В самото начало на 2021 г. американският пианист Джейсън Моран издаде нов албум, наречен The Sound Will Tell You. Това е третият соло пиано проект в дискографията на Моран и в интервю за Джаз ФМ той споделя, че в него за първи път успява толкова силно да се фокусира върху неща, които наистина намира за важни: мелодията, настроението и историята. „Мисля, че това е първият ми солов албум, произлязъл изцяло от момента, от това, през което светът се опитва да премине.“ – казва пианистът. Както и при други негови колеги, така и при Моран настоящата ситуация оказва силно влияние върху личния му свят и оставя дълбок отпечатък върху неговата музика. Кризата с пандемията спря турнетата и отне възможността на музикантите за близки срещи и общуване с публиката. През този труден период Моран успява да съвмести неща, които имат важно значение за него – пише музика, чете романите на Тони Морисън и рисува. В резултат на това издаването на албума му The Sound Will Tell You беше съпроводено с представянето на изложба, провела се през януари тази година в Luhring Augustine Gallery в Трайбека, Ню Йорк. „Успях да направя всички тези работи, защото нямах никакви концерти. В известна степен, свирейки и рисувайки с ръцете си върху пианото, се получаваха призрачни, въображаеми концерти, които никога не са се състояли.“ – разказва Моран в ефира на Джаз ФМ. Изпращайки ни снимки на своите картини и музиката от албума си The Sound Will Tell You, Джейсън ни прави съпричастни към нещата, с които се занимава и ни дава възможност за топла и незабравима среща с различните лица на многостранния си талант. Разговора на Таня Иванова с американския пианист, композитор и визуален артист може да чуете чрез бутона „Аудио“. Цялото интервю може да прочетете по-долу, както и да разгледате работи от последната изложба на Моран, която носи заглавието на албума му – The Sound Will Tell You („Звукът ще ви каже“).
Как поддържате здравия си разум по време на пандемията?
Помага ми четенето, особено книгите на великата писателка Тони Морисън. Тя е авторка на няколко много силни романа, които чета през последната година. Нейните думи, теми и истории ми помагат да съхраня здравия си разум. Другото нещо е възможността да бъда заедно със семейството ми всяка вечер, дори когато най-близките ми хора понякога ме подлудяват. Тези две неща са спасителни за мен.
Summon a Sound („Призоваване на звук“)
Да поговорим за новия Ви албум The Sound Will Tell You. Невероятно много ми харесва! Това е Вашият трети соло пиано албум. По-лесно ли Ви беше да запишете албум сам заради настоящата ситуация или това беше най-добрият начин да изразите своите усещания и идеи?
Мисля, че това е първият ми солов албум, произлязъл изцяло от момента, от това, през което светът се опитва да премине. Начинът, по който бяха написани и записани някои от пиесите, носи усещането за тежест, което всички ние изпитваме. То е като белег на времето, в което живеем. В този албум има нещо по-различно от другите ми солови проекти. Те също имаха връзка с момента, но записите тук са свързани с тези конкретни дни, които преживяхме през 2020 г. и сега в началото на 2021 г. Не беше лесно да записвам сам, но това ми позволи да постигна нещо за първи път в свой солов албум - да се фокусирам върху неща, които наистина намирам за важни: мелодията, настроението и историята.
Музиката в The Sound Will Tell You е много красива и мелодична, изпълнена с лиризъм и виртуозност. Имам чувството, че тази музика ни помага да открием невидимите нишки, които ни свързват – в нея има меланхолия и тъга, но също така – и много светлина, има уязвимост, но и сила, има много любов в тези пиеси. The Sound Will Tell You е като музикално платно, изплетено от светлини и сенки. Това ли беше една от идеите Ви – да изразите чрез музика, че животът не е само черно-бял, че е много по-богат и смислен?
Толкова точно описахте музиката ми… Има една фраза, която гласи: „Малкото е повече.“ И в случая тя е свързана с това да се фокусираш върху един детайл отколкото върху стотици други детайли. Нуждата да направиш нещо води до въпроса колко лични искаме да бъдат нещата. Мисля, че публиката оценява работата на тези артисти, които са изключително откровени и ги допускат до личния си свят, защото по този начин може да се изрази нещо универсално. За артистите това може и да не е някаква оригинална идея, защото тя отеква в мислите и чувствата на много хора, но публиката чува именно това в песента. Така че аз исках да имам набор от композиции, които по някакъв начин могат да съществуват заедно, но също така да могат да ни дадат възможност и търпение да решим каква да бъде следващата ни стъпка, въпреки че песента е нещо временно, нещо, което продължава само няколко минути.
Bathing The Room with Blues („Да окъпеш стаята в тъга“)
Много от заглавията в The Sound Will Tell You препращат към Тони Морисън, която вече споменахте. Какво Ви дават текстовете ѝ сега, когато нашият свят изглежда толкова различен и откривате ли нещо ново, когато четете нейните книги?
Всичките ѝ книги ти дават толкова много... Едно от нещата, които Тони Морисън прави наистина добре, е да остави читателя да чуе звука на заобикалящия свят. Морисън описва не само дрехите и прическите на своите герои, но и песента, която те пеят или която звучи в главата на жената, докато мие съдовете в кухнята. Морисън ти дава саундтрак във всичките си романи. И начинът, по който описва тези песни, е различен от този, по който говорим за музика в консерваторията или с другите членове на групата. Тони Морисън използва език, който съблазнява читателя и го кара сам да поиска да си представи какво е звученето. Тази част за мен е невероятна за четене. Започнах с романа „Джаз“, преминах към „Възлюбена“, последваха „Най-синьото око“, „Песента на Соломон“ и последната нейна книга, която прочетох – „Сула“. Във всяка от тях Тони Морисън има готов саундтрак за нас. Но тя не само събужда въображението чрез ушите ни, тя също така събужда и очите ни. Една от пиесите в албума ми се казва: Toni Morrison said Black is a Rainbow („Тони Морисън каза, че черното е дъга“) и тя е вдъхновена от един пасаж, в който Морисън описва нощта. Тази нощ има много цветове в себе си, тя не е просто катранено черна. Тук са всички нюанси на сивото в тъмнината. И накрая Тони Морисън пише: „А може и да е дъга.“ Докато чета тези редове, си мисля, че черното не е само цветът на небето. То се отнася и до чернокожите хора, които често са описвани на основата на цвета на кожата им, а всъщност в тях е вплетена цяла палитра от цветове и те са като дъгата, което е силна мисъл от романа „Възлюбена“. Тези неща ми се струват важни колкото всяко едно соло на Майлс Дейвис, те са значими колкото това, че Били Холидей е изпяла Strange Fruit. Причината, поради която Тони Морисън може да напише тези редове, е изпълнението на Били Холидей и двете неща имат еднакво силна стойност за мен.
These Storms are Ancestral („Тези бури са предци“)
Издаването на албума беше съпроводено с откриването на Ваша изложба, включваща нови рисунки върху хартия. Каква е връзката между картините и композициите и как създадохте работите за изложбата?
Рисунките са направени с листове хартия, които поставях върху клавиатурата на пианото и отгоре върху хартията слагах сух пигмент, като използвах предимно синьо. След това започвах да свиря и хартията регистрираше и запечатваше всяко мое движение по клавишите. В това време пигментът вече се разтичаше като реакция на натиска и започваше да оставя свои отпечатъци. Не бяха само следите от ръцете ми, но и следите от пигмента след атаката по клавишите. Това създаваше нещо като аура около пианото. Започнах да правя тези рисунки преди около година. Знаех, че работата по тях ще доведе до изложба. Мислех си, че ще я осъществя по-късно през 2021 г., но решихме, че ще я покажем още през януари. Успях да направя всички тези работи, защото нямах никакви концерти. В известна степен, свирейки и рисувайки с ръцете си върху пианото, се получаваха призрачни, въображаеми концерти, които никога не са се състояли. И усещането всеки ден беше различно, защото всички ние за първи път си дадохме сметка каква празнина се е отворила в света и колко драстично се е променил животът ни. И наистина се борим, всеки един от нас се бори за това да посрещнем следващия ден. За мен част от този процес беше да напиша пиано композициите и да направя рисунките.
Кадър от изложбата на Джейсън Моран The Sound Will Tell You, състояла се в Luhring Augustine Gallery в Трайбека, Ню Йорк
Синьото има осезаемо присъствие във Вашите картини. То има специална роля и в изобразителното изкуство. Сещам се за едно красиво есе на японския философ Ясуо Кобаяши, наречено Blue: Poetry of Space and the Body („Синьо: поезия на пространството и тялото“). Там той пише: „Играта на синьото е нещо, което няма край, нещо вечно.“ Чрез синьото може да се опише тъгата, но всъщност това е цветът, който ни кара да мечтаем и аз много го харесвам. Какво бихте казали за нюансите, формите и настроенията във Вашата изложба?
Чудесно е, че направихте връзка с Кобаяши. Синьото е много неща и също така е част от нашето изцеление. В Северна Африка го използват за лечение, в Япония - за работа с хартия и оцветяване на тъкани, същото е и в Сенегал. Освен това имаме музика, наречена на този цвят. Това е единственият музикален стил, поне за който аз знам, че е наречен на конкретен цвят и това е блусът. Какво означава всичко това? Означава, че синьото ни дава много усещане за реалност и ни фокусира. В Америка блусът трябва да е на заслужения пиедестал като солиден корен на американската музика. Той се е разпространил толкова много, че се е превърнал в основа на други жанрове, но ние не си даваме достатъчно сметка за това. И вероятно трябва да променим езика си, когато говорим за синьото. За мен е важно, че когато погледнем нагоре, виждаме мечти. Когато в един слънчев ден вдигнем поглед към небето, усещаме атмосферата, виждаме, че синьото е цветът, в който се отразява целия спектър на нещата, към които сме привързани – от въздуха до водата. Синьото изцяло ни обгръща, докато стане време да си тръгнем завинаги. Синьото е навсякъде около нас и самото то е като дъга.
Снимка от изложбата на Джейсън Моран, наречена The Sound Will Tell You
Живеем в трудни времена – важни културни центрове и джаз клубове затварят врати, а останалите места за музика се опитват да оцелеят. От дълго време се интересувате от тази тема. Преди години направихте арт инсталации на важни джаз клубове, които вече не съществуват. Според Вас какви са начините да продължим да поддържаме връзка с историята и нашата културна памет?
Дори в Ню Йорк, изобщо в Америка ние бързо се опитваме да се отървем от културните забележителности, защото нека го кажа така – в САЩ на културата не се гледа като на ценност. За съжаление тук я свързват с нещо елитарно. Много е специално и силно усещането, ако погледнем на джаз клубовете не само като на места, където хората се събират заради музиката, но и където музикантите изпитват определен тип свобода и имат възможност да преживеят нещо различно на сцената. В такъв случай говорим за пространство, даващо възможност за развитие на човека и то е не по-малко важно от съществуването на болниците, например. Сега толкова места затварят, всъщност те бяха започнали да затварят врати и преди пандемията. Може би е важно да се запитаме какво ни дават. Мисля си за местата, където хората се събират да слушат музика, не само в държавите от Европа, но и в държавите от Южна Америка, Африка. Тези места наистина са много важни и трябва да ги имаме предвид. Най-същественото е, че с моите инсталации исках да изследвам не самата музика, а това, което се случва заради нея. Атмосферата, залата, местоположението са важни колкото и музиката. Защото всеки един музикант може да ви посочи любимите си места и те са му любими не защото той свири там, а заради усещането, което носи самото пространство. За мен едно такова място е Village Vanguard в Ню Йорк, защото усещаш, че нещата, които са се случвали тук, са по-големи или най-малкото по-различни от музиката, която самите артисти носят със себе си.
Снимка от изложбата на Джейсън Моран в Ню Йорк, съпътстваща издаването на новия му солов албум The Sound Will Tell You
Знам, че никога не е било лесно да бъдеш джаз музикант, а сега като че ли повече от всякога. Кои са най-големите недостатъци на музикалния бизнес, които трябва да преодолеем, за да защитим и подкрепим музикантите в бъдеще?
Ситуацията е трудна. Мисля, че подкрепата на правителствата трябва да бъде нещо, на което музикантите да могат да разчитат. Има държави с такива примери. В Скандинавия, например, подкрепят артистите, подкрепят и семействата по този начин. Това може да бъде първата стъпка. Ако имаш финансова възможност, и самият ти може да подкрепиш артистите. Навремето беше трудно да се свържеш с тях, но вече не е така. Всъщност музикантите винаги са разчитали и на други фактори. Връщайки се към Бах, Моцарт, през вековете винаги е съществувала нуждата да се подкрепя сцената или даден композитор, музикант или клуб. Някои от нас може да имат възможността да помогнат, а дори не се сещат да го направят. В човешката природа обаче е да си помагаме един на друг. Не само като купуваме албуми, а като подкрепяме визията, която артистът има за самия себе си. Всеки артист знае от какво има нужда, за да представи изкуството си. И трябва да попитаме самите артисти. Тези хора, които са близо до музиката като Вас, могат да помогнат да се разпространи гласът на музикантите. Вие сте ценен ресурс в предаването на това съобщение до публиката. Така разбираме, че можем да си помагаме взаимно, а нашите възможности нарастват значително. Знаете ли, чудесно е, че разговарям с Вас тази седмица, защото си мисля за всички тези хора, които не знам дали някога ще видя отново. Тревожа се и ми липсва да чувам акцента им, защото бях свикнал с това звучене. Сега, когато не чувам произношенията от различни краища на света, ми се струва, че това са песните, които ми липсват. Нещата ще бъдат различни след всичко това, а музикантите ще имат нужда от помощ, за да си представят близкото бъдеще. Технологиите също се развиват и се променят, така че ние продължаваме напред и трябва да се опитваме да си помагаме взаимно, както за големите, така и за по-малките неща.
Epilogue for Keeps („Епилог за пазене“)
Миналата година беше обявено, че сте избран за гост куратор на предстоящата изложба Here To Stay, която ще се превърне в постоянна експозиция в Музея на Луис Армстронг в Куинс, Ню Йорк. Разкажете ни повече за този проект и имаше ли нещо ново, което научихте за Сачмо, докато работите по изложбата?
Сачмо е истински крал. Мисля, че научих толкова много за него през последната година, в която изследвах архивите му ежедневно, ден след ден. Той е музикант, който е съхранил много информация – всички фотографии, писма, книги, филми, има любовни истории, той е имал четири съпруги. С последната си жена – Лусил, са живели в Куинс и тя купува и съхранява дома им след неговата смърт, за да го превърне в културна забележителност, която съществува и до днес. В Америка нямаме много подобни забележителности, свързани с имената на музиканти и е още по-голяма рядкост, ако става дума за чернокожи музиканти. А някои от тях са променили музиката на XX в. Да науча не само за този негов принос, но и за това как той е съхранил и документирал целия си живот, беше нещо огромно, това е невероятен архив. Надявам се, че музеят ще отвори врати в средата на лятото за рождения ден на Сачмо. Все повече се приближаваме към тази дата. И също така се надявам, че ако някой ден дойдете в Ню Йорк, ще отидете и ще посетите мястото. Струва ми се, че когато мислим за Сачмо, не си даваме сметка колко здраво е работил той и колко силно е бил свързан с общността, в която е живял и с хората, които е обичал през живота си. Има толкова много, което можем да разберем за него от изложбата Here to Stay. Тя се опитва да покаже житейския път на един човек в периода от 1901 до 1971 г., проследява как той е гледал на живота и какво е успял да промени, докато през цялото това време Сачмо е свирил на тромпет и е пеел своите песни. Това е нещо, което никога няма да остарее.
The Sound Will Tell You на Джейсън Моран в Bandcamp:
Всички снимки в публикацията са предоставени от Джейсън Моран. Фотограф на портретната снимка: Ari Marcopoulos
