Давид Линкс е един от най-впечатляващите вокални майстори в джаза. Той е роден в Белгия, започва кариерата си през 80-те г., във време, когато се оказва, че е било доста трудно за пеещ бял мъж европеец да пробие на световната джаз сцена. Линкс го прави благодарение на красивия си глас, сериозните си и задълбочени музикални познания и своята забележителна вокална техника. Той е работил с десетки имена, сред които Били Кобъм, Ришар Галиано, Марк Мърфи, Гонзало Рубалкаба, Ерик Трюфаз, Мишел Ндегеочело, Кени Уилър, Омара Портуондо, Иван Линс, Тутс Тилеманс и мн. др. „О, наистина ли съм работил с всички тези хора? Толкова е забавно.“ – казва Давид Линкс в интервю за Джаз ФМ радио.
Срещата ни с него беше по време на „Пловдив джаз фест“. Линкс беше специален гост в концерта „Величието на Кени Уилър“, който българският тромбонист Георги Корназов посвети на вече покойния канадски тромпетист и композитор. По време на фестивала Давид Линкс работеше неуморно, часове наред с млади вокалисти и споделяше открито своя опит с тях. Въпросите на Таня Иванова към Давид Линкс са провокирани от нещата, които вокалистът разказа по време на майсторския си клас. Интервюто може да чуете чрез бутона „Аудио“. Джаз ФМ изказва специални благодарности на Никола Тодоров за осъществяването на този разговор.
Какви са предизвикателствата пред съвременните джаз вокалисти и каква е разликата между тях и образците във вокалния джаз като Ела Фицджералд, Луис Армстронг, Били Холидей, Франк Синатра и т.н., като все пак изключим това, че говорим за артисти, които живеят в различно време.
Най-съществената разлика е във времето, в което те са живели, и времето, в което ние живеем. Те идват от време, което е било люлка на джаза, време между войни. След войната е имало много надежда, съживяване, а битките между различните стилове не са били нещо лошо. Били са битки за това да направиш по-добра музика. Може да чуете изпълнения на Луис Армстронг, в които той пее срещу бибопа, защото не го харесва. Мисля, че днес е малко по-трудно - заради интернет, но и заради икономическия срив, пред който сме изправени, заради несигурността в света и всички тези войни. Има тенденция за превръщане на джаза в поп бизнес – да се опитваш да правиш пари, да се опитваш да продадеш даден артист, каквото и да означава това, защото колкото и да продаваш, никога не е достатъчно. Ти си мислиш, че си продал нещо, а звукозаписната компания ти казва обратното. Предизвикателство е изобщо да останеш в музиката и да покажеш на младите хора, че понякога в джаза, както и в класиката, отнема 20 г., за да се превърнеш в музиканта, който си искал. Кариерата в поп музиката днес започва на 16 г., а когато станеш на 26 г., вече е приключила, вече си остарял.
Много певци са повлияни от други вокалисти. От Вашия майсторски клас останах с впечатлението, че сред влиянията Ви има и много инструменталисти. Вие споменахте имената на Чарли Паркър, Майкъл Брекър и също така определяте Майлс Дейвис като любимия Ви вокалист. Да си призная – чувала съм по-често обратното определение: за вокалисти, които пеят като инструменталисти.
Преди всичко вокалистът разполага с думи. Това е, което прави вокалистите различни от музикантите. Не бих уважавал един певец, само защото владее скат, а защото може да ме докосне с пеенето си, когато изпълнява темата. Аз мога да импровизирам с всичко. Моята роля е да изпълнявам темата и думите и това е, което ме отличава. В този случай много музиканти ми казват – ти си музикант, не си певец. „Не, не, аз съм певец.“ – им отговарям. Станало е нещо обичайно певците днес да не познават музиката извън пеенето, но това не са две различни неща. Певици като Сара Вон или Ела Фицджералд са свирили на пиано. Ела е била пианистка на Чарли Паркър в един момент. Сара Вон е свирила на пиано с Били Екстайн. В днешно време да познаваш музиката се е превърнало в някакъв вид разнообразие, но всъщност това познание е важно. Когато казвам, че Майлс Дейвис е любимият ми джаз вокалист, това е провокация от моя страна. Майлс губи гласа си след операция. Той се е разкрещял на един от музикантите си преди да му бъде разрешено да говори, така че губи гласа си завинаги. Неговото свирене ми звучи като пеене, защото великите музиканти взимат певците за пример, а не обратното. Знам, че много джаз певци искат да звучат като музиканти, а така също има много музиканти, които се оплакват: „О, трябва да свиря с певец тази вечер.“ Днес съществува дълбоко неразбирателство между певците и музикантите. Неразбирателството става все по-голямо и прераства в огромно недоразумение, в което музикантите са убедени, че джаз вокалистите искат да бъдат инструменталисти. Не, аз мога да импровизирам, но го правя като певец и знам какво правя. Аз разполагам с думи. Да вземем Майлс Дейвис, Ян Гарбарек – виждате как великите музиканти искат да звучат като човешкия глас. Затова имат толкова проблеми с посредствените певци. Любимите гласове на Майлс Дейвис по онова време са гласовете на Орсън Уeлс, Франк Синатра, Били Холидей. Той е искал да звучи като тях. Великите музиканти винаги искат да звучат като любимия си глас. Аз съм научил много от музикантите. Научил съм много от солата на Майкъл Брекър, Чарли Паркър…, но винаги мога да се завърна у дома. А завръщането у дома е да изпееш темата с думи. Това ме отличава от музикантите. Ако се наложи да импровизирам, мога да го направя. Мога да бъда освободен във всяко едно отношение. Но аз съм певец.
Вие самият сте барабанист. Как това се отрази върху Вас като певец?
Бях барабанист. Винаги съм пял, винаги съм искал да бъда певец, но не исках никой да злоупотребява с това, когато бях малък. Започнах да пея, когато бях 5-годишен. Исках да го запазя за себе си, знаете - хората обичат да казват: „О, ти искаш да си певец?!“. Затова учих барабани, работих като барабанист. Свирил съм с Марк Мърфи, свирил съм с много хора – от Тутс Тилеманс до Стив Коулман, но винаги съм искал да бъда певец. Всичко, което съм правил, е оказало влияние върху пеенето ми – свиря на пиано, взимал съм уроци по пиано, по барабани. Но хората казват: „Да, ти си ритмичен заради барабаните.“ Не, моето усещане за време и ритъм е много развито не заради това, а защото, когато свириш на барабани, това е различен ритмичен подход спрямо вокалния. Това е само продължение на нещата, които гласът може да направи и да добави към ансамбъла, който всъщност е групата. Сигурно съм усвоил нещо по отношение на ритъма от свиренето на барабани, но аз не подхождам като барабанист спрямо ритмиката на пеенето ми. Но свиренето на барабани ме превърна в по-добър интерпретатор като певец, добави повече мощ във фразата ми, така владея ритъма много по-добре.
Работили сте с десетки музиканти – от Нина Симон до Гонзало Рубалкаба. Кое от тези сътрудничества е особено важно за Вас? Може дори да ни разкажете за някой сантиментален момент, защото от предишния Ви отговор останах с впечатлението, че всичко, с което се занимавате, оказва влияние върху музиката Ви.
Усещането е нещо, което имаш или не. Много хора казват: „О, ако много работя върху техниката си, това ще отнеме от емоцията.“ Или имаш тези усещания, или ги нямаш. Работата няма да отнеме нищо: или имаш сърце, или нямаш. Всъщност никога не съм работил с Нина Симон. Имах шанса да се срещна с нея в Брюксел. Тя беше много добра приятелка на Джеймс Болдуин – писателя, който ми беше като кръстник. Живеех с Джеймс Болдуин, когато бях дете, живял съм с Кени Кларк. С Гонзало съм работил много. Работил съм с толкова много известни музиканти. Когато погледна списъка, си казвам: „О, наистина ли съм работил с всички тези хора? Толкова е забавно.“ Като започнем от Хари „Суийтс“ Едисън, работил съм с много хора, включително с музиканти от Оркестъра на Каунт Бейси, със Слай и Роби. Да работя с тях беше нещо наистина дълбоко. Ние не минавахме набързо през песента, както казах по време на майсторския клас. С Гонзало понякога ни трябваха 20 повторения, за да усетим тази връзка. Затова ти е необходимо да имаш много обширна и интензивна ритмична вселена, за да може всеки път да правиш нещата различни. Ти можеш да изпееш... (Пее.) Ти може да наблегнеш на различни думи, но всичко това трябва да бъде израз на това, което си в този момент, и затова се нуждаеш от много сериозна ритмична подготовка, за да навлезеш надълбоко и да наблегнеш на най-важния за теб момент от фразата. Всичко това звучи като теория, но всъщност аз мога да го теоретизирам, защото преподавам доста, правя майсторски класове. Трябва да мога да го обясня, да анализирам връзката с музиканта. Знам, че много певци нямат връзка с музиканта. Музикантите свирят с музиканти и после свирят с певци и това не е същото, а би трябвало да е. Музикантите не би трябвало да се чувстват като затворници, когато свирят с певци. Много от певците днес излизат на сцената, само защото имат хубав глас. Те нямат много познания за хармония или ритъм, а това ги лишава от възможността да взаимодействат. Ти трябва да правиш само това, с което е наясно певецът в този момент. Не можеш да имаш доверие на хора, които са на толкова ранен етап. Ела Фицджералд, Сара Вон, Даян Рийвз или Есперанца Спалдинг - всички те познават музиката и знаят какво да правят на сцената.
Казвате, че пеете за себе си и, че нямате за цел да угодите на публиката. Как да се предпазим от конформизма? В днешния свят сме доста изкушени да угаждаме на другите и каква е цената, която плащаме за това да бъдем себе си?
Аз обичам да доставям удоволствие на публиката, обичам публиката, но не бих правил музика, за да се харесам на публиката. Ако публиката, която идва на моите концерти, харесва това, което правя, аз имам нужда от тази дълбока връзка, но не бих променил музиката си, за да имам по-голяма аудитория. Когато започвах през 80-те г., джазът не беше толкова популярен, колкото е днес. Особено когато става дума за джаз вокалистите и за бял мъж европеец джаз вокалист. Въпреки че дълго време съм живял в САЩ и отчасти съм американец, аз не притежавам тази екзотичност, от която музикалният бизнес се нуждае. Джаз вокалистите от САЩ се продават по-лесно. Ако си от Европа, публиката трябва да положи повече усилия, за да стигне до теб, защото не си особено познат. Много хора се заблуждават: „О, ако не сте американец…” Всичко това са глупости. Ти или можеш да пееш, или не. Това е. Това е основното. Първоначално не си особено ценен от комерсиална гледна точка. В началото трябваше да правя моя музика, да пиша мои текстове, да създавам мои песни. Но фактът, че изхождам от тази стара традиция и всички тези хора, които срещнах – Ела Фицджералд, Бети Картър… Срещнах тези хора още от малък. Срещал съм се със Сара Вон, пял съм с Марк Мърфи. Най-добрият начин, по който можеш да отдадеш уважение на традицията, е да я продължиш, а не да останеш затворен в нея. Майлс е правил това през целия си живот. Каква цена плащаш за това? Погледнете Майлс, той е бил критикуван през целия си живот. Той е изградил дълбока връзка с публиката си, връзка, която аз бих искал да имам. Той никога не е правил компромиси. Той е променял музиката 7 или 8 пъти. Но много музиканти са го критикували, много журналисти. Публиката не критикува. Истинските хора, за които свириш, са твоята публика, не са музикантите или журналистите. Ако нямам връзка с публиката, проблемът е в мен. Но аз не бих променил музиката си, за да се опитам да се харесам на публиката. Когато излизам на сцената, излизам със своята музика и след това търся връзка с публиката. Тази връзка съществува например тогава, когато публиката си е платила, за да те чуе. Вече имаме тази проява на любов, а ти трябва да дадеш най-доброто от себе си. Когато започвах кариерата си, аз исках да се занимавам с това. Исках да разбера как да правя това през целия си живот и трябваше да намеря начин да създавам своя собствена музика, да пиша текстове, да изградя репертоар. Сега съм свикнал, но в началото беше плашещо. Защото, когато излезеш пред публиката, тя не слуша нещо, което вече е чувала, тя не познава песните ти, така че енергията трябва да бъде много силна, трябва да светиш с вътрешна светлина. Трябва да бъдеш много уверен в себе си, което в някои дни е лесно, но в други – не. Нещата с певците са много деликатни. Но въпреки че не е лесно, има хора, които вървят по своя път. Като Касандра Уилсън, която няма да направи компромис, за да угоди на някого. Тя ще направи нещата за себе си и след това ще се надява музиката й да се хареса и на някой друг.
