Бренда Бойкин, анна.лука, Детлеф Хьолер: „Клуб дез белугас”

Бренда Бойкин, анна.лука, Детлеф Хьолер: „Клуб дез белугас”

Три от водещите фигури в германската ню джаз сензация „Клуб дез белугас” пред Джаз ФМ радио за историята на състава, за популярността на ню джаз музиката, за европейския принос към джаза, за ценностите, които сплотяват групата. Интервюта на Таня Иванова и Светослав Николов.

Интервю с Бренда Бойкин

Интервю с анна.лука

Интервю с Детлеф Хьолер

Интервю с Бренда Бойкин – вокалист на „Клуб дез белугас”

Във Вашата музика има толкова много сила. Какво стои зад нея?
Вярвам, че гласът е дар Божи. Много работих, за да развия слуха си. Отраснах с невероятния късмет и брат ми да е музикант. Майка ми също много обича музиката – вкъщи радиото винаги е включено. Но да се върна на брат ми - още от малък той имаше страхотен, фантастичен вкус към музиката – фънк, „Бийтълс” – и черна, и бяла музика. Беше омагьосващо!

Имате солова кариера, вокалист сте на „Клуб дез белугас”, а също така участвате в отделни проекти на други музиканти от „Чинчин рекърдс”. Разкажете ни за цялото това многообразие.
Музиката, която записвам с „Клуб дез белугас”, като стил е много различна. Образно казано, това е проекция на джаза. Изпълнявах само акустична музика до момента, в който не ми предложиха да пея върху звуци, създадени от компютър. Не бях помисляла за такова амплоа. Дори ми се стори снобско. Когато влязохме в студиото, импровизирахме толкова много – и беше чудесно! Тогава осъзнах, че това е проекция на джаза, не е нещо различно.

Във Вашето пеене личи и огромен талант, и уважение към традициите в джаза, и голям опит. Те Ви превръщат в най-автентичния и най-творчески глас на своето поколение. Цитирам Лий Хилдебранд. Кои са етапите на развитието Ви, които смятате за особено важни?
В края на 80-те и през 90-те години пеех в брас групата „Джони Ноктърн” („The Johnny Nocturne Band”), когато джъмп суинг блус музиката отново бе набрала популярност. В групата имаше изпълнители на четири медни духови инструмента. Затова сега мога да работя с каквато и да е брас секция или голям оркестър. Свикнала съм инструменталният съпровод да е с мощен звук. Работила съм и в съвсем камерен състав – само глас и китара, заедно с Ерик Суиндърман. Не се ограничавахме само с джаз музиката. Ако по време на концерт ми се допееше песен на Смоуки Робинсън, например, или пък ни хрумнеше да направим нещо по-фънки, просто го правехме. Не се затваряхме в рамки. Изпълнявахме това, което доставя удоволствие на нас и на публиката. Имахме много свобода. Третият значим етап бе работата ми с блус група, изпълняваща традиционна американска музика – блус, кънтри, музиката на Ню Орлийнс. Тук усвоих умението да сливам различни стилове, а не да се ограничавам с мисълта, че ще пея само джаз. С джаза е свързано аблосютно всичко, което някога съм правила в музиката, така че в това отношение няма разминаване.

В музиката си събирате различни жанрове, а песните Ви са наистина новаторски. Те звучат като от бъдещето. Как постигате това многообразие?
В основата на всичко е разбирането ми за религиозното, за афро-американското начало в музиката – тя трябва да е искрена, ритъмът да е синкопиран и фънки, а песните да са с привкус на блус. За мен ритъмът е много важен и винаги си мисля как да го наситя още. Харесва ми ограничаването на хармонията в ню джаз музиката. Дълго време именно хармонията бе водеща при мен. Сега обаче тя отстъпва на заден план, а на преден излиза емоцията в изпълнението. За мен е важно музиката да е експресивна, да е фънки. Винаги мисля за хората, които танцуват. Ако в музиката има открояващ се ритъм, тя няма да е затворена в миналото, винаги ще звучи свежо и актуално. Много хора танцуват пред сцената по време на нашите концерти. Като цяло, те са на половината на моите години. Това много ми харесва, но от време на време се питам: „Как е възможно?” Отговорът е – защото музиката е свежа заради ритъма.

До 2004 г. сте живяла в Сан Франциско. Какво Ви доведе в Европа?
Живеех в градче близо до Сан Франциско – кампуса на университета „Бъркли”. Родена съм в разположения недалеч град Оукланд. В разгара на кризата на средната възраст си дадох сметка колко добре и уютно се чувствам всеки път, когато дойда в Европа. Особено ми харесват малките кафенета и разговорите в тях. Имах нужда от коренна промяна в живота си. През първите няколко години в Европа останах на същото ниво по отношение на музиката. Сега вече имам по-големи успехи. Но не съм тук заради музиката, а заради нуждата от промяна в живота ми.

Как се срещнахте с „Клуб дез белугас”?
Градът, в който живеем - Вупертал, е сравнително малък, такава е и джаз сцената тук. Продуцентът Максим Илиън бе чувал за мен. Покани ме на среща и ми предложи да направя една песен с тях. Вязохме в студиото и там видях компютрите. Помислих си: „Все пак ще ми платят, а може и да е интересно”. Когато обаче започнахме да записваме, толкова много се забавлявахме! Бях новодошла, беше се разчуло за мен и така Максим Илиън прояви интерес.

Вашите самостоятелни песни наистина имат силния вкус на шоколад и чили, както се нарича дебютният ви албум „Chocolate & Chili”. Какво Ви предстои?
Хоризонтите пред мен са отворени. Може да се случи абсолютно всичко. Пиша песни и ще видим какво ще излезе. Междувременно си прекарвам времето много приятно, като пътешествам до малки градчета и тихи непознати места. С групата бяхме в Румъния, в Гърция. Да видя тези непознати очарователни кътчета и да дам най-доброто от себе си – това правя в момента. Другото важно нещо е да съм искрена в музиката, както съм правила през цялото време. Опитвам се да се развивам като музикант, репетирам. Тогава Вселената ми казва: „Бренда, ето тази врата е отворена!” Не мога да кажа нищо конкретно за бъдещи планове. Развивам се като изпълнител и вече знам, че музиката трябва да е това, което винаги е била – ритмична. Това го потвърждава и самата публика. Имам колеги музиканти, на чиито концерти ходят хора на тяхната възраст. Моята публика обаче е до моята възраст и все по-млада и по-млада. Така се убедих в правотата на това, което винаги съм правила – да обръщам внимание на ритъма, докато импровизирам върху елементи от джаза. Каквото и да стане в бъдеще – това е моето разбиране за музиката.

Какво бихте желала да предизвикате у слушателите с Вашите изпълнения?
Искам да подсиля чувството за любов и романтика, да подхраня чувствеността, и, като цяло, още повече да повдигна настроението им. Бих се радвала, ако излязат от концерта по-щастливи. Не мога да искам нищо повече.

Преди години, образно казано, сте поднасяли вкусни гозби на слушателите с групата си „Home Cooking”. Обичате ли да готвите?
Изобщо не съм добра в кухнята. Но много обичам да похапвам.

Интервю с анна.лука – вокалист на „Клуб дез белугас”

Как започнахте да работите с „Клуб дез белугас”?
Историята е колкото забавна, толкова и модерна. През 2007 г. продуцентът Максим Илиън ми изпрати съобщение, че е чул музиката ми на моята страница в „MySpace” и я харесва. До тогава ми бяха писали толкова много издатели, с които е ясно, че няма да работя, а това бе първото предложение, което истински ме грабна. Първоначалната идея бе да запиша една песен, а в крайна сметка работим заедно вече години наред.

Какво е най-важното за Вас и в самостоятелните Ви проекти, и в работата с „Клуб дез белугас”?
Хубавата музика. В „Клуб дез белугас” ми харесва това, че придаваме модерно звучене на традиционния джаз, който толоква обичам и който толкова много съм слушала. Работим с различни стилове, което е много повече от това, което правя в соловите си проекти. Тогава сядам на пианото и композирам песни. Най-важното за мен е, че работя със страхотни музиканти – и в „Клуб дез белугас”, и в самостоятелните си проекти. Привилегия е да работиш с приятели.

Да поговорим за влиянията върху Вашата музика. Признавате, че черпите голямо вдъхновение от песните на Били Холидей. Има ли връзка между емоциите в нейната музика и това, което истински Ви вълнува?
Родителите ми са изпълнители на класическа музика. Това е музиката, с която отраснах. На 15-16-годишна възраст започнах да слушам джаз. Баща ми ми подари един диск със заглавието „Джаз за влюбени”. В него имаше песни на Били Холидей. Впечатли ме това колко голямо пространство има в тази музика за собствена интерпретация и за чувствата на изпълнителя. Ето разликата с класическата музика. А Били Холидей е майстор в това отношение. Невероятно е как тя успява да вложи чувствата си в своите песни. Точно това е смисълът на музиката. Затова джазът е толкова прекрасен! Класическата музика е сложна, в нея просто няма място за чувствата на изпълнителя.

Когато слушам песните Ви, те са много мечтателни, пренасят ме в друг свят. Какво Ви кара да мечтаете?
Един германски писател бе казал, че да пишеш означава да четеш себе си. Когато създавам музика, се опитвам да бъда честна. Да си честен към себе си, е най-трудното нещо в живота. По-трудно е дори от това да си честен към другите. Музиката позволява да се опознаеш, да откриеш какво те прави щастлив. Така че в нея можеш да кажеш всичко, което те тревожи, което те прави щастлив, което ти се случва. Дори не трябва да плащаш на психотерапевт. Аз съм на 27 г., много съм млада, нямам толкова богат житейски опит. Опитвам се да запиша в песните си видяното и преживяното от мен. Аз съм мечтател по природа, затова и музиката ми е такава – а в нея просто разказвам истории - за ежедневието си, за моите съседи...

Как се чувствате като член на „Клуб дез белугас”?
Не познавам особено много ню джаз музиката. Учила съм джаз, но когато срещнах Максим Илиън и другия продуцент – Кити Дъ Бил, те откриха пред мен един съвършено непознат свят. Получи се чудесна комбинация от моето класическо образование и ню джаз подвига на Максим Илиън и Кити. Даваме простор на въображението си и създаваме най-различни комбинации. Бренда Бойкин е майстор на импровизациите, а моите песни имат куплети, припев... От тях научих толкова много! Завършила съм консерватория в Холандия, но им казах, че работата ми в „Клуб дез белугас” е повече от школа. Мога да направя всичко, да опитам всичко. Максим Илиън не ни поставя никакви ограничения, което е толкова хубаво. Той знае толкова много! Не зная дали осъзнава колко интелигентност влага в музиката. Прекрасно е да работиш с него!

Интервю с Детлеф Хьолер – китарист на „Клуб дез белугас”

Как ще се почувстваме по време на концерта на „Клуб дез белугас” в София?
Ще има плавно преминаване през аренби, фънк и соул, ще представим и стилна, отпускаща чилаут музика. Мисля, че миксът е добър.

Как става така, че този микс работи толкова добре? Как правите нещата по такъв перфектен начин?
Мисля, че най-доброто нещо, което направи Мартин – създателят на „Клуб дез белугас”,  е да покани гост вокалисти като Бренда Бойкин и анна.лука, които имат напълно различни гласове. Бренда изпълнява много добре фънк, соул и блус, а анна.лука е по-опитна по отношение на популярните немски и шведски стилове музика, което е нещо съвсем различно, но все пак е миксирано и композирано от един и същи човек. Мисля, че това прави нещата свързани помежду им.

Разкажете ни повече за името на „Клуб дез белугас”. Защо групата се нарича така?
Създателят на „Клуб дез белугас”, който е един от най-добрите ми приятели – Мартин – Максим Илиън, е бил на почивка в Южна Франция. Там на плажа е имало място, където можеш да оставиш децата си да играят за цял ден – нещо като детска градина. Тя се е наричала „Клуб дез белугас”. Мартин е гледал как децата си играят и така му хрумва идеята за име на групата. А самото място е наречено на два делфина, направени от дърво, с които децата са имали възможност да играят на плажа.

Публиката описва Вашите албуми като „музика за добро настроение”. Какво друго искате да прибавите, когато говорим за послания на „Клуб дез белугас”?
При „Клуб дез белугас” няма послания – в центъра е музиката сама по себе си, свободата - които мисля, че са основни за всеки един човек по света. Ще ви дам един пример. Ние трябваше да свирим за компания в Русия, която произвежда облекла от животинска кожа с косъм. Отказахме концерта с аргумента: „Няма да го направим за компания, която използва кожата на мъртви животни.” Това например е едно от посланията ни, но то е просто вид реакция от наша страна. Нямаме специално послание освен: „Танцувайте и поне за 5 минути забравете за битките, които водим всеки ден!”

В Европа има чудесни формации с модерен саунд, които стилово са ориентирани към ню джаз и ню соул теченията. „Клуб дез белугас” е една от тях. Как ще обясните успеха на европейските групи на електро-джаз сцената?
Мисля, че групи като „Kruder & Dorfmeister”, които направиха нещо ново през 90-те години на миналия век, повлияха на музиката в Германия и Австрия и това създаде нова сцена. И техното беше родено в Германия и после завладя целия свят. „Kruder & Dorfmeister” и няколко други артисти като тях продължават да правят искрена музика. Те направиха някои нови неща в музиката и предполагам, че това е отговорът на въпроса Ви – причината някои неща да тръгнат именно от Германия.

Музиката на „Клуб дез белугас” е разултат от съвместни усилия на талантливи инструменталисти, вокалисти, продуцент, автори на песни, композитори. Кои са човешките и естетически ценности, които ви сплотяват като група?
Мисля, че това е приятелството. Така бе още в началото. Когато Максим Илиън започна да продуцира първите записи, му помогнах да подготви компютъра си, защото тогава той не беше много добър в компютърно отношение. После ме попита дали мога да изсвиря някои неща на китарата, а след 2-3 г. ме поканиха да свиря на живо с „Клуб дез белугас”. След това към нас се присъединиха и други приятели, така че в основата на формацията е приятелството, това е едната ценност, която ни държи заедно. Другото ценно нещо е фактът, че имаме добри вокалистки и добри солисти – млади хора, които наистина изпълняват музика невероятно добре. Да, това е другата ценност – добрите музиканти.

Имате песен, наречена „What Is Jazz”. Как бихте отговорили на този въпрос?
Започна през 1958 г. с „Kind Of Blue” и за мен свършва... не знам къде. Но палитрата е толкова богата, а светлосенките – пъстри, че няма как да отговоря на въпроса ви освен с думите: „Джазът истински ми харесва”.