В предишните две издания на „Джаз истории“, посветени на барабаниста Петър Славов, акцентираме върху джазовата посока в кариерата на музиканта, представяйки истории за участието му в емблематичната група „Джаз фокус-65“, в успешния Симеон Щерев квартет; обръщаме внимание на сборната формация, която Петър Славов създава през 70-те г. на миналия век – „Експеримент“ и разказваме за работата му като мениджър на Милчо Левиев, „Акустична версия“ и Марио Станчев. (Предаванията може да си припомните тук и тук.) Днес се фокусираме върху наследството, което ни завеща големият музикант. По темата разговаряме с Христо Йоцов, Стоян Янкулов – Стунджи, Веселин Веселинов – Еко, Венко Поромански и Димитър Семов. В първата част от днешното издание ви срещаме със сина на барабаниста – Петър Славов младши, който свири на бас. Как е гледал на своя баща от ранна детска възраст:
„С обожание, аз мислех, че това, което той прави, е страхотно. Затова исках да съм музикант, защото за мен той правеше нещо по толкова хубав начин, беше толкова интересно, че аз не можех да си представя, че искам да правя нещо друго в живота си, освен да бъда като него.“
Днес Петър Славов син не е просто един от най-добрите български джаз музиканти, но и един от най-успешните. Възпитаник е на известния музикален колеж „Бъркли“ в Бостън, работил е с имена като Куинси Джоунс, Джо Ловано, Джордж Гарзон, Кевин Махогани, Данило Перез, Алфредо Родригес и др. От години негов дом е Ню Йорк, а местата за изява – сцените по целия свят.
В третата част на „Джаз истории“, посветена на барабаниста Петър Славов:
- Баща и син: Петър Славов младши разказва за силната връзка със своя баща, която продължава и днес
- Звукозаписен дебют на Веселин Веселинов – Еко с Петър Славов
- Венко Поромански разказва за своя учител Петър Славов
- Школата Петър Славов - приносът и наследството на барабаниста през погледа на Христо Йоцов, Стоян Янкулов – Стунджи, Веселин Веселинов – Еко, Венко Поромански и Димитър Семов
Семейството Ася Чендова и Петър Славов със сина им
Петър Славов младши: Той беше най-прекрасният баща, който аз мога да си представя. Сигурен съм, че всеки, който е имал добър баща, би казал същото, но баща ми беше невероятен. Той имаше страхотна интуиция, помагаше с абсолютно всичко, с което може, без да се опитва да ме насочва специално или без да изисква от мен по-скоро. Той ме е насочвал много деликатно, без да усещам. Просто беше прекрасен. Никога не е имало момент, в който да е проявил някаква слабост в качеството си на баща или въобще на човек, който се грижи за семейството си. По същия начин се грижеше за още хиляда човека. Той създаваше около себе си семейство. И затова беше толкова обичан от голяма част от хората, които го познаваха. На него дължа почти всичко. Особено като музикант и като светоглед. Той беше изключително толерантен човек. Бих казал, че беше малко нетипичен за балканец по отношение на своите възгледи – за политика, за социални свободи, за такива неща. Беше много отворен и много пред времето си. Той разбираше нещата по един такъв освободен, спокоен, толерантен начин. И просто беше като едно кадифе около теб. Нямаше празно.
Петър Славов младши: Това, на което ме е научил, и продължава да ме учи, защото понякога човек не е достатъчно зрял да разбере, когато в момента някой му показва пътя, това, на което до ден днешен продължавам да се уча от него и да се опитвам да постигна, е да съм отворен към всички, да съм толерантен, да имам вътрешен баланс, да се стремя да бъда добър човек, като направя добро да не очаквам някаква възвръщаемост, да имам чувство за хумор, той винаги имаше страхотно чувство за хумор, винаги беше много смешен, но и много точен в преценките си за хората. Иначе като музикант ме е научил на много неща. Когато сме слушали музика, той ми е казвал: „Виж тук какво прави Рон Картър. Колко е готино това.“ После, години по-късно, аз за първи път отивам в Америка и изсвирвам по този начин нещо и всички: „О, това е страхотно!“ Така че това са милиони неща. Той имаше огромно влияние върху мен, ние бяхме много близки.
Петър Славов младши: Той много се радваше на всичките ми успехи и също възприемаше за успехи неща, които за мен не бяха успехи, но веднъж ми написа един имейл, в който има нещо много показателно за неговата същност. Без завист, без състезание ми каза: „Толкова съм щастлив, че ти можеш да направиш нещо, което аз нямах възможност да направя.“ Без да каже: „Ех, защо като бях млад, не можах да отида да свиря в Америка.“, което е била неговата мечта още от момента, в който е започнал да свири на барабани. Това беше неговата философия – той просто преживя с мен това, което е искал да преживее, когато е бил млад и което не е успял поради тогавашната идиотска система.
Петър Славов младши: Любимата му музика беше предимно квинтета от 60-те г. на Майлс Дейвис с Тони Уилямс, Хърби Хенкок, Рон Картър и Уейн Шортър, също Колтрейн. Обичаше някои неща от 70-те г. – Weather Report, ние имаме всички албуми на групата, всички фънк албуми на Хърби, повечето албуми на Майлс от 60-те г. Това е от страната на джаза. Той беше толкова отворен към всичко. Обичаше „Бийтълс“, „Лед цепелин“, Майкъл Джаксън. Доста еклектичен вкус имаше.
Петър Славов старши: Един от най-любимите ми барабанисти за целия ми живот е Тони Уилямс, Бъди Рич – те са вече покойници. Много барабанисти има, които са ми харесвали – Арт Блеки, Макс Роуч. Те са десетки, стотици бих казал. Аз до ден днешен слушам много музика и си ги обичам всичките тези хора. Всичките ме импулсират за едно или друго нещо. (Така барабанистът Петър Славов коментира своите влияния в интервю на Ангел Андонов от 1998 г. Видео разговора на тема ударни инструменти може да гледате в YouTube. Думите на Петър Славов баща излъчваме с разрешение на Ангел Андонов.)
Петър Славов младши: В последно време открих старите записи на „Джаз фокус-65“, които са правили през 60-те г. с Милчо Левиев, Симеон Щерев и Любо Мицов и съм страшно изненадан. За мен неговото свирене, звук, неговото отношение е страхотно, особено като се имат предвид условията, при които това нещо е изработено и изпълнено. И е изключително актуално за времето си, изсвирено с вкус и финес, смятам, че е на много високо ниво. И също нещо, което е много важно за американската музика – този feel, усещането, груувът. Това нещо аз го усетих, когато години по-късно ние в крайна сметка свирихме заедно джаз на някакъв гиг в България. Аз вече бях заминал за Америка и го усетих и си казах: „Това е като усещането на американски барабанист.“ Баща ми го имаше това. И аз го чувам и в тези стари записи. По-нататък чувам този вкус и този финес през 70-те г., особено в този албум, който той много харесваше „Симеон Щерев квартет“. Това беше един от любимите му албуми, в които свири.
Петър Славов младши: Както казва Грег Хътчинсън, един голям американски барабанист: „Ти трябва хем да си скромен, хем вътрешно в себе си да си достатъчно спокоен, че ти си много добър.“ Мисля, че баща ми също имаше това отношение – той знаеше, че е много добър, имаше комбинация от самочувствие, но и някаква скромност. Например, той винаги казваше: „Ние никога, особено за барабанист, нито аз, нито някой друг, може да свири като американец, освен ако не живее там или не е роден там.
В потвърждение на казаното от Пепи Славов син припомняме откъс от интервюто на Ангел Андонов с Петър Славов баща от 1998 г., в което барабанистът коментира именно тези въпроси.
Петър Славов старши: Това, което исках да кажа, е по-сериозно според мен. Систематичният курс, през който трябва да се премине, у нас той не съществува, а съществува в Америка и в някоя страна като Америка, но там е най-вече сериозно застъпено това нещо и един млад музикант, минавайки американския систематичен курс за барабани, може да стане барабанист. Те са родени на такива места, където е традицията. Примерно, аз и сина ми, ако бяхме американци, той е 5-годишен, отиваме в съседния клуб, който е в съседния квартал, където свирят басистът Рей Браун или барабанистът Бъди Рич, след това слушаш плоча вкъщи. Така стават музиканти американците. Затова се говори за среда.
Баща и син през 2004 г. Източник: официалната фейсбук страница на Петър Славов старши
В не едно интервю басистът е споделял, че силната връзка с неговия баща продължава и след смъртта му. Барабанистът Петър Славов умира на 1 април през 2008 г. на 66-годишна възраст.
Петър Славов младши: Когато някой е бил такова голямо присъствие в живота ти, той продължава да бъде. Аз наум си говоря с него или пък някой път сънувам, че му разказвам какво става около мен, защото той винаги беше много любопитен. Питаше ме, когато се чувахме по телефона: „Какво става, свириш ли? Кажи ми!” Така че мисля, че когато имаш такава съкровищница от качества в един човек и си извадил късмета той да ти е много близък и също така ти да си му най-близкия човек, тогава това е съкровищница, към която ти можеш да се връщаш, дори когато човекът го няма, защото това е, което той е оставил като наследство, освен физическото ти съществуване. Аз мисля, че цял живот ще се уча от това, което съм видял и цял живот ще осъзнавам до какво съм се докоснал, нещо, което съм приемал за даденост. Това за мен е било най-нормалното нещо, защото родителите са най-голямата даденост и човек не си дава сметка за това, докато не започне да ги губи.
Веселин Веселинов – Еко: Той беше голям майтапчия. Аз бях войник, накрая вече на казармата, пред уволнение и Мони Венков, преподавателят по бас китара в Консерваторията, ме помоли да запиша неговите 33 етюда. Той имаше една школа за бас китара – учебник, в който имаше 33 негови етюда. И аз като, да речем, най-добрият му ученик, да ги запиша тези етюди, за да могат други ученици да ги слушат на касетки как да ги свирят, нещо като помагало към школата. Това беше в казармата. Аз почти избягах от казармата, взех си нелегална отпуска и отидох в студиото на „Балкантон“, където за мой ужас, „ужас“ е може би грешна дума, но аз леко се ужасих, че Петър Славов ще бъде барабанистът, а в записите ще има само бас и барабани. Това ми е първият запис в живота, в професионално студио, тогава едно от двете в София – „Балкантон“ и Радиото. И аз леко се препотих, седем или осем пъти. Първо беше големият респект към този човек, за първи път го виждам на живо и изведнъж се оказва, че той е един страхотен сладур. „Ей, здрасти пич, ти малко тук си се притеснил, виждам.“ – такива приказки започна да ми разправя, от което аз още повече се спекох. Той седна на неговото място в една кабина, а аз бях в голямото помещение на джаз баса на „Балкантон“ и той трябваше да даде темпо за първото парче, първия етюд. Така започна нашата музикална среща. Той леко ме прецака обаче, защото даде 4 палки и каза: „Хайде, готов ли си?“ Казах: „Да.“. Той: „ОК.“ Раз-два, раз-два-три-четири…, т.е. засвири в друго темпо, което естествено мен ме обърка тотално. Това му е била и целта. Това беше големият му майтап с дебютанта на звукозаписната сцена. Това ни беше първата среща и никога няма да я забравя. След това всичко мина много гладко. Той ме похвали: „Страхотен си, как свириш, леле, леле…“ Всичко беше страхотно. След това през годините, уви, не сме свирили много заедно, тук-там в някои проекти. Имам чувството, че с Банана пак някъде сме свирили, може би в Банско. За мен е един от… да не казвам „най“, да не класифицираме нещата, но той е един от духовните български музиканти, интелигентен, от моите хора, хора, с които бих искал да съм бил по-близък, докато са били живи, но поради обстоятелствата просто не се е получило.
През годините Петър Славов е подкрепял музиканти от различни поколения. Един от учениците му е барабанистът Венко Поромански, добре познат от участието си в „Те“, проектa е 3oto и супер групата „Фондацията“.
Венко Поромански: Аз имах щастието и късмета да познавам този човек. Бях в осми клас може би, ранната тийнейджърска възраст, когато се запознах с него чрез близки на семейството ми. Още от самото начало впечатлението ми за Пепи Славов беше много силно, изключително чаровен човек, с чувство за хумор, с подход към хората. Човек, който винаги намира какво да каже, как да се държи в различни ситуации, много, много интересна личност и изключителен професионалист. Той беше изключително забавен човек – в поведението си, в реакциите си. С всички имаше един такъв шеговит подход – например, пляскаше ме по врата и казваше: „Кавазаки.“, „Сузуки“. Всеки от бранша знаеше тези шеги на Пепи. Отделно ми правеше впечатление, че той много добре се оправяше в различни ситуации. Ходили сме, например, в някакви офиси да се срещаме с негови приятели, после в банка – всички, като го видеха и започваха да се смеят, да се забавляват, ставаше им приятно от това, че контактуват с такъв човек. Изключителен, наистина. Пепи беше изключителен. Често се срещах с него, гостувах в студио „Балкантон“, където той беше студиен музикант. Освен това там беше и репетиционната на ФСБ. Може би един път месечно се виждахме за някакъв вид консултации. Той ми казваше неща, които не разбирах особено много на тези години, но сега си давам сметка колко ценни неща ми е казвал всъщност. Още в самото начало каза, че няма възможност да преподава системно, не се занимава активно с преподавателска работа, но ме насочи към Борис Динев, при когото имах щастието да уча 3 или 4 години. Така че Пепи Славов ме запозна с Борис Динев, който тогава беше преподавател в Музикалната академия, но с Пепи се виждахме, както казах, периодично – един път месечно или един път на два месеца, за по час-два. Свирехме, говорехме си, дискутирахме. Много неща ми е обяснявал. Обяснявал ми е например за нещо много абстрактно, но то е изключително важно – художественото време. Как се развива, как се определя от ударните инструменти, как се разтеглят паузи, как се интерпретират фрази. Такива неща, за които в момента си давам сметка, че са изключително важни за мен – и като рок музикант, и като поп музикант, и като джаз музикант също.
Димитър Семов: Аз точно заради това му се възхищавам, защото не всички джазови музиканти са толкова широко скроени. Следвам неговите стъпки, защото също съм свирил и поп, и рок, и всякакви други стилове, но всички знаем след това с ФСБ какъв бум направиха на поп или рок сцената, какъвто и етикет искат да лепнат, аз не съм по тези неща, но с еднакъв хъс да свириш джазова музика, след това да свириш прогресивна рок музика, трябва да си много добър музикант.
Лили Иванова със свои колеги, сред които и Петър Славов
Димитър Семов: Всички знаят чувството за хумор на Пепи. Все това разправям. Веднъж отивам до магазина и понеже барабанистите все носим железа, тежки неща, в някои случаи сме носачи повече отколкото свирачи, та влизам в магазина, гледам някакви стойки и не го питам колко струват, а казвам: „Пепи, колко тежи тази стойка?“ Той ме гледа умно: „Майтап ли си правиш с мен?“ Викам: „Не, ако е под килограм и половина я купувам“. „Чакай малко.“ – хвана ме за ръка, затворихме магазина. Отидохме зад ъгъла, където имаше плод-зеленчук. „Премери я тази стойка.“ – каза на продавача. Сложи я на кантара. Купих я, излезе около килограм и половина. Иначе на сцената за жалост не сме били заедно и нямаше как, защото и той е барабанист, и аз.
Димитър Семов: Първото впечатление беше от плочите на „Джаз фокус-65“, които съм слушал. Аз съм от Варна и с Петър Славов имах досег по-нататък, когато дойдох да уча в София, като студент. Но в началото бяха записите на може би най-значимия джаз квартет в България „Джаз фокус-65“. Бях ученик, когато започнах да слушам джаз – в 7 или 8 клас, там някъде. Странното е, че скоро ми попадна нещо тяхно и до ден днешен те звучат, как да кажа – up-to-date, много съвременно, а Пепи свири невероятно там. Всички са невероятни. Аз имах честта след това често да свиря на една сцена и с Милчо Левиев, и с Банана – огромни музиканти, но Пепи като барабанист там е ненадминат просто.
Христо Йоцов: Не бяха много възможностите човек да получи някаква информация, за образование да не говоря, но поне някаква информация за това що е джазов барабанист. Това беше доста мъглива категория. По мое време, по времето на моето поколение нямаше друг такъв пример, когато бяхме малки, но той пък вече по това време не свиреше джаз и бяха останали записите основно на „Джаз фокус-65“ и след това Симеон Щерев квартет. Но така или иначе за мен Пепи беше единственият пример от плът и кръв, който по някакъв начин направи мост с тази музика. Аз много малко съм слушал Пепи на живо като джазов барабанист. Много малко, за съжаление. И едва ли не легендарният концерт от зала „България“ на „Джаз фокус-65“ е някаква библия за българските барабанисти. Много силно влияние е оказвал, години след това.
Стоян Янкулов – Стунджи: Петър Славов за мен първо е една голяма история, една голяма школа и легенда. Той е комплексен барабанист, аз много уважавам такива музиканти, които не пренебрегват нито един стил в музиката, защото това обогатява и дава голям опит. Той е музикант, който е свирил и в джаз формации, и в рок групи, свирил е и поп музика – и аз съм мечтал да вървя по този път. Благодарение на него много от нас, сегашните му колеги, имаме този шанс да научим много неща от самия него – като музикант, а дори и като човек, защото той беше приятел с всички нас. Мога да кажа, че винаги, когато се сетя за Пепи Славов, ми идва да направя един поклон до долу, до земята. Той е все едно в западния свят един Бъди Рич да речем или един Стив Гед. Петър Славов е една школа, цяла школа за мен.
Веселин Веселинов – Еко се връща към спомена, когато за първи път чува Петър Славов в плочата на Симеон Щерев квартет със същото име. Причината да си я купи е обложката и външния вид на музикантите, без изобщо да знае какво да очаква от съдържанието. Историята може да си припомните тук.
Веселин Веселинов – Еко: Петър Славов старши е човекът, който ми показа, че и в България някакви музиканти могат да свирят музика на най-високо ниво, слушайки го в този първи албум, случайно купен от мен поради клош панталоните им, които са доста смешни между другото от днешна гледна точка. Случайно си купил албума, те носели клош панталони, чул си нещо, което първо те е разочаровало, после пък ти е харесало, започнал си да се опитваш да ги имитираш тези неща, неговото свирене на барабани там е уникално, то е страхотно, то е на най-високо, не знам – световно, но поне европейско ниво, а този човек е израснал в България. Как се е научил на тази музика, какво е това усещане, за какъв талант става въпрос изобщо? Ето така ни е повлиял на всички нас. Той ни е научил. И Банана да речем. И Милчо. Изобщо това поколение. И Марио Станчев, Людмил Георгиев, Оги Видев. Това са хората, без които нямаше да ни има нас и без нас може би няма да има следващите… И така се завърта една машина на времето.
Проследявайки кариерата на барабаниста Петър Славов в последните три издания на „Джаз истории“, машината на времето ни пренесе в някои от най-интересните моменти от историята на българския джаз. Благодарности на всички музиканти, които се отзоваха и се включиха в този проект. В края на интервюто, което направих с Христо Йоцов за Петър Славов, той отбеляза нещо много важно: „Пепи беше фигура, значителна фигура в българската музика. Не, „беше“, а „е“!“ За Петър Славов говорим в сегашно време, защото яркият талант и хубавата музика остават, те са с нас – тук и сега.
Снимките в публикацията са от личния архив на Петър Славов
Към предишните издания на „Джаз истории“ за: Живко Петров, Камелия Тодорова и Стефан Славов, създател на Софийския диксиленд.