам. Тя пише, че тези дни джаз вече се преподава в университета – учиш за гамите, хармонията, мелодията, но никой не те учи на мистерията в джаза. Какво ще кажете за тайнството на джаз музиката?
Има нещо, което научаваш като музикант в процеса на споделяне на музика с хората по целия свят, нещо, което те учи, че никога не знаеш какво ще се случи в следващия момент или как може да реагира някой. И това трябва да ни държи сред публиката и на сцената – развълнувани от изпълнението, защото не знаем какво всъщност ще стане след това. Касандра е свързана с дълбоката вокална традиция на Мисисипи, но тя е намерила друг начин да използва този блус и да експериментира с него. Мисля, че това е важно, защото голяма част от начина, по който разбираме музиката, е базиран на реалността, но, от друга страна, тази реалност е свързана с измислицата, със сънищата, които сънуваме всяка нощ, отивайки да спим. Това са неща, които присъстват в музиката и с които един артист трябва да може да борави – да смесва реалността с фантазията. И Касандра говори именно за нуждата от това, защото с израстването си един артист трябва да разбере тази връзка.
През 2015 г. Джейсън Моран представи две свои инсталации на Биеналето във Венеция. Това бяха пространства, претворяващи известните джаз клубове The Savoy Ballroom и Three Deuces в Ню Йорк, които не съществуват вече. В тях са свирили някои от най-големите музиканти в джаза. Със своя проект Моран се фокусира както върху историческия контекст на тези места, така и върху духовната идентичност, с която ги свързваме. В определени дни и часове пространствата се превръщаха в сцени за концертни изпълнения. В един от дните на биеналето Джейсън Моран представи вокалния пърформанс Work Songs заедно със своята съпруга – мецосопраното Алиша Хол.
Преди две години гледах Вашите инсталации на Венецианското биенале. Бях много изненадана и щастлива да Ви видя в различна светлина. С тези две пространства Вие се фокусирате върху това как времето влияе на отношенията между музиката и нейната публика. Според Вашия опит как времето се отразява на джаза и неговото място в нашата култура? Мисля, че това е много важен въпрос.
Основното нещо за джаза е, че той е музика. Ние го слушаме. Слагаме слушалки на главата си. Слушаме го в колата, в самолета, навсякъде. Ние го слушаме. Но аз реших да обърна внимание на това къде се прави музиката. В момента водим този разговор на място, наречено на името на един от вашите велики оперни певци Борис Христов. Знаем, че много концерти се провеждат в тази зала и различна публика идва, за да преживее всичко това. Тези хора оставят по нещо тук, някакво усещане и също така си тръгват с някаква емоция от тази зала. И всичко това се е случило точно тук. В джаза слушаме албуми, слушаме музикантите и музиката. И аз се замислих, че това се случва в стаи. Стаите ни карат да се чувстваме сигурни, а може да ни накарат да се почувстваме и несигурни, всъщност може да ни накарат да се чувстваме по различни начини. Всички тези музиканти, които ние обичаме, са правили музика в The Savoy Ballroom – Ела Фицджералд и Чик Уеб, Дюк Елингтън и всички тези групи, или в Three Deuces, който се е намирал на „52-ра улица“ и в който са свирили Чарли Паркър и Майлс Дейвис, Телониъс Монк и Дизи Гилеспи. Тези пространства са давали усещане за сигурност на хората в тях. Тук има нещо, което трябва да разберем, когато говорим за способността да взимаш свои решения и къде може да споделяш историите си. Тези места не съществуват вече. Те са били разрушени. Добре, да кажем, че всичко с музиката е наред, но къде можем да правим музика? Не можем да правим музика на улицата през цялото време. Това е една от възможните гледни точки към тези сцени. Следващата ми инсталация, която ще направя през април, е Slug's Saloon – клуб в „Лоуър ийст сайд“ в Ню Йорк, където е убит тромпетистът Лий Морган. Бил е страхотен клуб, сред последните музиканти, които са свирили в него, са били Албърт Айлър, Чарлз Лойд, Сън Ра. Всички тези хора са свирили в Slug's. Това е следващата сцена, която подготвям. Много е вълнуващо да изградиш нещо подобно наново. Малко като с вашия Античен театър. Той продължава да съществува и има причина за това. Знаем, че публиката го посещава от векове, за да преживее нещо – затова той продължава да стои тук. В Америка ние нямаме тази традиция. Ние сме много млада и глупава държава, така че просто разрушаваме нещата и по някаква странна причина си мислим, че новото е по-добро. Надявам се, че пораствайки, с времето ще проумеем нашата връзка с историята.
Текст за Джейсън Моран в каталога на 56-то издание на Венецианското биенале, снимка: Виктор Петков
В музеите за съвременно изкуство по света се показват изложби, посветени на връзката между визуалното изкуство и джаза. Къде откривате най-силния момент от тази връзка?
През годините срещам много визуални артисти, които слушат джаз, може би повече, отколкото бихме могли да предположим. И те знаят много за историята на джаза. Страхотно е като фен да посещавам музеите по света, за да видя какво е окачено на стените и да продължавам да мисля по въпроса, който зададохте. За мен основната връзка е предимно в процеса на създаване. Например, да вземем процеса, при който правиш една снимка. Ти снимаш, изваждаш лентата, отиваш в тъмната стая, потапяш лентата в химикали, чакаш, после разглеждаш крайния резултат и взимаш решение. Или да вземем процеса на създаване на една композиция – сядаш на пианото, свириш една нота, после я записваш или я надраскваш набързо, пишеш цялата пиеса или пък я оставаш недовършена. Мисля, че този процес важи за всички дисциплини – независимо дали говорим за хореография, писане на поезия, създаване на музика или рисуване на картина – всички тези неща имат много общо помежду си. Събрал съм общност, която се състои от такива хора и искам да разбера по какъв начин те взимат своите решения. Това ми помага, когато аз трябва да направя своя избор. По тази причина се вълнувам от света на изкуството, той ме зарежда. Затова и се разхождам наоколо с фотоапарат. Сега ще чуете звука му, ще направя снимка на вашия микрофон и вие ще имате това на запис (тук Джейсън Моран снима микорофона пред себе си).
Хубав звук.
Истински е.
Има ли визуален артист, художник от миналото, който има същото влияние върху Вас, както Телониъс Монк върху музиката Ви?
Всъщност това е жена, наша съвременничка, аз я познавам, което е още по-хубаво. Нейното име е Ейдриън Пайпър. В момента живее в Берлин, тя е концептуален артист, прави неща, свързани с нейната лична история, проучването й чрез фотографии и текстове. Писал съм музика за нейни работи. Имам една композиция, която се нарича Artists Ought to be Writing, в която звучи гласът й. През 2004 г., когато я срещнах, нейното мнение започна да има значение за решенията, които взимам. Благодарен съм, че е мой ментор и че е наоколо, за да й задавам въпроси, защото тя е много конкретна. Докато аз подхождам емоционално (тук Моран показва как), воден от чувствата си. Говорейки с нея, мисля, че тя ми помага да разбера по-добре какво правя. Ейдриън е в основата на това да имам списание, защото казва, че артистите трябва да пишат за нещата, които правят. Всички артисти, които участват в първия брой на Loop, пишат за неща от своя живот. Стив Колман пише за Джон Колтрейн и Чарли Паркър, Касандра Уилсън пише защо прави нещата по този начин, моята племенница Рейвън говори за първата композиция, която е написала през живота си. Това е част от списанието и Ейдриън Пайпър наистина ми помогна да осъзная това.
Джейсън Моран свири във фоайето на Дом на културата „Борис Христов“ в Пловдив, снимка: Евгени Димитров от „Булфото“
Във Вашите албуми има една продължаваща серия от композиции, в чието заглавие присъства думата „издевателство“ или по-точно „вандализъм“ („gangsterism“). Каква е идеята на тези пиеси?
Тази серия започна преди доста време, базирана върху песен на един друг мой учител – Андрю Хил. Той е много важен за мен и един ден се опитвах да разбера една от неговите песни – бях разбрал само малко от нея и останалото си го измислих. Струва ми се, че начинът, по който работят артистите, е да крадем идеи през цялото време. Аз откраднах тази идея от Андрю Хил. Първата пиеса от серията се нарича Gangsterism on Canvas („Издевателство върху платното“) и напомня на художник, който нахвърля нещо върху платното, следващите са Gangsterism on a River, Gangsterism on Irons. В единия от новите ми албуми има Gangsterism in the Wind. Това е серия от композиции, почти като упражнения, базирани върху малка част от мелодията, която преработвам отново и отново, за да видя всички варианти, които мога да измисля под формата на вандализъм.
Следващият Ви концерт в Ню Йорк е на 16 ноември заедно с абстрактната художничка Джули Мерету. Знам коя е, защото миналата година тя купи къщата, в която е родена Нина Симон. Мерету направи това заедно с още трима свои колеги. Бихте ли ни разказали за Вашето сътрудничество с нея? Тя наистина е страхотна.
Да, страхотна е. Джули е художничка, която също живее в Харлем. Нейните работи се показват къде ли не по света. Тя рисува тези наистина мащабни картини в една огромна църква в Харлем. Те са направени за Музея за модерно изкуство в Сан Франциско. Две от платната са много големи, става дума за височина от около 25-30 метра. Винаги, когато си говорим, аз й казвам, че ще се изнеса от моето студио с всички инструменти и я питам: „Джули, мога ли да донеса инструментите си в твоето ателие, в твоята църква?“ Един ден ги занесох там и получихме предложение да направим пърформанс заедно. Аз казах: „Ок, чудесно!“, взех със себе си нотни листове и започнах да пиша музика. Така вървят нещата - тя наистина работи, а аз просто се опитвам да пиша. Джули завърши картините по-рано тази година и сега те са в Сан Франциско. През ноември издавам нов албум, който ще бъде на пазара след седмица. Става дума за музика, която записах в църквата заедно с Греъм Хейнс на корнет и Джамайър Уилямс на барабаните. Изпълнението е в църква, така че звукът изпълва цялото пространство. Аз мисля много за връзката между средата, която влияе на моята музика и за музиката, която оставя своя отпечатък върху пространството наоколо. Тази връзка е едновременно подкрепяща и разсейваща и същото е със звука в църквата.
На основната снимка: Джейсън Моран по време на концерта си в Пловдив, фотограф: Евгени Димитров от „Булфото“
