Суперзвездата на оперната сцена Анджела Георгиу дойде у нас за първи път не да ни заслепи със своята неотразимост, а да ни сгрее с вълшебството на изкуството. Със своя партньор Стивън Костело, Софийската филхармония и Националния филхармоничен хор „Светослав Обретенов“ под диригентството на маестро Найден Тодоров тя изнесе двучасов концерт, последван от пет биса с продължителност като за трета част на събитието, но с въздействие, което го трансформира от изява в истински празник на музиката.
Частта с бисовете бе многозвучна – и с акцент от нейните блестящи превъплъщения – тя се върна към големия си пробив на световната сцена в ролята на Мими в „Бохеми“, и дори с дуетна канцонета. На езика на джаза – вечерта завърши с джемсешън. В този момент креслата в официалната Зала 1 на НДК неусетно се бяха превърнали във фотьойли пред камината в уютна хижа, а навън трябва да е зима, защото на теб ти е толкова уютно в топлината, която артистите създадоха за душата. Това е силата на изкуството да сближава, да радва и да извиква любовта.
Но как въздейства изкуството? Как нещо преднамерено създадено може да стигне естествено и органично до публиката? След пламенното въведение с увертюрата към операта „Набуко“ от Верди Анджела Георгиу излезе на сцената, за да изпее красиво и окриляващо арията на Адриана Лекуврьор от първо действие на операта на Чилеа. Така вече знаехме линията, която артисти и публика ни разделя и върху която предстои да стъпим и така да я заличим в движението един към друг. Слушателите очаквахме зашеметяваща буря, от Анджела получихме нежна милувка. Имахме пред себе си нещо необозримо голямо, което до края на концерта щеше да стане наше.
Като истински звезда, Анджела Георгиу поздравяваше своите почитатели до излизането си от сцената, а аплодисментите бяха стихнали още преди певицата да потъне зад кулисите. От които след нея излезе Стивън Костело, посрещнат с изграденото през годините обичайно недоверие към партньорите на големите изпълнители, с които те избират да се изявяват. Той с размах скъса паяжината на съмнението.
А когато в следващото му изпълнение чашата вино от оперното действие бе заменена от пластмасова бутилка вода с розова капачка в контраста на елегантния му черен костюм, той безпрекословно спечели публиката, която до края го посрещаше и изпращаше като дълго очакван любимец. Сега вече разбрахме как изкуството в ръцете на своите жреци прави не-истинската чаша вино на сцената толкова действителна. Изкуството превръща илюзията в истина – възприемаме с очите, виждаме със сърцето.
В следващите изпълнения Анджела Георгиу продължи да вълнува не толкова отвън чрез зрелищност, колкото отвътре с нежност и любов. Безукорна, прелестна и все така недемонстративна, вълнението на изкуството тя доставяше директно на душата, промъквайки го чисто през сетивата, с които възприемаме света. Анджела Георгиу не бе с нас в качеството си на звезда, тя ни разказва от какво са съставени звездите.
Изненадата на публиката от липсата на очаквана демонстративност постепенно концентрира вниманието върху съпреживяването. Когато в края на втория си дует двамата, съвсем необичайно, отстъпиха към дъното на сцената, където завършиха арията, точно както в действителен спектакъл, те вече ни липсваха. А финалът на изпълнението бе началото на шумната ни благодарност за вълнението. Осъзнахме колко много сме ги заобичали и че с тях светът е друг. Разбрахме, че сме извървели път един към друг, бяхме им се доверили да ни водят.
Път, който самата Анджела Георгиу изминава от малкото родно румънско градче до всички световни сцени, и там доверието тя печели с всяко свое участие десетилетия наред. Когато ги виждаме щастливи в изразяването на любовта, добре е да знаем, че тя е нещо, което много им е липсвало в браковете им. За Анджела Георгиу и колегата й Роберто Аланя в оперните среди се говореше за „семейство Чаушеску“ и тя преживя бурен развод с обвинения за физическо посегателство върху нея. Заради травмите от раздялата със своята партньорка от сцената пък Стивън Костело губи гласа си точно преди да излезе на сцената на „Метрополитън“. И ето ги сега тук – силни, светли и обичащи.
Непринудени и естествени. Стивън с ръка на ухото подканя публиката да го аплодира – и този банален похват във всяка друга музика идва с огромен чар в необичайната среда на оперното изкуство. Проблясващият на моменти часовник на ръката му напомня за хода на времето и за неговата относителност – то е това, с което го изпълниш.
Анджела и Стивън заедно с българските музиканти изпълниха цялото време с любов. Двамата често пяха прегърнати и споделяха един микрофон. Бяха едно тяло, един звук. Епохите се измерват не с векове, а със стъпките в надграждането на човешкото познание, изявено чрез развитието на естетическия усет. На този концерт бяхме в Ерата на любовта.
У нас вълнението на зрителите се изразява с количеството светещи екрани на снимащите почитатели. Постепенно хората, записващи с телефоните си, ставаха все повече, продължителността – по-голяма, батериите падаха, а гигабайтите памет намаляваха, защото публиката слушаше, снимаше, ръкопляскаше, и пак снимаше, за да запомни и да разкаже. Такива силни мигове завинаги се отпечатват в теб, но и физически искаш да запазиш доказателство за изречените и почувствани истини, които да споделиш в живота си.
Анджела Георгиу не трепва нито веднъж, докато по време на ария внезапно я осветява изтървана светкавица от телефона на несръчен с техниката, но искрен в чувствата почитател. До бисовете, когато при поредния насочен към нея телефон тя прекъсна танца със Стивън Костело, за да позира като във филмов миг кокетно за снимка – най-характерната от преднамерените пози, която в случая бе единствено изпълнена с искреното: „И аз се радвам с вас!“
Бисове – първи, втори, изненада – трети, съвсем неочаквано – четвърти, невероятно – пети! Публиката, в изблик на радост, скача на крака, сяда, но не се обляга в креслата, а с издадено към сцената тяло очаква следващата сладост от изкуството.
В него нямаше нищо изкуствено – чухме и видяхме истината. Истината за любовта.
След концерта Зала 1 изсипа на студения площад маса от вълнуващи се, усмихнати хора, с които по улиците на града към клетките в цялото му тяло бликна струята на щастието.
Действителността е по-голяма от нас – растем, обхващайки все повече от нея. И превръщаме вълшебствата в наша реалност.
Снимки: Софийска филхармония
