Давид Линкс ще пее с Бигбенда на БНР под диригентството на Антони Дончев днес в „София лайв клуб“. Гостуването на двамата музиканти в студиото на Джаз ФМ се превърна в майсторски клас по създаване на съвременна музика от изградени благодарение на традицията творци. Затова ви предаваме техните думи по-долу в пряк цитат, започнал от поставянето на контекста – умеенето с бигбенд да пееш съвременна музика, която звучи като част от вечността.
Давид Линкс:
Благодарение на традицията, от малък ми е мечта да пея с бигбенд. Мечтаех да пея и със симфоничен оркестър, и това направих. От традицията можеш да научиш много. Изпълненията на Ела Фицджералд с Оркестъра на Каунт Бейси за мен са най-добрият пример как да пееш с бигбенд. Много малко мъже вокалисти обаче са оказали влияние върху мен, тъй като, когато бях дете, в техните изпълнения не чувах гъвкавостта, характерна за дамските гласове.
Първият вокалист, който открих, когато бях на 12 години, бе Марк Мърфи – тогава бях барабанист и, когато дойде в Европа, свирих с него. Той бе първият певец, който ми въздейства, тъй като ме докосна по неусещан досега начин. Проблемът с вокалистите е, че с музиката те основно изразяват своята мъжественост – и това има корени дълбоко в историята на музиката. За тях пеенето с бигбенд е израз на мъжествеността им – само така мъжете се чувстват мъже. Ако слушате записите на Франк Синатра за Decca преди да започне да пее с бигбендове, разбира се – тогава е бил и много млад, но все едно слушате друг певец. Той измисли начина, по който мъжете пеят с бигбенд.
За мен обаче пеенето с бигбенд не е по-различно от пеенето с какъвто и да е друг състав. Като всеки музикант, вокалистът трябва да е независим в групата. Трябва да знаеш мелодията, хармонията, ритъма и темпото. По традиция се смята, че певците и певиците нямат тази независимост и се облягат на изсвиреното от другите музиканти. Затова и аранжиментите за бигбенд носят такава мощ. Когато водя майсторски класове и в Европа, и в Америка, се опитвам да науча певците на пълна независимост и да им обясня защо тя е нужна. Те трябва да са абсолютно независими, за да могат да пеят и с бигбенд, и със симфоничен оркестър, и в съпровода на пиано, и като част от трио или квартет – едно и също е, защото ти си ритъмът. Понякога в този момент ме питат: „Но как така? Не правим ли музика заедно?“ Разбира се, че правим, но за това трябва да сме независими. Както казваме в Америка: „Трябва да познаваш занаята.“
За мъжете-вокалисти е ясно, че не могат толкова много да разчитат на своя чар. Да правиш велика музика е трудно и за жените, и за мъжете. Когато погледнете програмите на джаз фестивалите днес – там има фантастични инструментални концерти, а вокалните са застинали в стилистиката от преди 1962 г. или са просто поп. Странно е как джаз фестивалите попадат в капана да нямат хубав вокален джаз. Тази година пях на 12 – 15 фестивала и бях едва ли не единственият джаз вокалист в афишите им. Що се отнася до инструменталистите – слушаме музиканти като Тигран Хамасян и Авишай Коен – и басиста, и тромпетиста. Създаде се публика, която очаква инструменталистите да са носители на прогреса. А на вокалистите тя казва: „Да не сте стъпили и крачка напред!“
Когато започнах като млад изпълнител, нямаше европейски джаз изпълнител, който да ми бъде пример – аз трябваше да изградя сам себе си. Научих се да пея, свирейки на барабани с Марк Мърфи и с основно влияние – Бети Картър. Сега вече младото поколение може да гледа на примери като мен, Мария Жоао, Мария Пиа де Вито и Норма Уинстън. Ние, европейците, едва сега заемаме своето място на джаз сцената, на която доминира Америка.
Както каза Тони Морисън: „Започнах да пиша, за да напиша книгите, които не можех да намеря.“ За мен да пея е необходимост, още когато бях на 4 – 5 години. Но отвъд жанровото определение, джазът е начин на правене на музика. Да си модерен не означава да вкараш в музиката си хип-хоп или аренби. Да пееш джаз не е само да пишеш собствени песни, а пишейки ги, да изпееш стандартите още по-добре. Не е въпросът в това да си нов, а да намериш мястото си в това, което трябва да кажеш днес. Да си модерен в джаза означава да намериш мястото си в света. А за това трябва да познаваш традицията по-добре, отколкото тя познава себе си, и да я приложиш в съвремието. Да не си мислиш, че след като не си американец, не можеш да го направиш. О, можеш! Никой не е казал на Джеси Норман, че тъй като е тъмнокожа, не може да пее Моцарт или Щраус.
Живях в продължение на 8 години с писателя Джеймс Болдуин, на 19 години направих албум с него. И искам да кажа – културата на тъмнокожите ни привлича с това, което ние не смеем да видим в себе си.
Антони Дончев:
Давид говори толкова мъдро – аз се съгласявам 1000% с всяка една дума, изказана от него. Той говори като човек, който твори. Той не говори като интерпретатор. И това е изключително важно в днешния ден, защото сме залети от интерпретатори, системата ни налага псевдогерои, фалшиви звезди, които са повтарячи на това, което е до болка познато. А това, от което ние и обществото имаме нужда, за да вървим напред и да запазим малкото останали морални ценности, е необходимостта от творци, от хора, които създават, а не повтарят нещата. Давам си сметка, че явно това е нещото, което страхотно много ме е привляклко, когато аз го чух.
Бигбендът на БНР под диригентството на Антони Дончев започва днес новия си сезон с концерта на Давид Линкс в „София лайв клуб“. Съставът празнува 60-ата си годишнина и предстои да почете юбилеите на видни български музиканти с техните творби – 50-ата годишнина на Васил Спасов и 60-ата годишнина на Христо Йоцов. На 7 и 8 декември ще се състоят концерти с Камелия Тодорова, Петър Салчев и Крейг Бейли в зала „България“ и в Дом на културата „Борис Христов“ в Пловдив. „Предстои един доста наситен и надявам се, вълнуващ сезон. Сигурно е, че за нас ще е така, вярвам, че ще е същото и за публиката!“
