„Фестивалът A to Jazz беше абсолютно ФАНТАСТИЧЕН!!! Обичам, когато идвам в Европа и публиката е възторжена! Както винаги учех събралите се хора на любов, надявайки се, че така правя предшествениците си горди!“ – написа Джазмия Хорн във фейсбук страницата си след концерта в София в началото на месец юли. Тогава имахме удоволствието да се докоснем отблизо до вокалното изкуство на една от най-нашумелите съвременни джаз певици и лично да се срещнем и да разговаряме с нея.
Джазмия Хорн привлича вниманието през 2015 г., когато печели Международния джаз конкурс, организиран от Института „Телониъс Монк“. През 2017 г. тя издава дебютния си проект A Social Call, който получава номинация за „Грами“. Това се оказват две големи и важни събития в живота на един нов артист, какъвто е Джазмия Хорн и именно те отварят много врати пред нея. В момента тя работи по следващия си проект, който е планиран за издаване през пролетта на 2019 г. и продължава да сбъдва мечтите си, като непрекъснато разширява своите хоризонти, работейки с различни оркестри и артисти.
След това, което чухме по време на концерта й в София, не е трудно да си обясним успеха на Джазмия Хорн. В интервю за Джаз ФМ радио тя обобщава силните си страни така: „Чувствам се малко по-различна заради моя бекграунд“ и допълва: „Това, което значително ме различава от който и да е – не са талантът, времето, красотата, а е божествената връзка с мястото, откъдето идвам.“ За любовта към джаза, за духовната връзка с музиката, закодирана още в името й, за освобождаващата и лечебна сила на пеенето и за превръщането на негативната енергия в нещо позитивно разговаряме с Джазмия Хорн. Цялото интервю на Таня Иванова с вокалистката може да чуете чрез бутона „Аудио“, а по-долу да прочетете какво сподели тя специално за Джаз ФМ радио.
Нека започнем с това, което виждам. Изглеждате невероятно! Външният Ви вид е свързан с Вашата идентичност, права ли съм?
Да.
Това е като начин да направите изявление чрез себе си или нещо подобно?
Не съвсем. Аз имам раста под шапката, така че когато посещавам нови места, предпочитам да покривам косата си. В духа на моите предшественици, много от които са имали раста прически или коси, направени по специфични начини, някои, разбира се, са показвали косата си, но не и пред други хора, а са я оставяли непокрита, когато са сами. Така че това съм аз, почитайки моя храм, уважавайки моите предшественици с начина, по който се обличам. Винаги покривам главата си. Аз обичам тялото си и обичам да го покривам. Обичам да нося дълги поли, защото създават усещане, че съм по-висока, а краката ми не се виждат. Постепенно се превръщам в това, което съм, израствам вътрешно, учейки за различните диаспори и по-специално за африканската диаспора, защото произлизам оттам. Реших да обърна внимание на това, да го изследвам и се получава чудесно. Всички си мислят: „О, това е начинът, по който тя би трябвало да изглежда сега.“ Аз приемам това отношение, защото се наслаждавам на ситуацията. Чувствам се щастлива.
Джазмия Хорн – има думата „джаз“ във Вашето име.
И „horn“ - „духов инструмент“.
Да, има музика в името Ви. Кога се влюбихте в джаз музиката?
Мисля, че бях на 14 г., в гимназията, там нямаше особено много джаз. В живота ми има много хора, които са ми повлияли и са ми казвали: „Ти трябва да пееш джаз.“ Това ми се струваше много скучно, нещо, което е за по-възрастни хора. Не познавах историята на тази музика, по онова време слушах разни съвременни артисти. Имах един учител, който веднъж ми даде диск и ми каза: „Прибери се вкъщи и чуй това?“ Първата песен в записа беше Shulie-A-Bop – изпълнение на Сара Вон, и аз всъщност се разплаках, когато го пуснах, защото никога преди това не бях чувала нещо толкова изискано, щедро, енергизиращо и успокояващо в същото време. Не бях на себе си. Пуснах си останалите записи в диска, след като изслушах тази песен около 100 пъти. Научих я и правех това, което Сара Вон правеше с гласа си, докато не осъзнах, че всъщност мога да бъда себе си. В музикално отношение аз не трябваше да избирам дали да пея само госпъл или R&B, или поп, защото е нещо популярно, а всъщност можех да изследвам с гласа си различни неща – различен тембър, тонове, регистри. Аз бях като дете в магазин за бонбони. Просто реших да продължа да опитвам и да добавям по нещо ново. Не бих могла да изпълнявам опера с името Джазмия Хорн. Просто няма да е правилното нещо. Аз просто станах Джазмия. Превърнах се в себе си.
Сара Вон е едно от най-големите Ви влияния. Какво бихте й казали, ако имахте възможност да се срещнете с нея?
Никой не ми е задавал този въпрос преди. Това е толкова красиво! Бих й казала: „Мис Вон, вашето наследство продължава да живее и въпреки че не мога да се поставя на ваше място, аз ще продължавам чрез моите собствени интерпретации да отправям послания, да се грижа и да подкрепям музиката по начин, по който вие сте правили това. Наистина оценявам, че мога да се облегна на рамото ви чрез работата, която сте свършили за общността и освобождаването на африканците, въпреки че това не е толкова самоуверено на фона на направеното от Нина Симон и Бети Картър, но аз продължавам да оценявам това, че в своята музика вие пеете за правдата и несправедливостите, които преживяваме. Обичам ви!“
Има толкова много талантливи вокалисти днес. Какво Ви прави различна и кои са Вашите най-силни страни?
Не съм имала възможност да разговарям с другите вокалисти, може и да се чувстваме по сходен начин, а да не знаем това. Някои от тях, които уважавам и на които се възхищавам: Даян Рийвз, Сесил Маклорин Салвант, Вероника Суифт, Грегъри Портър, Рене Мари, Ди Ди Бриджуотър. Всъщност всички те са по-възрастни от мен, имат опит, който аз нямам и са част от индустрията от по-дълго време. Чувствам се малко по-различна от тях заради моя бекграунд, заради мястото откъдето идвам, от средата, в която съм възпитана. За съжаление не знам нищо за тяхната семейна среда. Начинът, по който бях възпитавана и отглеждана, ме е направил човека, който съм днес, не просто музиканта, който съм. Тази нагласа, индивидуалност, тези характеристики се вливат в моята музика. Така че аз имам различен подход към музиката – той е най-вече духовен. Преди всичко останало аз винаги почитам моя Бог, моите предшественици. Моят Бог и моите предшественици ми казват от какво се нуждае публиката ми. Те ми го казват не с думи, а чрез духа. Аз съм просто един плавателен съд за нещата, които правя и всичко минава през мен, то не е моя идея. Това е един висш глас, който аз не бих могла да обясня. По мое мнение това, което значително ме различава от който и да е друг – не са талантът, времето, красотата, а е божествената връзка с мястото, откъдето идвам.
Като млад артист Вие се нуждаете от подкрепа. Какъв вид и получавате ли достатъчно от нея?
В момента в Ню Йорк една от организациите, която оказва силна подкрепа, е Jazz Fountaion of America, също така и Local 802 – обединение на музиканти. Те имат различни начини, по които достигат до артистите. Помагат им в намирането на място за живеене, в правенето на застраховка, намират ти адвокат, ако имаш нужда… Те оказват подкрепа в много отношения, което наистина е добре. Моето семейство също е много подкрепящо, екипът ми е много подкрепящ, моите музиканти – и те, мениджърската ми компания, колкото и изненадващо да звучи лейбълът ми също е много подкрепящ. Когато се роди второто ми дете, те ми изпратиха огромна кошница с неща за него – кърпи, пелени, завивки, сапун, люлка, дрехи, всичко, от което се нуждаех за бебето. Това не се случва често в звукозаписните компании, така че се чувствам благословена да имам толкова голяма подкрепа.
Изкуството и музиката в частност ни позволяват да изразим гледната си точка. Как Джазмия Хорн гледа на света, в който живеем?
Преди да стана Джазмия Хорн аз съм просто една жена. Преди да бъда просто една жена заради системата в Америка аз съм чернокожа жена. Точно в момента чернокожите жени са на най-ниското стъпало в Америка. Най-напред са белите мъже, следвани от белите жени, след това идва ред на други етноси като азиатци, персийци, араби, испанци и след тях са чернокожите хора, а черните жени са след черните мъже. Това за мен е отвратително. Аз съм родена на тази земя с тази кожа, с този дълбок глас, с тези очи, с тази къдрава коса – не съм правила нищо специално за това, просто съм се появила такава. Моята лична реалност е свързана с това, че хората гледат на мен с отвращение или се отнасят с мен по начина, по който са се отнасяли с прабаба ми или прадядо ми през 40-те, 50-те или 60-те, 70-те г. Това всъщност не е болезнено, то е отвратително, защото то не ми пречи да направя това, което имам нужда да правя. Ако удариш пръста на крака си, ти може да имаш затруднения с ходенето. Расизмът не спира движението ми, когато имам нужда да бъда духовна. Расизмът пречи на хората с африкански произход по много начини. На първо място той им се отразява икономически. След като завърших училище, от университета, в който кандидатствах, ми казаха: „Можем да ви отпуснем само тази стипендия.“ Затова, че идвах от конкретен район и бях дете на самотна майка, системата автоматично се отнася с теб по този начин, тя разбива семейства и премества деца от едно място на друго. Заради този тип среда, в която бях отгледана, когато тръгнах на училище, нямаше и следа от образование, свързано с бизнеса. Хората приемаха, че щом си артист и си креативен, това е достатъчно. Никой не ме научи за звукозаписните компании, за мениджмънта, за издаването, разрешителните, за записването на моя собствена музика или за рекламирането и промотирането й. Аз нямах достъп до това познание. Виждах хора от тази среда – моите бели колеги или азиатци, араби, които успяваха с лекота, защото зад гърба си имаха някой, който да рекламира музиката им, те имаха хора, които да им предложат място за оставане, когато дойдат в Ню Йорк. Имаше период, когато живеех в Ню Йорк и бях бездомна. Тогава нямаше много хора, които да искат да ми помогнат. Тези фондации, които са уж там, за да ни подкрепят, са там само ако си човек на някой от индустрията. Те не са с теб, ако нямаш препоръка или не си направил име, дори и да се казваш Джазмия Хорн – това няма значение. Ако спечелиш конкурса, носещ името на Телониъс Монк или те номинират за „Грами“, тогава хората ти помагат. Но преди това не получаваш помощ. Моята реалност е да се срещам с живота лице в лице, понякога сама, но аз не съм сама всъщност, защото има толкова много жени, които преживяват същото като мен. Това е несправедливo, несправедливо е за целия свят, това е във вреда на нас самите. Наистина е отвратително. Но това, което имам предвид, е: „Погледнете ме, не мисля, че бих била същия артист, със същото сърце, със същата движеща енергия, ако не бяха трудностите, с които се сблъсквам като чернокожа жена в този свят, не само в Америка. За мен тази музика е много освобождаваща, защото чрез нея не е нужно да си държа езика зад зъбите. Ако искам да пея скат, всичко излиза навън и аз се рея като пеперуда. Това е моето време да летя и да бъда свръхестествена. Всички натурални неща, които нося в себе си, излизат навън чрез музиката и търсят начин да бъдат изразени чрез викове, крясъци, ругаене, писъци, за да премахна вътрешната болка. Всичко, което излиза навън, е чисто съществуване, то е музика, то е просто естествено. Мисля, че това е чудесен начин да съществуваш, да бъдеш и съм благодарна за това, че чрез моя саунд мога да трансформирам тази негативна енергия, която получавам, в нещо позитивно. За мен това е единственият начин за живеене и начин да лекувам себе си. И когато другите жени ме видят, те си казват: „Аз също мога да излекувам себе си.“ Не е нужно да се превръщаш в нещо грозно, само защото някой друг се е отнесъл грозно с теб. В това намирам радост.
Основната тема в дебютния Ви албум A Social Call е любовта.
Да, точно така.
Какво означава любовта за Вас?
Не знам как да обясня това на английски или на който и да е друг език, но ще се опитам. Любовта е безусловно усещане… Знаете ли, винаги казвам на хората в публиката да обичат себе си, защото ако не обичаш себе си, не оставяш пространство да обичаш някой друг. Осъзнах това, след като станах майка. Чували сте как в самолетите казват първо вие да си сложите кислородната маска преди да помогнете на някой друг. Това е любов. Например, ако водата в чашата ви е на привършване, ти не можеш да дадеш вода на някой друг, защото ти самият се нуждаеш от вода, за да живееш. Твоето тяло се състои от 90 % вода, без която ти не би могъл да съществуваш. Така че първо пий колкото се нуждаеш и след това утоли жаждата на някой друг. За мен това е любов. Днес по целия свят ние много се страхуваме да проявим уважение към отделния човек – постоянно говорим за тази класа, за тази група от хора, с което мисля, че си правим лоша услуга. Мисля, че ние като хора правим много неща, които аз намирам за неправилни. Не сте виждали катерица да се държи по този начин. Те воюват за територия, но не го правят през цялото време, а само когато някой преминава през тяхната територия. И така защитават мястото, където виреят и правото си да съществуват. Това е всичко. Мисля, че това е много важно.
Какво ново Ви предстои – нова музика, идеи, албум, събития?
Новият ми албум ще бъде издаден през пролетта на 2019 г. Ние сме в процес на записи в момента. През октомври имам концерт с WDR Big Band, това е нещо много вълнуващо за мен. За първи път пея с европейски бигбенд. Те аранжират по нов начин музиката ми и аз разказвам на всички за този гиг, защото много се вълнувам. Преди седмици имах изява с Уинтън Марсалис и Jazz at Lincoln Center Orchestra и беше страхотно, така че ми се иска да правя повече подобни неща. Аз работя с моето трио или квартет, но искам да разширявам хоризонтите си. С голям оркестър енергията е различна, много е силна, така че искам по-често да имам подобни сътрудничества.
