Той е един от най-ярките и вълнуващи джаз музиканти от новото поколение, със запомнящо се присъствие на сцената – за концертните му изпълнения се носят легенди, с всеки от албумите си той израства пред очите ни, разкривайки по нещо ново от многоликия си талант, а личната му история може да послужи за сюжет на филм. Пианистът Алфредо Родригес е роден в Куба, но от 2009 г. живее в САЩ. Три години преди това попада сред 12-те пианисти от различни краища на света, избрани да участват на Джаз фестивала в Монтрьо. Там по време на частна вечеря в дома на създателя на фестивала – Клод Нобс, се запознава с Куинси Джоунс и тази среща променя живота му. „Първите съвети, които той ми даде, когато дойдох в Америка, бяха да следвам мечтите си, да бъда честен със себе си, да поддържам корените си живи.“ – така Алфредо обобщава съветите на своя ментор.
През 2011 г. кубинският пианист прави дебюта си с компактдиска Sounds of Space, а за едно изпълнение от втория си проект The Invasion Parade (2014) е номиниран за награда „Грами“. В началото на месец март тази година Алфредо издаде третия си албум Tocororo, който беше приет изключително радушно от публиката и критиката и съвсем заслужено преди дни беше включен в класацията на The Observer за 10-те най-добри джаз заглавия на годината до този момент.
„За мен животът е музика. Когато аз създавам музика, тя идва от случващото се в живота ми, от начина, по който импровизирам в житейски план.“ – казва Алфредо Родригес в интервю за Джаз ФМ радио, в което разказва за албума Tocororo, споделя за отношенията си с Куинси Джоунс, за съвместната си работа с българския басист Петър Славов и коментира ситуацията, в която се намира родината му Куба. В края на нашия разговор Алфредо Родригес заявява: „Щастлив съм, че съм открил причината да бъда на този свят и тя е да свиря.“, откровени думи, с които не оставя съмнение колко е отдаден на това, с което се занимава. По-долу може да прочетете интервюто на Таня Иванова с Алфредо Родригес, а чрез бутона „Аудио“ - да чуете разговора. Той е публикуван в оригинал на англоезичната версия на сайта ни тук.
Поздравления за Вашия нов албум – музиката в Tocororo е наистина невероятна и на мен много ми харесва! В него има светли и мрачни настроения, толкова неочаквани моменти, които правят проекта цветен, динамичен и вълнуващ. Бих казала, че това е албум на контрастите. Откъде идва всичко това?
Предполагам, че идва от живота ми, от моя опита, след като се преместих тук в САЩ. Америка е мултикултурна държава и откакто съм тук, срещам и си сътруднича с хора от различни държави, с различен произход Най-вероятно това, което откривате в музиката ми, е резултат от този процес и затова се опитвам да събера заедно всички тези култури.
Токороро е националната птица на Куба, която умира от мъка, ако е затворена в клетка. Това е много хубава метафора, но, когато говорим за хората, нещата често са по-сложни. Птицата лети и това е начинът, по който тя живее. Но хората не могат да бъдат свободни без да се налага да правят избор и без да поемат отговорности. Чувствате ли се достатъчно свободен като артист и човек, и каква беше цената, която платихте, за тази свобода?
Свободата е нещо, което можеш да откриеш навсякъде, ако трябва да бъдем честни. Има много начини да бъдеш свободен. Предизвикателството е да намериш най-добрия възможен начин за теб самия да се почувстваш така. Ти можеш да откриеш духовната свобода, усещането да бъдеш себе си, да изразиш този, който си – може да го направиш с думи, с музика. Това означава да бъдеш свободен. Пътуването също е нещо, което те прави свободен. Птиците правят това по техния начин. Всяка птица има различен глас, както и ние хората. Птиците пеят, каквото си поискат. Това е още една метафора. Ние човешките същества можем да мислим, да пеем тогава, когато имаме да кажем нещо важно и да го споделим с хората вместо да го пазим за себе си. Но първо трябва да откриеш вътрешната си свобода и след това може да изразиш това усещане пред другите.
Вашият нов албум Tocororo включва участието на великолепни музиканти от целия свят, артисти с различен бекграунд и вие работите много добре заедно. Как можем да пренесем тези взаимоотношения от изкуството в живота? Аз лично мисля, че това е възможно благодарение на определени принципи и ценности като уважение, креативност, отвореност към другия. Какво мислите за това?
Мисля, че всичко това е свързано, защото музиката е живот. За мен животът е музика. Всичко е взаимосвързано. Когато аз създавам музика, тя идва от случващото се в живота ми, от начина, по който импровизирам в житейски план. Както вече казах – понякога усложняваме нещо, което е много просто. Музиката е език – също като испанския, английския или българския, тя ти служи, за да изразиш себе си пред другите. Опитвам се чрез музиката да изразя това, което преживявам в момента. Както Вие казахте – има много ценности като уважение и т.н. , ценности, които могат да ти помогнат да използваш езика по най-добрия начин.
В албумите си смесвате кубинска и оригинална музика. Смятате ли, че тази дистанция, това, че не живеете в родината си Ви помага да чуете и усетите кубинската музика по нов начин?
Да, със сигурност. Не е едно и също, когато живееш в родината си или в друга държава, където се учиш от друг опит, където се адаптираш към различен начин на живот. Ти започваш да се учиш от този опит. Когато си в родината си, ти си потопен в тази култура, което е нещо различно, но, както казах и по-рано – всичко е взаимосвързано, защото това да посещаваш различни места, да срещаш нови хора се отразява на твоята личност, влияе на човека, който си и в същото време оказва въздействие върху музиката ти.
Вие свирите кубински класики като Chan Chan, Guantanamera (вашата версия беше номинирана за „Грами“) и изпълнявате не толкова добре познати песни извън Куба като Sabanas Blancas. Какъв е Вашият подход към кубинската музика?
Аз отраснах, слушайки тази музика. Отраснах, слушайки музиката от 50-те и 60-те г. в Куба. Баща ми е певец и в нашата къща се слушаше много традиционна музика. Sabanas Blancas беше създадена по времето, когато бях дете. Тази музика ми въздейства силно, когато я слушам. Моята цел е да я пресъздам по начин, по който я чувствам, за да запазя корените си. Това е, което се опитвам да направя. Това правим и по време на нашите концерти. Всеки път тази музика звучи различно, защото ти самият се чувстваш по различен начин всеки ден, но посланието е най-важно за мен.
Нека поговорим за Вашия ментор Куинси Джоунс. Как се срещнахте и кой беше най-добрият съвет, който той Ви даде? Кой беше най-добрият урок, който научихте от него?
Срещнах Куинси през 2006 г., когато участвах на Джаз фестивала в Монтрьо, Швейцария. Тогава имах шанса да се запознаем и да свиря за него. След моето изпълнение той дойде при мен и ми каза, че е много впечатлен и, че му е харесало това, което правя. Каза ми, че иска да ми помогне в кариерата. По това време аз все още живеех в Куба, а Куинси, разбира се, живееше в САЩ. Ние искахме да направим нещо заедно, но беше невъзможно заради политическите отношения между Куба и САЩ в този период. Това беше причината през 2009 г. да напусна Куба и да замина за САЩ, за да работя с Куинси. Първите съвети, които той ми даде, когато дойдох в Америка, бяха да следвам мечтите си, да бъда честен със себе си, да поддържам корените си живи. Всичко това, идвайки от човек, на когото се възхищавам толкова много, беше важно за мен. Мисля, че имам голям късмет като млад музикант, защото Куинси е човек, който знае много не само за музиката и изкуството, но и за живота като цяло. Той има богат опит, свързан с различни култури, обича хората, идващи от различни държави, обича езиците, музиката. Той е много любознателно човешко същество. Опитвам се да следвам неговия завет. Аз съм голям късметлия и щастливец да се уча от него на този етап от кариерата си.
Говорейки за Куинси, следващия месец той ще представи две различни събития на Джаз фестивала в Монтрьо и Вие ще участвате и в двете. Бихте ли ни разказали повече за тези концерти?
Куинси има компания, която менажира различни музиканти. Щастлив съм, че съм един от тях. Ние ще бъдем част от концерт, представен от Куинси Джоунс, в който ще участват Джейкъб Колиър, Ричард Бона с неговата нова група и аз с моето трио. Този концерт е на 7 юли. На следващия ден в програмата на фестивала ще има вечер в чест на Куинси Джоунс, в която ще вземат участие много музиканти. Това ще бъде празненство, посветено на музиката и живота на Куинси.
Звучи страхотно! Сега бих искала да поговорим за промените в Куба в момента. Какво мислите за тях и как Вашето семейство, роднини и приятели, които живеят в Куба, се отнасят към случващото се – оптимистично ли са настроени или не особено?
Знам, че Куба присъства в новините през цялото време, хората говорят за промените, за отварянето на Куба, но, ако трябва да бъдем честни, за кубинците това е частична промяна. Нещата се променят бавно. Има някои промени, които по мое мнение са позитивни, но в същото време мисля, че има много негативни неща, които трябва да променим, за да мога да кажа, че наистина се променяме. Те са много важни, когато говорим за промените в Куба. Трябва да работим по-здраво, трябва да извисим своя глас и да кажем как се чувстваме, как преживяваме конкретния момент. Има много хора, които уважавам и, които правят това. Хора, които казват: „Аз не харесвам това или аз не харесвам онова.“ и те са достатъчно компетентни, за да заявят подобно нещо. Ние трябва да разберем какво всъщност се случва, какво искат хората и от какво се нуждаят, за да направим промяната заедно. От толкова много години имаме едни и същи проблеми и мисля, че е време да ги заменим с други. Навсякъде има проблеми, във всяка държава. В САЩ също имаме проблеми, но разликата е, че хората работят заедно и решават пред какъв тип проблеми да се изправят. В Куба имаме едни и същи проблеми от години, време е да се изправим пред нови проблеми.
В своята книга „Щастливата носталгия“ известната европейска писателка Амели Нотомб пише, че в японския език има само една дума за носталгия – „натсукаши“, и тя означава „щастлива носталгия“. Това е моментът, когато споменът за нещо ти въздейства като блаженство. Кой спомен, свързан с Куба и живота там, Ви кара да се чувствате по този начин?
Много са. Имам много спомени, свързани с Куба, които ме карат да се чувствам наистина добре. Все пак ние сме човешки същества и има и такива спомени, които не ме карат да се чувствам толкова добре, но като цяло винаги имам позитивни усещания по отношение на родината ми и имам чудесни спомени. Имам прекрасни приятели, мога да кажа, че имах добро образование, великолепни учители, имам и чудесно семейство. Моите родители обичат да казват, че всичко, което се е случило в живота ми до 23-годишна възраст е било свързано с Куба. Аз съм много благодарен и невероятно щастлив за времето, прекарано там. Винаги очаквам с нетърпение да се върна в Куба. Опитвам се да се прибирам всяка година. Моите баба и дядо са живи, имам приятели там. Това е мястото, откъдето идвам и винаги очаквам завръщането си, за да видя какво се случва и с какво мога да помогна. Сега живея в друга държава – това е нещо, което наистина ми харесва, но в същото време тук е напълно различно от мястото, където съм отраснал. Така че когато се прибера, си зареждам батериите.
Не мога да пропусна следващия въпрос. Вие свирите заедно с българския басист Петър Славов. Как се запознахте и с какво той допринася за Вашата музика?
Срещнах Петър в САЩ. Той живее тук от толкова много години. Запозна ни общ приятел – Франсиско Мела, кубински барабанист, който също живее в Америка от доста време. Когато дойдох в САЩ, започнах да свиря с Франсиско и той ме запозна с Петър. Оттогава свирим заедно. Той участва в записите на албума ми The Invasion Parade. Бяхме заедно преди около седмица, защото свирихме тук в САЩ – имахме концерти в Сан Антонио, Тексас, Аризона и също в Калифорния. Изнесохме концерт в Лос Анджелис. Аз свиря с Петър от дълго време. Той допринася със своята музикалност, талант, фолклор, с всичко, което е научил докато е бил в България и с това, което е научил в САЩ. Петър е страхотен музикант и човек и аз обичам да свиря с него!
Носят се легенди за Вашите концерти. Хората говорят за невероятната енергия и атмосфера. Кое е най-важното нещо за Вас, когато сте на сцената и свирите за публиката?
За мен най-важното е да свиря така, сякаш го правя за последен път. Това правя на всеки концерт. Мога да ви уверя, че това се случва на 100%. Аз излизам на сцената и се превръщам в нещо, което не мога да определя какво точно е. Аз просто обичам музиката, обичам да свиря на пиано и го правя с цялото си сърце. Всеки път, когато свиря, е така. Разбира се, ние сме хора и реакциите са различни – понякога позитивни или негативни, но най-важното за мен е, че правя това, което обичам и се надявам, че посланието достига до хората. През повечето време е така. Щастлив съм, че съм открил причината да бъда на този свят и тя е да свиря. Знам, че има много хора, които се опитват да открият това нещо, което наистина ги прави щастливи, за да може всеки път, когато се събудят, да са сигурни, че правят правилното нещо, а аз съм открил това за себе си преди много време и по тази причина се чувствам щастлив.
Фотография: Anna Webber
