Една от първите джаз формации в България е „Джазът на младите“. Тя започва своето съществуване през 1949 г., а в нея свирят младежите от набор 1930 – 1931 г. Тогава по-малките им съученици с радост ги слушат на различни места в София, едно от които е ресторантът на езерото „Ариана“, а през 1952 г. продължават делото им. В това издание на „Джаз истории“:
- „Джазът на младите“ превръща всяка неделя сутрин в празник на ул. „Раковски“
- „Джазът на оптимистите“ свири аранжименти на Асен Овчаров и изнася концерти в цирка, записва плочи в Полша и Румъния, но не и в България
- Сашо Сладура проповядва свободата с музика и с хумор. И заплаща с живота си за това
- В Оркестъра на радиото Димитър Симеонов получава наградата „Музикант без грешка“, наричат го „Студио 1“
- С Оркестъра на Митко Панов свири в заведения в цяла София
Събрахме се музиканти, които вечерно време свирехме в заведенията. Понеже свършвахме в полунощ, правехме репетиции от 0:30 до 2 ч. Един мениджър дойде при Людмил Георгиев и му предложи: „Защо не направите „Джаз на младите“ – втора формация?“ Тогава Людмил ми се обади на мен, на Морис Аладжем, на Бадема и на Коко Чилев и направихме групата на саксофоните. Тромбони бяха Недко Трошанов, Павел Яковчев и Иво Сапунов, който после стана професор по археология. Тромпети бяха Ивайло Пейчев – Жабата му викахме – брат на съпруга на Гинка Станчева, втори тромпет свиреше Паздо Папанчев и трети – Георги Кушев. На пианото беше Вили Казасян, барабани – Димитър Романов, и бас – Дучев, а ние му викахме Дучето.
Нашата цел беше да правим концерти, но всички свирехме по ресторанти, по групи и нямаше друго време за репетиции, освен от 0:30 ч. през нощта. Взимахме само по 4 лв. на концерт, обаче ентусиазмът ни беше голям. Солисти бяха: Лиана Антонова – тя тогава се прочу, и една оперетна певица – Катя Димова. Концертите водеше Люлин Дамянов – певец и актьор – много приятен човек. Хуморът поднасяше Нейчо Попов с една сценка – „Телефоните“: той имитираше тогавашните директори – пред него бяха наредени много телефони – вдига единия, после на другото ухо слага друга слушалка – вдига, затваря – много хубава сценка!
Нямаше ли проблеми, че така се подиграва на системата?
Не, нямаше. Той беше прекрасен с тази сценка!
За наша радост имахме голям успех, защото залата всеки път се пълнеше с млади хора, които искаха да чуят хубава, модерна музика. Понеже тогава още не се бяха появили тези известни аранжори, ние се спряхме на тромпетиста Любчо Кенаров, който имаше връзки с Оркестъра на Карел Влах от Чехия и от там ни беше донесъл ноти, с които запълвахме програмата.
Концертите бяха всяка неделя от 11 ч. в една малка зала – БИАД – срещу Унгарския ресторант при ВИТИЗ. В малкото салонче се струпваха много хора – слушаха и ръкопляскаха. Имахме много голям успех!
В същото време – в неделя сутрин, в зала „България“ правеха концерти голям сборен оркестър от „Оптимистите“ и други музиканти с диригент Борис Симеонов. Той беше не само диригент, но и коментираше мачовете на националния отбор. Солисти бяха Леа Иванова и Александър Николов – Сашо Сладура. И имаха голям успех!
62 години живяхме, имахме трима сина. Тя е от много голям род – адвокат Влайкови. Дядо й е генерал Влайков, баща й е адвокат, майка й е завършила Сорбоната пианистка. Прекрасна жена – красива, умна!
Ето я и самата история на тяхната щастлива среща:
Жена ми идваше на тези концерти в БИАД с няколко приятелки, ръкопляскаха… Един ден я поканих да излезем в някоя сладкарница – „Уашингер“ срещу БИАД. Поръчах на сервитьора да донесе по една паста. Когато я питах какво ще пие, защото аз си поръчах коняк, тя каза: „Чешмяна вода.“ И си казах: „Това е жена за мене – няма да харчи!“
И хубава, и скромна!
И хубава, и скромна, да. И така започнахме – и същата година – 1955 – се оженихме на 28 септември. Спрях се кум да ни бъде Константин Драгнев и неговата приятелка Йони Драгнева. И двамата учеха в Академията – той – тромбон, а тя – пиано.
Сватбата. И 60 години по-късно:
На 1 януари 1955 г. ми се обади Никола Дирацян – той свиреше на саксофон в „Оптимистите“ – и ми каза, че техният саксофонист Сашо Христосков се е разболял и са се спрели на мен като негов заместник. Там вече свиреха Людмил Георгиев – саксофон, и Константин Драгнев – тромбон. Започнах 1955 г. и беше много интересно.
В това време нямахме много работа и се събирахме всяка сутрин в сладкарница „България“. Там се събирахме музиканти, артисти, художници. Ако някой търси саксофон – намира, ако търси художник – пак там. Беше нещо като пазар за хората на изкуството.
Събирахме се в 11 ч. беше много евтино едно кафе да пиеш. Тогава дойде при нас директорът на цирка Тюлюмбаков и предложи на нашия диригент: „Дарчо, защо не дойдете да свирите при нас? Ще изнасяте концерти в сряда, събота и неделя от 18 до 20 ч., а след това правим представление. И ще имате концерти, и ще акомпанирате на цирковите артисти.“ Дарчо ни съобщи и ние започнахме да свирим в големия цирк. Пееха Лиана Антонова, Ахинора Куманова и Леа Иванова. Правехме много хубави концерти, имаше много хора.
В това време дирекция „Циркове“ уреди голямо турне в Румъния. Заминахме уж за три месеца, а стояхме година и три месеца. Румънците, когато чуха оркестъра и Лиана, която само беше с нас, добавиха двама известни хумористи – все едно нашите Парцалев и Калоянчев – и направихме вариете. Обиколихме цяла Румъния.
След като се прибрахме, през 1958 г. заминахме за Полша. Бадема дойде при нас в „Оптимистите“. Отидохме във Варшава и там изнасяхме концерти също с много голям успех. Солисти бяха Лиана Антонова, Леа Иванова и Снежка Добрева.
„Джазът на оптимистите“ записва албум в Полша
Записахме голяма плоча. А през 1964 г., преди да основем Оркестър „София“, румънците ни поканиха да направим една плоча. Божидар Сакеларов събра музиканти от бъдещия Оркестър „София“, от „Оптимистите“ и от Радиоестрадния оркестър. Бяхме пет тромпета, два тромбона, четири саксофона и ритмус. Солистка беше Мими Николова, съпругата на Иван Стайков. Свирехме негови аранжименти, направени много хубаво!
Значи имате полска плоча и румънска плоча, а българска нямате.
Нямаме. Да.
Обложката на румънския албум на „Джазът на оптимистите“
Комунистическата власт не му прощава отдадеността на тази музика – първо го изпраща в концлагер, после – в затвора, и накрая го изселва от София.
Свирехме аранжименти на Овчаров. По това време той беше в затвора. Да, ужас! Бяха го нарочили, че е холандски агент. И всички ноти, свои аранжименти, ги беше дал на „Оптимистите“. Свирехме някои неща на Гершуин, на Глен Милър и на други известни композитори.
Асен Овчаров излезе от затвора и дойде на наша репетиция – ние вече бяхме в цирка. Учуди се защо свирим без вибрато. А по негово време се свиреше много с вибрато. Ние му изсвирихме една пиеса за четири саксофона – Four Brothers. Той много хареса изпълнението ни! Но вече беше болен след дългото време в затвора… Замина за Пловдив и там приятели го назначиха да преподава акордеон в Музикалното училище. Не живя много, почина рано.
И ако Асен Овчаров оцелява при комунистическия терор, новата власт отнема живота на Александър Николов – Сашо Сладура. Той, иронично, дава името на групата – „Джазът на оптимистите“
Един ден седяхме в сладкарницата. Мина Сашо Сладура и вика: „Вие сте оптимисти, че ще намерите работа.“ И тогава Дарчо – Божидар Сакеларов – реши официално да вземем това име.
Сашо беше явление в България! Беше завършил в Чехия цигулка при известния преподавател Сук и имаше много дарби – можеше да рисува, да свири да пее, вицове да разказва. Беше блестящ музикант! Осем години работих с него. Когато бяхме свободни, свирехме в „България“ – долу в ресторанта, и идваха всички големи партийни величия, като Вълко Червенков, Антон Югов. Има такъв случай – когато свършихме работа в 12 ч. през нощта, Сашо Сладура каза: „Другарю Югов, вие кога ще си отивате от България?“ Всички настръхнаха. Той обясни: „Не, не, вие си оставате в България, но от ресторанта кога ще си отивате?“ Разказваше много вицове. Когато му писнеше да свири, ми викаше: „Ей, Митко! Ти си син на Недялка Симеонова, ставай да ме заместваш.“ Аз тогава бях във форма – учех още в Академията, и ставах и го замествах.
Нашият челист – казваше се Вълчев – беше партиен секретар и Сашо много се заяждаше с него. Вълчев изглежда така направи, че да извикат Сашо в милицията и да разкаже няколко вица. А той знаеше над 200 – 300 вица. Пуснаха го. Първия път го предупредиха – тогава беше много строго! И втория път изглежда, че някой го е наклепал хубаво. Прибраха го и го изпратиха в лагера край Ловеч. Бяхме го помолили да не разказва вицове. Той обаче с пристигането се заяжда с шефа на лагера, който преди 9-ти септември е бил там, наказан от държавата, и започва да му разправя вицове. Ние разбрахме след това от един, който е бил затворен там, че този го е сложил в чувал и го е пребил.
Леа беше много умна, много интелигентна. Знаеше 4 – 5 езика… Имам интересен случай с нея. Когато заминавахме за Полша, качихме се на влака и когато стигнахме до Белград, Леа ми каза: „Дай да пратим по една картичка!“ – тя току-що се беше омъжила за Еди, а аз – да изпратя на жена ми. Слязохме и отидохме да вземем по една картичка. Но за наше нещастие вместо 1 час престой, влакът стоял само 10 минути и заминал. Двамата с Леа останахме като гръмнати. Аз се шашнах – какво ще правим! Това е 1958 г.! Тя каза: „Спокойно!“ Взехме едно такси и отидохме до българската легация в Белград. Леа вече беше известна. Помоли: „Дайте малко пари, ще ги върнем в София.“ След 10 минути ни дадоха малко динари и хванахме такси. Тя започна да разказва на шофьора къде е пяла, какво е правила. Аз седях отзад и само им палех цигарите. А той потегли да гони влака. Успяхме след 1 час да настигнем влака в Унгене на сръбско-унгарската граница. Качихме се и заминахме. Нашият барабанист – чичо Роман – беше голям партиец. Хвана ме и вика: „Ако бяхте останали, щях да те убия, защото проваляте концертите ни.“ Такъв случай остана като спомен за мен и за Леа. След това, разбира се, изплатихме парите на легацията.
Квартет „Алегро“ и „Джазът на оптимистите“ направихме през 1955 г. един голям спектакъл – „Директора“. Ръководител на „Алегро“ беше бащата на Етиен Леви – Херц. Имахме участия в кино „Георги Димитров“ (сега изоставената сграда на пл. „Македония“ ). Участваха много артисти, певци, оркестъра, квартета. Режисьор беше Енчо Багаров, а участваха Георги Парцалев, Нейчо Попов, Коста Цонев. Пееха Леа Иванова и Лиана Антонова. Всяка събота и неделя изнасяхме представления в киното, което преди това беше оперетата „Одеон“. Беше голямо шоу, много хубаво направено. Свирехме няколко неща на Гершуин. За първи път се правеше нещо толкова интересно, защото участваха всички най-големи изпълнители по това време. И София имаше нужда от такъв спектакъл, направен с много хумор. Доста време – близо пет – шест месеца – изнасяхме тези спектакли.
Спектакълът „Директора“ в кино „Георги Димитров“ през 1955 г. На горния ред от ляво на дясно: Нейчо Попов, Енчо Багаров, Леа Иванова, Георги Парцалев, квартет „Алегро“ (вторият е ръководителят му Херц Леви). Двете дами на втория ред: Виолета Анкова и Лиана Антонова. Мъжът най-отзад е Коста Цонев. Оркестър: Стоян Малчев, Титко Бенев, Стефан Кованов – тромпети, Константин Драгнев и Недко Трошанов – тромбони, Петър Петров – бас, Димитър Романов – барабани. Саксофони: Константин Чилев – баритон, Димитър Симеонов – тенор, Людмил Георгиев – алт, Божидар Сакеларев – алт, Никола Дирацян – алт
Направихме концерт, на който пяха Лиана Антонова, Леа Иванова и Лени Вълкова. Беше много интересно!
Оркестърът изпълнява латиноамерикански мелодии, аранжирани от Иван Стайков.
За първи път в България идва телевизията... Бяхме поканени с „Оптимистите“ на Кулата, на последния етаж, да свирим за Новата година. Няма да забравя как диригентът ни Божидар Сакеларов викаше: „Ако някой сбърка, ще му откъсна главата!“
Димитър Симеонов се сдобива с прякора Мончо
Понеже пътувахме много из България и тогава нямаше хотели с много стаи – във всеки град имаше по един хотел – спяхме по няколко души в стая. Винаги в една стая бяхме младите – Графа – тромбониста, Людмил и аз. Вечерно време си разказвахме вицове и истории. И докато те говорят, аз съм заспал. Тогава Людмил казал: „Ееее, ти си живееш като Симеончо“ и от Симеонов стана Мончо.
Животът налага на Димитър Симеонов да напусне „Джазът на оптимистите“. През 1959 г. умира майка му и той трябва да се занимава със семейни дела.
През 1960 г. се обяви конкурсът за Радиоестрадния оркестър и се явих. Събрахме се музиканти от „Оптимистите“, от „Балкантон“. Саксофони бяхме Димитър Ганев, брат му – Георги Ганев, Морис Аладжем, Дечко Делчев и аз. Тромбони бяха Недко Трошанов, Илия Ненов, Георги Богданов. Големият човек, който направи оркестъра, беше Йосиф Цанков – той съдейства най-много. Отпуснаха се бройки от „Балкантон“. Диригент беше Емил Георгиев.
Той дава на Димитър Симеонов наградата „Музикант без грешка“.
Правехме много записи и още първата година Емил Георгиев обяви, че има награда за Димитър Симеонов. Едно време записите се правеха много сложно – сега има много ленти, но тогава беше само една. И ако някой сбърка, връщахме отново и отново. За една година нямаше върнат запис заради мен и ме наградиха.
В Радиоестрадния оркестър наричат Димитър Симеонов „Студио 1“.
Свирех на сопран саксофон, алт саксофон, тенор саксофон, цигулка и тумби. И ги бях сложил под стълбите в салона на радиото. Когато дойдеше оркестър и имат нужда от цигулка – цигулка, имат нужда от баритон – баритон, имат нужда от тумби – хайде, готово! Така ми излезе прякорът „Студио 1“.
7 май 1960 г. – тържествен концерт за Деня на радиото. Излъчва се на живо от зала „България“. Емил Георгиев отказва да излезе на сцената, докато не бъде предоставен микрофон на вокалистката Леа Иванова. Следват 25 минути тишина в залата – и в ефира на народното радио. В София бързо плъзват слухове, че става нещо, че може би има преврат. Емил Георгиев е скоропостижно уволнен
И след като го уволниха, започнаха да търсят диригент. Предложиха на Димитър Ганев – той отказа. Отказа и Морис Аладжем. След това предложиха на Вили. Той се съгласи и остана много години.
За да осигури лечение на сина си, работи в Сирия
Свирих в този оркестър 2 години. След това, през 1962 г., заминах за Сирия и Ливан, защото първият ми син Робърт се беше разболял и ми трябваха долари за лечението. Със сборен състав заминах за Бейрут, после – в Дамаск, а накрая – в Алепо. Изкарах осем месеца, събрах нужните долари. Жена ми го заведе във Виена, при най-големия специалист. Казаха, че спасение няма и той почина на 20 години. Беше прекрасно момче! Роди се през 1958 г., през 1965 г. се роди Марти, а през 1965 г. – Филип. Така… Живот…
Димитър Симеонов със синовете Мартин и Филип
Той е един цигулар, който събираше свободни музиканти. Всяка вечер свирехме в различен ресторант. Когато другите оркестри имаха почивни дни, ние замествахме. С нас свиреше Коко Чилев, кларинетист бе Федя Ананиевски, който беше солист на операта, барабанист бе Мильо Гайдов, който е свирил в първия „Джаз на младите“, а тромпетист ни беше шеф от Бюро „Естрада“. Събирахме се и свирехме известни мелодии – обикаляхме всички ресторанти – „България“, „Славянска беседа“, на Копитото, на Ариана, на Панчарево. Две години работих с този състав. Тогава ми се обадиха – бяха се събрали Людмил Георгиев, Константин Драгнев, Борис Нейков и Иван Данов – и ме поканиха да направим Оркестър „София“.
Разказа на Димитър Симеонов можете да чуете чрез бутона „Аудио“. Там е публикувано и интервю, в което Недко Трошанов описва музикалната сцена у нас през 50-те.
Към първото издание на „Джаз истории“ с Димитър Симеонов можете да се върнете тук.
Снимки и записи, свързани с историята на джаз музиката у нас, можете да ни изпращате на [email protected] с презумпцията, че те ще бъдат използвани публично.
На основната снимка: спектакъла „Директора“ в кино „Георги Димитров“. Всички снимки са от архива на Димитър Симеонов и са предоставени специално на Джаз ФМ
