Димитър Симеонов в „Джаз истории“ V: първи преподавател по саксофон в Консерваторията, пише учебниците по специалността; джазът в София звучи в сладкарницата на Операта, на абитуриентските балове, от платформата на камион

Димитър Симеонов в „Джаз истории“ V: първи преподавател по саксофон в Консерваторията, пише учебниците по специалността; джазът в София звучи в сладкарницата на Операта, на абитуриентските балове, от платформата на камион

В петата и последна част на „Джаз истории“ с Димитър Симеонов:

- Музикантът става първи преподавател по саксофон в Музикалната академия. Неговите ученици Венко Захариев и Владимир Кърпаров за здравата основа и за случките, които се помнят цял живот.

- Спор за достойнствата на популярната музика на сбирка на партийни функционери за малко не завършва с изселването му в Тутракан.

- Джазът е навсякъде – в сладкарницата на Операта, на абитуриентските балове в зала „България“, на платформата на камион в Първомайски празник.

- След закриването на състава и пенсионирането от „Сребърни звезди“ Димитър Симеонов продължава да свири – с Михаил Каридов и Венци Мицов.

Един от първите солисти на Оркестър „София“ е Йорданка Христова

Йорданка Христова дойде при нас в самото начало на оркестъра. Когато през 1964 г. направихме състава, трябваше да потърсим певци. Казаха ни, че на абитуриентските балове в ЦУМ пее едно симпатично момиче. Отидохме с Графа и с Людмил Георгиев, харесахме я много и я взехме. Тогава назначихме и Маргарита Радинска, Мими Иванова, Кирил Семов.

Малко по-късно Димитър Симеонов създава инструментална версия на един от най-големите хитове на Йорданка Христова – „Песен моя, обич моя“.

През 1967 се завърнах от Куба с познания върху тумбите. Цял месец другите ходеха по заведения, а аз – при най-добрия тумбист и учих от него. Имах слабост към това. И когато се прибрахме, започнах да правя аранжименти – 1968 – 1969 г. Тогава Йосиф Цанков ми каза: „Данчето ми пее много хубаво „Песен моя, обич моя“. Не можеш ли да направиш оркестров вариант?“ Седнах и написах тази песен – „Мелодия Мозамбик“ с тумби и в афро ритъм. Солист бе Иван Данов, имаше и голям щрайх. Тогава пиесата се хареса и ме засипаха с работа. След нея имах страшно много ангажименти.

Диригент е Томи Димчев.

Той беше завършил композиция и диригентство. И аз го поканих. Имаше си диригенти – Милчо Левиев, Томи Димчев, които дирижираха прекрасно.

Димитър Симеонов в киното – във филма „Понеделник сутрин“ той изпълнява написаната от Милчо Левиев музика

Милчо Левиев написа музиката – беше много интересна. Специално ме изчака. Аз по това време бях на турне в Куба. Той държеше аз да свиря на баритон и на тенор саксофон. Върнах се и още на следващия ден започнахме записите. Беше събрал много добри музиканти и направихме чудесни записи.

Димитър Симеонов е първият преподавател по саксофон в Консерваторията

През 1969 г. бяхме на турне в СССР, когато в Тбилиси, в хотел „Иберия“, ми се обади Бенцион Елиезер и ми каза: „Митко, откриваме Естраден отдел към Академията. Спрели сме се на теб да бъдеш преподавател. Имаш висше образование, вече си известен…“ Така станах първият преподавател по саксофон. Моята цел беше да събера ученици. Тогава се явиха Венко Захариев, Росен Насков, Влайо Влаев и направих много хубав клас. Но за съжаление, през 1975 г., след моя гаф, ме махнаха – и край. Вече години по-късно Владимир Кърпаров ми бе ученик.

За случая от 1975 г. – който едва не завършва с изселване в Тутракан – след малко.

Създател на саксофонната школа в Консерваторията, Димитър Симеонов разработва и учебните материали за своите студенти.

Тъй като в България нямаше никаква саксофонна литература, проф. Добри Палиев ми каза, че съм длъжен да напиша етюди, пиеси, всичко, да имам свой репертоар. Погледнах го малко странно, тъй като никога не бях писал нищо. Полека-лека написах седем труда, като последният беше една голяма школа, на която Бенцион Елиезер ми беше рецензент. Така че моите студенти свиреха с моите лични пиеси и школи. После издателство „Музика“ ги издаде и към тях имаше голям интерес, защото това бяха първите такива помагала в България.

Владимир Кърпаров ще разкаже после за тяхната значимост. Студент в първия и единствен клас на Димитър Симеонов в Консерваторията е станалият прочут след това саксофонист Венко Захариев.

Ние обикаляхме България. Един ден пристигаме във Велико Търново. Отивам в читалището и чувам някой свири на саксофон. Влизам вътре и гледам едно момченце. Представих му се, запознахме се и му предложих да се яви в Естрадния отдел на Консерваторията. Той изяви желание. На следващата година се яви и просто растеше страхотно бързо. Той свиреше алт саксофон, сопран свиреше много хубаво, флейта… След самолетната (катастрофа – Б.а.) го поканих да дойде при нас и направихме много хубаво турне из България с джаз. Той беше главният ни изпълнител. Венко Захариев не само свиреше, но и аранжираше и пишеше музика. Беше с нас от 1972 до 1974 г.

Венко Захариев разказва:

Ангел Везев казваше, че никой никого не може да научи, но да му покаже пътя – абсолютно може. Така че Димитър Симеонов започна с това как правилно трябва да дишаме, за да можем да свирим добре на саксофон. Освен това той имаше няколко системи за извънгрифовото свирене – високите тонове, които са извън грифа на саксофона, което много малко хора го знаят и могат да го използват. Сега има ученици, които дори нямат и представа как се вземат тези тонове. То си има специални скали. Това е най-важното. И другото е упоритост и денонощно „копане“ в музиката.

Явно сте се чувствали свободни и много насърчени.

Да. Той ни показа как трябва да се работи.

Етюди за студентите по саксофон в КонсерваториятаЕтюди за студентите по саксофон в Консерваторията

Димитър Симеонов като преподавател

Слушайки от майка ми, която е учила при най-големия преподавател – Леополд Ауер – той не е преподавал отделно, а е събирал всички ученици в една малка зала. Той сяда на сцената и всеки ученик свири пред колегите си. Критиката не я прави той, а оставя всички колеги на майка ми да й правят бележки. Аз възприех този маниер и събирах всеки вторник и петък от 14 до 20 ч. всички студенти – имах осем души. С един урок те научаваха колкото за един месец. И друг маниер на работа имах – взимах един саксофон, избирахме една мелодия и всички свиреха на този саксофон, защото някои имаха хубави „Зелмер“-и, други имаха чешки. Аз по този начин разбирах всеки от тях дали е работил вкъщи. Бях много строг!

От студент, Венко Захариев става колега на Димитър Симеонов в Оркестър „София“, където също в основата е дисциплината.

Тогава слушах Оркестър „София“ и си виках: „Брей, дали някога и аз ще свиря в такъв оркестър!“ а то взе, че стана – късметът бе на моя страна. И така, имах късмет, че кандидатствах в Естрадния факултет на Консерваторията и ме приеха. Още по-голям късмет бе, че като студент си намерих работа – да свиря в един ресторант. Там пееше Доника Венкова – тя беше певицата на оркестъра. После заедно кандидатствахме в Оркестър „София“ и ни приеха и двамата. От там тръгна всичко в моя музикален живот.

Какво остава незабравимо от работата Ви в Оркестър „София“?

Абсолютният професионализъм в работата на Оркестър „София“. Ние свирехме и акомпанирахме на много известни певци, участвахме в много джазови прояви – с Марияна Рублевска си спомням в Ямбол, след това направихме турне заедно в България. Трябваше да има дисциплина в тази институция, наречена Оркестър „София“.

Дисциплината е пътят към доверието

Имаше моменти, в които имаше хора, които винаги закъсняваха. Ако репетицията е в 14 ч., той идва малко преди това – нито закусвал, нито ял. Иска разрешение да го пусна да си вземе баница. Никого не пускам! Наложих глоба според минутите – 5 минути – 5 лева, 10 минути – 10 лева. Но тогава това бяха доста пари. Така имаше голяма дисциплина и хората ми вярваха.

За Оркестър „София“ Венко Захариев пише първата си пиеса – „Опит“.

Донякъде се бях повлиял от „Чикаго“. Тогава с мои колеги по цели нощи ги слушахме, защото това беше нова музика за нас. Просто недоумявахме как може да се свири по този начин – с тези тромпети, тромбони, саксофони...

Джемсешъни в сладкарницата на Операта.

Тогава в София имаше едно-единствено място, където се свиреше джаз, и то под формата на джем сешън – сладкарницата на Операта. И там се събирахме поне два пъти в седмицата, имаше и джем сешъни. А да не забравяме, че единият от солистите на Оркестър „София“– Петър Попов, свиреше много добре на тромбон и имаше специално отношение към джаза; Радул Начков – прекрасен барабанист, който бе и добър аранжор, композитор; Иван Янков пианиста; Симеон Венков, който също се занимаваше с джаз…

Главен организатор на джаз събитията в сладкарницата на Операта е Димитър Симеонов

През 1973 г. се основа „Клуб на джазмените“. Правехме срещи с публиката, като всяка вечер в сладкарницата на операта различни музиканти свиреха джаз. Тогава ме бяха избрали за председател на секцията „Естрада“ към Съюза на музикалните дейци. И аз организирах тези срещи. Беше много интересно. Идваха хора, поръчваха си по една напитка и слушаха джаз.

Венко Захариев и Радул Начков са солисти в пиесата на Димитър Симеонов „Софийски хоризонти“

Сложих солисти Венко Захариев и Радул Начков. София най-много обичам! Пътувах в 21 държави, имах толкова много ангажименти. Предлагаха ми да се пренеса там – в Куба, в Хърватия, къде ли не. Но аз си обичам София, самия град. И много обичам събота и неделя, когато няма движение, да обикалям града. Излизам вечерно време и ходя.

Първи негов учител по саксофон e Жан-Мари Лондекс

През 1973 г. се получи покана до Концертна дирекция от Бордо, Франция за Световен фестивал на саксофонистите – класици. Директорът Тончо Русев предложи да заминем с Димитър Ганев. Една седмица бяхме в Бордо. Там се запознах с може би най-добрия саксофонист Жан-Мари Лондекс. Той имаше лекции всеки ден. Понеже не съм учил саксофон при никого, непрекъснато го преследвах, от сутрин до вечер вървях след него. Той накрая ми каза: „Вие сте ми най-интересният студент.“ От него научих всичко – и дишане, и гриф. И имах щастието да видя първия саксофон, който е направен през 1848 г. от Адолф Сакс. Той е сложен в голяма кутия и е съвсем малък. Имаше саксофонисти от цял свят и свиреха от сутрин до вечер – дуети, триа, квартети. Беше много интересно!

Уволнен и пред изселване заради горещо застъпничество за джаза

Свирехме редовно на всички събирания на съвета, на партийни секретари, на новогодишни участия в двореца във Врана. През 1975 г. имахме участие в Боровец на събиране на партийните секретари от цяла България и имаше и представители от Съветския съюз. Нещо се спречках с един музикант от Оперетата, който каза: „Каква музиканти сте, каква музика е тази, естрадната?“ Аз му отговорих остро и стана скандал на сцената. Казах, че забавната музика е много по-хубава от оперетната и започнахме спор. Разбира се, веднага взеха мерки. На другия ден ме отстраниха от Академията, спряха ми музиката в радиото, в телевизията, даже бях пред изселване в Тутракан. Обаче, намериха се хора, застъпиха се за мен – секретарят на съвета Стефан Дикин, който беше наш голям приятел, направи всичко възможно да остана. И аз останах само диригент. Преживях голям шок. Това ми беше най-големият ми гаф.

През годините Димитър Симеонов продължава да предава майсторството на саксофона и на други ученици. Един от тях е Владимир Кърпаров:

Реших да кандидатствам в Консерваторията и, естествено, за мен беше много важно да отида при него, както преди това отидох и при Бате Зари – Светозар Русинов, за два урока, и след това бях при Митко Симеонов за 4 – 5 урока. Имах неговата школа за саксофон – много важен материал за всеки един саксофонист, който иска да научи този инструмент. Голямо постижение е, че е направил това. Имаше етюди за саксофон и пиеси, които бяха като смесица между класика и джаз. В тях имаше много класически елементи, което може би е от това, че неговата майка е известната ни цигуларка проф. Недялка Симеонова и той е имал класическо образование. Това беше много по-добрия вариант, отколкото човек да учи само джаз. Той показва неща, които са съвместими и с други стилове. Той е първият изследвал надгрифовите тонове на саксофона, които джазовите музиканти днес в Ню Йорк използват с лекота, но той тогава ги беше изследвал Беше написал и грифовете, за да могат музикантите спокойно да си ги учат и да си „квичат“ вкъщи – в началото наистина е квичене, докато се уцелят правилните тонове. И след това се занимавах с неговата школа и си ги свирех тези етюди периодически, защото не бяха лесни технически за изсвирване. Има етюди на Джоузеф Виола, на Аберсолд, но те бяха изцяло профилирани за джаз свиренето, а неговите имаха доста по-интересно звучене. Така че това е литература, която и сега е много актуална и е хубаво да не се забравя не само от саксофонисти, но и от други музиканти.

Ходех на уроци в неговия апартамент в „Червена звезда“ – никак не ми беше лесно да стигна до там от „Люлин“, но винаги отивах с желание. След като работихме върху различни неща, етюди, един път ми каза: „Изсвири сега нещо за душата. Нещо, което като си го помислиш, ти става хубаво.“ Като се има предвид, че тогава бях на 16 – 17 години, сериозен пубертет, човек си представя свои съученички – аз тогава бях във Френската гимназия… И в следващия момент той казва: „Помисли си за майка си, за баща си, за нещо хубаво…“ Много беше ясно какво иска да ми намекне! И тъй като това не го забравям, когато преподавам, винаги държа на това хората в един момент наистина да свирят за душата, без да се съобразяват с технически изисквания или да мислят за нещо – да се освободят и по възможност да свирят това, което им идва отвътре. Когато човек успее да постигне това с ученик, тогава е успял, защото музиката е в крайна сметка размяна на емоции и на музикални послания.

Оркестър „София“ изпраща с танцувална музика абитуриентите по пътя им в зрелостта

От 1972 до 1975 г. софийският комсомол, начело с Павел Крондев, правеше абитуриентските балове в зала „България“. Махаха столовете, за да могат младежите да танцуват, а ние свирехме много хубава танцова музика. Всяка вечер имаше по една гимназия. Баловете бяха цяла седмица и ние на сцената свирехме цяла нощ за тях. Всеки абитуриент си имаше място в ресторант „България“, имаше куверт. И като започнехме в 8 ч. вечерта, та чак до 2 ч. през нощта.

На 1 май – диксиленд по улиците на София от платформата на камион

Тъй като участвахме на всички празници с оркестъра, на 1 май един от кметовете беше решил да ни вземе камион и да сложим на него пиано и духови инструменти. Така направихме диксиленд – кларинет, тромпет, тромбон и саксофон, пиано и ударни. Качиха ни и обикаляхме на 1 май да правим реклама.

Оркестър „София“ е семейство

Той среща за живота барабаниста Крум Калъчев с певицата Катя Филипова

С Катя Филипова имахме голямо турне в Съветския съюз и в България. Тогава Крум Калъчев се ожени за нея.

40 души са пели с нас. Те идваха, отиваха си… Толкова много! Имаше певци, които завършваха Естрадния отдел и идваха при нас.

Седем пъти правих Оркестър „София“ и последната формация беше, когато дойдоха Лили Иванова с Асен Гаргов и неговия оркестър, но пак си беше „София“. Останаха 4 години. Обикаляхме много България, ходихме до Турция, Финландия, Съветския съюз… Накрая искаха на мое място да дойде Асен Гаргов. Тогава закрихме състава. 1984 г. Бяха минали 20 години вече!

По време на снимките на филма „Оркестърът на София“ през 2013 г.По време на снимките на филма „Оркестърът на София“ през 2013 г.

Близо 30 години по-късно музикантите са отново заедно за няколко записа, филм и поредица от концерти. Филмът „Оркестърът на София“ е на Росен Елезов, а сценарист е Хелия Чавдарова. В четири нови записа за филма участват Димитър Симеонов, Радул Начков, Любомир Георгиев, Даниел Гергов, Чавдар Павлов, Александър Дамянов и Генчо Въртовски. Групата свири със солист Йорданка Христова на Джаз фестивала в Банско.

Димитър Симеонов оглавява армейския „Сребърни звезди“

Когато закрихме Оркестър „София“, се обяви място за главен художествен ръководител на „Сребърни звезди“. След 9 год. на този пост Ангел Заберски беше напуснал. Тогава се явиха пет души партийци и аз – аз никога не съм бил партиец. Генерал Джуров проверил моята работа и се спрял на мен. Попитал Вили Казасян и той казал за мен много хубави неща, защото сме работили заедно. Така че той е една от причините да стана главен художествен ръководител на състава. Извикаха ме един ден и ми казаха, че след 20 години в Оркестър „София“ искат сега да направя същото със „Сребърни звезди“. И аз постъпих там. Солисти бяха Георги Христов, Нели Рангелова, Христо Кидиков, имаше трио и оркестър, а по едно време – и балет. Към ансамбъла имаше голям танцов състав и много хубав хор. След 1989 г. започнаха промени. Когато през 1992 г. се пенсионирах, след мен закриха оркестъра, след това – ансамбъла за народна музика и оставиха съвсем малък състав хор.

Димитър Симеонов с Михаил КаридовДимитър Симеонов с Михаил Каридов

Вече пенсионер, остава на сцената – свири с Михаил Каридов и Венци Мицов

В дует с Михаил Каридов издава два албума

След като се пенсионирах от Военната естрада, бях на 60 години, жизнен, можех да свиря хубаво и реших да намеря пианист, който да ми пасва, да може да свири всичко. Такъв се оказа Мишо Каридов – завършил Музикалното училище, също и тон инженер голям – записваше част от филмите. Срещнахме се. През юни бях на „Златният Орфей“ и в Слънчев бряг към един хотел се откри голямо заведение – „Гларус“. Говорих със собственика, който веднага се съгласи да свирим там. Намерих Мишо, който тогава работеше някъде в София, започнахме репетиции, направихме голям репертоар – свирехме и класика, и естрада, и джаз. Свирех и на цигулка, и на саксофон. Дълго време после бяхме на Панорамата на парк-хотел „Москва“. Една вечер дойде един симпатяга. Представи се – Иван Иванов, имал голям бизнес във Варна, харесвал ни много, предложи да ни помогне с каквото може. Така направихме една касета с евъргрийни, която се хареса, бързо се разпродаде и след това издадохме втора със стари градски песни. С Мишо доста време работихме. Жалко, че той се разболя от рак и почина. Още ми е мъчно за него.

8 години свири в НДК с Венци Мицов

След като Каридов си отиде, трябваше да изпробвам някой пианист. Работих с Томи Димчев, но той се отказа. Тогавашният редактор на радиото Христозов ми каза, че имат много добър млад пианист. Направихме една репетиция, а Венци беше страхотен. Каквото извадех да свирим, веднага се справяше с всичко. 8 години работихме заедно, свирехме в големия ресторант на НДК.

Димитър Симеонов с Венци МицовДимитър Симеонов с Венци Мицов

Последните ноти пред публика Димитър Симеонов изсвирва там, където започва преди повече от 60 години

В ресторант „България“ през 50-те свирех дълго време с „Оптимистите“ и Сашо Сладура. След толкова много години в сладкарницата решиха да имат музика. Тогава Йордан Христов, който ме познаваше много добре, ме покани да свиря соло. Влизах от мелодия в мелодия – и така от 12 ч. на обед до 14 ч. След това предложи да включим и пиано. Взехме пианиста, който вечерно време беше на Панорамата на Японския. Изкарахме много години с него.

Димитър Симеонов: „Живея за музиката“

Да, живея за музиката. Дори да се родя втори път, пак ще стана музикант. Не мога да върша нищо друго. Абсолютно! Има мъже, които вкъщи поправят, готвят… Аз – не. От сутрин до вечер се занимавах с музика само.

Снимка: Ромео ЧолаковСнимка: Ромео Чолаков

Скоро Димитър Симеонов ще ни срещне със своята автобиография, а ние – със солистите на Оркестър „София“.

Към предходните издания на „Джаз истории“ с Димитър Симеонов можете да се върнете тук: 1 част, 2 част, 3 част, 4 част.

Предаването „Джаз истории“ се излъчва в петък от 22 ч. с повторение в неделя от 14 ч. по Джаз ФМ на 104 MHz в София и онлайн на сайта ни.