Британският писател и психотерапевт Крис Клийв пристига за първи път в България, за да се срещне със своите читатели. Българската публика познава и четирите му романа - „Възпламеняване“, „Другата ръка“, „На смелите се прощава” и „Злато“, който беше издаден по-рано тази година. „Злато“ излиза от каталога на ICU в превод на Невена Дишлиева и Велин Кръстев. Книгата разказва за безмилостния свят на професионалното колоездене и за съперничеството на пистата между две шампионки, както и за техните лични взаимоотношения. Романът е създаден с плътен психологизъм и с ритъма на напрегнато състезание. Крис Клийв пише с дълбоко уважение към спорта и със силна любов към човека и своите герои. Британецът ще бъде специалният чуждестранен гост на лятното издание на фестивала „Литературни срещи“, което този път е под мотото „Литература и спорт“. Разговорът с Клийв ще се проведе на 14 юни в One More Park Bar, а модератор ще бъде преводачката Лора Ненковска.
Интервюто на Таня Иванова с Крис Клийв може да чуете чрез плейъра под основната снимка или да го прочетете по-долу.
Какво проучване направихте преди да започнете да пишете книгата си „Злато“?
Бях късметлия да се срещна с човек, който се занимава с колоездене и е участвал в Олимпийските игри. В книгата се разказва за колоездачи и за съревнованията помежду им. Имах възможност да разбера как работи ума на спортист, който се състезава на такова високо ниво. И тя беше невероятна, с толкова състезателен характер и е от този тип хора, които искат да победят на всяка цена. Наистина фантастичен човек, с чудесно чувство за хумор, но в същото време е истински боец. Исках да пиша за хора като нея, които винаги силно предизвикват себе си. Мисля, че те са по-различни от всички нас останалите.
А какво може да кажем за Вашия опит със спорта?
Винаги са ми казвали, че не съм добър в спорта. Когато бях ученик, спортът беше нещо като мистерия за мен. За всеки от нас се пишеше доклад в училище и в отчета на моя учител по физическо възпитание се посочваше: „Кристофър наистина полага големи усилия, но ние смятаме, че е по-безопасно да му дадем книга отколкото топка.“ Често пиша за неща, които ме очароват, но самият аз не съм добър в тях. Нямам живота, който водят героите ми, така че обичам да правя проучвания за хора, които намирам за впечатляващи и които са различни от мен. Аз не съм добър в спорта, но се възхищавам на добрите атлети, опитвайки се да разбера защо отправят толкова големи предизвикателства към себе си.
Мислите ли, че спортът може да ни подготви за живота?
Да, определено. Научил съм това от четене на статии, от срещи със спортисти, от посещения на спортни събития и също така се превърнах в голям фен на професионалното колоездене. Мисля, че спортът ни учи на много неща. Първото от тях е, че има различни начини да побеждаваш. Ако погледнем спорт като колоезденето, ти може да спечелиш, ако си много силен, но може да победиш и ако не си или ако имаш добри тактически умения. Има различни начини, по които може да побеждаваш и винаги има как да направиш нещо различно от твоите противници. Също така мисля, че спортът ни учи на доброта, както и на кураж. Понеже в нормалния живот нещата не са толкова очевидни и не винаги са толкова честни, когато хората спортуват, те правят така че поне едно нещо да е ясно: дали печелиш или губиш. И когато това се случи с голямо количество усилия, за които разчиташ на себе си, говорим за нещо огромно. Мисля, че спортът учи хората да се предизвикват по различен начин и това има значение, защото директно виждаш последствията от действията си. Светът на спорта е много честен и учи хората да бъдат искрени, мили и също така ни учи, че нашите действия наистина имат значение.
Интересна гледна точка. Когато говорим за спорт и състезание, няма как да подминем темата за успеха. Но успехът може да бъде нещо измамно. Кои са различните лица на успеха? Задавам Ви този въпрос, защото днес всички искат да бъдат успешни, така че кои всъщност са капаните?
Това е толкова добър въпрос. Мисля, че проблемът с успеха е, че от него не научаваме кой знае колко много и хората, които са успешни, започват да се страхуват от възможността да изгубят успеха си. От друга страна, тези, които постоянно се провалят, стават демотивирани и им е трудно да повярват в себе си. Мисля, че големият трик при успеха е да се захващаш с толкова трудни проекти, че да се проваляш понякога, но не прекалено често и все пак да се проваляш достатъчно често, за да учиш нови неща и да ставаш по-добър в това, което правиш. Проваляй се достатъчно, че да не се плашиш от възможността да изгубиш успеха си, защото така или иначе не може да постигаш успехи през цялото време. Големите капани при успеха са, че ние ставаме страхливи и арогантни. А големите капани при провалите са, че ставаме плахи и започваме да се съмняваме в себе си. Когато съм срещал наистина добри спортисти, те всъщност не са хора, които побеждават всеки път, но са необикновени личности. Спортисти като Роджър Федерер или Макс Верстапен, или някой в колоезденето като Ребека Ромеро, която е печелила всичко. Наистина са необикновени и са толкова мотивирани, че няма нищо, което аз да мога да науча от тях като човешко същество, защото те са като свръхчовеци, но са атлетите, от които бих могъл да науча много за успеха и провала, защото полагат достатъчно големи усилия, за да побеждават през повечето време, но не постоянно и така предизвикват себе си.
Как разбирането Ви за успех се промени с възрастта. Какво означава успеха за Вас сега и какво означаваше преди 20-30 години?
Това е друг много добър въпрос. Сега съм значително по-възрастен в сравнение с времето, когато започнах да пиша. В момента съм на 50 г. и успехът за мен е свързан с това да забелязвам, да обръщам внимание на хората. Напълно промених живота си, когато започнах да се интересувам повече от историите на другите. Учих за психотерапевт и с това се занимавам в момента. От хората, които срещам в терапевтичната ми практика, разбрах колко различни дефиниции има за успех. За някои хора да преминат през деня без никой да забележи трудностите, с които се борят, е голям успех. За други преодоляването на безпокойството и страха, които изпитват, е огромен успех. Така че започнах да преосмислям различните видове успех, като сега намирам за успех някои много тихи неща, които светът може и да не забележи. Не говорим за успех, свързан с отличия, награди и признание. За мен успех сега са тези малки неща, за които си казваш: „О, не съм си мислил, че мога да направя това.“ Като например: „Притеснявах се да отида на партито, но се престраших.“ Или „Бях притеснен за това интервю, но се получи добре.“ Това са малките неща, които ти помагат да забележиш какво ти е било трудно. И тогава се награждаваш с малък медал или трофей за нещо, което си преодолял. Сега с напредването на възрастта за мен успехът се крие все повече в малките неща.
Има една много смешна глава във Вашата книга за треньора на двете героини Том, който не може да излезе от ваната. Това е една забавна, но същевременно и горчива история. След като я прочетох, се замислих за белезите от травмите в спорта и също така си дадох сметка, че живеем в общество, в което има култ към младостта. Има ли начин да приемем остаряването без да се чувстваме глупави и унижени?
О, толкова много ми харесват вашите въпроси. Мисля, че това е много трудно в нашата култура, вие сте абсолютно права. И съм напълно съгласен за този култ към младостта. Само погледнете рекламите с тези красиви хора, които наистина са много млади и всичките филми със звезди, които също са млади, силни и влиятелни. В нашата култура изглежда няма особено много място за мъдрост и опит. Когато си отиде младостта, печелим много с остаряването - състрадание, смирение, мъдрост и опит и получаваме друг вид смелост. Струва ми се, че това са нещата, които трябва да започнем да забелязваме с годините, но не мисля, че културата, в която живеем, ги забелязва или оценява. И затова остаряването може да бъде много самотно и разочароващо преживяване. С напредването на възрастта започваме да бъдем по-интересни на самите себе си и ставаме по-скучни за обществото. Наистина е много трудно, а мисля, че това е така, защото хората толкова много се страхуват от смъртта. Живеем в култура, която отказва да признае, че един ден всички ще умрем. И когато хората започнат да остаряват, обществото започва да ги пренебрегва, защото ако започнеш да забелязваш старите хора, ще признаеш истината за тяхното съществуване и ще започнеш да приемаш факта, че самият ти също ще остарееш и ще умреш. А нашето общество гледа по друг начин на всичко това. Мисля, че остаряването е нещо много трудно и е самотен процес.
Сигурна съм, че не съм първият читател на „Злато“, който Ви казва, че ритъмът на романа създава усещане за състезание, не може да го оставиш, не може да спреш да четеш. Това ли беше идеята Ви за книгата или нещата се получиха естествено?
Благодаря ви, че казвате това и че сте го забелязали! Да, наистина се опитах да напиша книга за съревнованието между тези две жени. Усещането трябваше да бъде за нещо бързо, сериозно и за тежки последици, когато се правят грешки. Точно както е в спорта на тези героини, а именно колоезденето на писта, който е толкова красив спорт за гледане. Не знам дали някога сте били на колодрум. Това е великолепно място. Ако не знаеш за какъв спорт е предназначено, може да го оприличиш на катедрала с тези дървени писти. Те са наистина стръмни, така че ако катастрофирате, ще е отвисоко. Колодрумът е като арена на човешкото представяне и скорост. И исках да напиша книга, в която да се усеща тази скорост, да се усеща напрежението при опасните завои и последствията за героите след допуснатите от тях грешки. Мисля, че доброто писане наистина те кара да прочетеш следващото изречение, следващия абзац, следващата страница, защото в него има интензивност. Опитах се да вложа това и много се радвам, че сте го открили в книгата. Благодаря ви!
Благодарение на Габор Мате ние като общество все повече говорим за травмите от детството. Травмата е една от темите във Вашата книга „Злато“. Мислите ли, че литературата може да ни помогне да преработим травмата и да се справим с мрачните моменти от живота?
Да, сто процента е така. Много се радвам, че споменахте Габор Мате – той е невероятен психотерапевт и писател. Аз самият като терапевт съм забелязал, че две са основните неща, които могат да помогнат при травмата. Едното е връзката с тялото, където танцът и спортът са от голяма полза, за да раздвижим нещата, които са били складирани в нашето тяло и така да разберем от какво се нуждае то и да получи възможност да се изрази чрез движението. Другото важно нещо са говоренето, четенето и писането. Аз самият много се интересувам от говоренето, но това, което съм забелязал за четенето и писането е, че те също помагат на хората да преработят травмата. Защо? Защото забавят времето и те свързват със спомена по различен начин. Винаги казвам на хора, които преминават през някакви трудности, да седнат и да напишат нещо за себе си. Това им позволява да осмислят нещата тихо на страниците, намирайки се в безопасна среда, като после не се налага да показват написаното на никого. Писането е много терапевтично по този начин. Мисля, че четенето е едно от най-невероятните преживявания, което може да съществува. В живота ти винаги има по нещо от историите на героите, за които четеш. Структурата на книгата е като хранилище и можеш да се връщаш назад към разказаното, с темпото, с което предпочиташ, може да държиш прочетеното на подходяща дистанция от себе си и това наистина ти помага да се чувстваш по-малко самотен докато осмисляш ситуациите, през които преминават героите. Три неща намирам за особено важни – говорене, четене и писане. Четенето е едно от най-полезните неща, които хората могат да прилагат, за да преработят травмата.
И един последен въпрос. През юни ще бъдете за първи път в България, за да се срещнете с Вашите читатели тук. Как стана така, че книгите Ви достигнаха до българската публика?
Това е така, защото имам фантастичен български издател – Невена Кръстева, която е невероятна. Тя издаде още първата ми книга, което беше преди 18-20 г., като всичките ми романи са преведени от нея. Невена е силен застъпник за моята работа и е много подкрепяща. Много съм благодарен, че имам читатели в България. Eдно от нещата, които съм забелязал като писател е, че е важно да се срещаш с хората в отделните държави. Те четат по различен начин. И когато си писател и посещаваш различни места, научаваш много за света, свързвайки се с читателите си. Хората мислят върху прочетеното и търпеливо си предоставят време за четене. Да пътуваш по света като писател ти дава възможност да общуваш с много интересни хора. Така че за мен е важно, че имам прекрасен български издател и се вълнувам, че ще посетя вашата страна. Имаме събития в Стара Загора, Пловдив и София. Вълнувам се, никога не съм бил в България. Това ще бъде първият ми път и нямам търпение.
