В изминалите седмици проследихме важни моменти от пътя на една от най-добрите български джаз формации „Акустична версия“ (предаванията може да си припомните тук, тук и тук). Днес в заключителното издание от поредицата заедно с Антони Дончев, Христо Йоцов, Георги Дончев, Веселин Веселинов – Еко и Владимир Гаджев разказваме още любопитни джаз истории, говорим за записи, които никога няма да чуем и слушаме музика на групата, като основният акцент е върху пиеси от последния й албум Time In Time Out.
В четвъртото предаване за „Акустична версия“:
- Години на затишие
- Басистът Веселин Веселинов – Еко става част от „Акустична версия“
- Албум на „Акустична версия“, който никога няма да чуем
- Появата на последния проект на групата – Time In Time Out (2015 г.)
- Влиянията
- Срещи с Уинтън Марсалис квинтет и Дизи Гилеспи
- Завръщане към корените на джаза с концертна програма, включваща джаз стандарти
- „Акустична версия“ - бъдещето
В периода от 1996 г. до 2005 г. формацията не е особено активна, а изявите й стават все по-редки.
Христо Йоцов: Тони и аз имахме много странични неща. В този период аз бях изключително зает със студиото в Бояна. А Тони беше изключително зает с театрална музика, с Теди Москов, в Германия непрекъснато поставяха в страхотни театри и с много успех. По някакъв начин имаше период на затишие.
Антони Дончев: Аз пътувах много.
Христо Йоцов: Бях абсолютно сигурен и му казах на Тони, че е грехота да го оставим в историята това нещо. Не е нужно да правим по 10 концерта на месец, просто да я поддържаме тази работа и слава богу влязохме в един такъв режим на контролирана активност.
Антони Дончев: Аз си признавам, че за разлика от Христо много се оттеглих. Аз съм виновен за тази ситуация. Оттеглих се, защото след първоначалния ентусиазъм след промените, появиха се клубове… Обстановката в тези клубове започна да не ми харесва. Разбира се, на първо място беше основният ми проблем, че аз трябваше винаги да свиря на някакви отвратителни инструменти, което е огромен компромис. По-голям – няма. Ставаше така, че в клубовете, първо, няма инструмент, което ми беше страшно трудно да го преодолявам всеки път. Второ, като мина първоначалният ентусиазъм – голяма радост, джаз клуб, ново място - тези клубове започнаха за съжаление много да се комерсиализират, което на мен изобщо не ми харесваше. Започнаха да се появяват едни хора, които едва ли не в някой момент, аха да ми кажат…, даже мисля, че се е случвало на някои от колегите – Пармачето ли разправяше (бел. ред. Васил Пармаков), сякаш ще ти кажат: „Абе, може ли малко по-тихо да свирите тук, за да си чуем приказката!“ Освен това се и пушеше, което също ненавиждах и аз доброволно просто си казах: „Край, с клубовете - дотук!“
Христо Йоцов: А ни беше мечта. Когато пътувахме на Запад, си казвахме: „Е, кога ще дойде времето и в България да има клубове, защото там е джазът, това е мястото…“
Антони Дончев: Това е школа за младите музиканти, но ние вече бяхме пораснали и бяхме станали някакви след тези конкурси и работи. Това си е чисто признание от моя страна, че аз се оттеглих.
„Акустична версия“ с участието на Веселин Веселинов - Еко
След няколко години на затишие „Акустична версия“ постепенно възвръща своята активност и един от поводите за това е поканата на Иво Върбанов за концерт в Лондон през 2005 г. Събитието е обвързано с 20-ия юбилей на „Акустична версия“. В този период басист на формацията е Веселин Веселинов – Еко.
Веселин Веселинов – Еко: Беше някъде в периода 2004 – 2005 г., може би до 2006 г. Имахме няколко концерта и тук. Спомням си ясно концерта в Музикалното училище, който беше първият абсолютно акустичен концерт, в който участвам – само контрабасът ми беше озвучен. Пианото и барабаните бяха абсолютно акустични и оттогава съм влюбен в този звук. Имахме и турне в Англия, организирано от нашия приятел Иво Върбанов, който освен великолепен класически пианист е и производител на страхотни червени вина напоследък. Това бяха едни паметни за мене сесии с Христо и Тони, които помня още от средата или края на 80-те г. Тогава още не ги познавах лично, но знаех, че те са младата джаз група на България, която ходи по фестивали в Германия, Индия. Един път си спомням – чаках баща ми на летището в София, може би през 1986-87 г. Христо беше натоварил едни чинели и бързаше, тревожно – закъсняващ пътник, търсещ полет. Той мина покрай мен и аз се зарадвах, не го познавах лично тогава. Но ме възхити, че един човек музикант отива на турне някъде в далечна страна, представях си Германия или нещо такова.
В предишните издания на „Джаз истории“ разговаряхме и с други музиканти, работили през годините с „Акустична версия“, като басиста Петър Славов и саксофонистите Анди Скофийлд и Владимир Кърпаров. Сега Веселин Веселинов – Еко разказва за усещането да свириш с групата.
Веселин Веселинов – Еко: Те са си двойка. Точно това е усещането, според мен ролята на басиста или поне моята роля тогава беше да не им преча на тяхната великолепна комуникация, която имат. Само да не липсвам, но в никакъв случай да не преча, защото те имат такава комуникация на сцената. Било то от подобния им музикален бекграунд, от Музикалното училище – те се познават от деца, свирили са много заедно. Както се казва – знаят си и кътните зъби. Това нещо става все по-ценно между другото – да имаш такава група от хора, двама, трима или четирима, които по такъв начин да свирят заедно, това е много рядко явление. Обикновено джазовите музиканти за един проект свирят с този, свирят с онзи и си отиват после, всеки по неговите си други задачи. В този смисъл те са истинска група. И Христо, и Тони, след това в края на 80-те г. се появи Гошо Дончев, станаха трио тогава. Спомням си един паметен концерт – „Акустична версия“ с Гошо Дончев и ние с Пармака и Стунджи, в трио. Това беше предвестникът на „Зона це“. В читалище „Петър Берон“ близо до Южния парк се правеше джаз фестивал, заваля страшен дъжд и всичко се премести в една малка зала и стана страхотно. Общо взето както виждаш – имам само хубави спомени. Авторът на (тук пее известната тема Chameleon) Бени Мопин – с него имахме паметно участие на Варненския фестивал, пак тримата като „Акустична версия“ и Бени Мопин. Пак в този период – или 2004, или 2005 г. На следващата година имахме концерт със Стив Слейгъл – велик нюйоркски саксофонист. В „Порги и Бес“ свирихме с „Акустична версия“ в Австрия. Изобщо страхотни, страхотни неща.
„Акустична версия“ празнува 20-ия си юбилей с концерт на Варненския фестивал
Веселин Веселинов- Еко: Нещата някак приключиха с това, че записахме един албум горе в тяхното студио в Бояна, което вече не съществува. Поради грешка в звукозаписната техника, имаше някакъв дефект и целият запис пропадна, отиде на кино.
Таня Иванова: Яд ли те за този албум?
Веселин Веселинов – Еко: Яд ме е, защото според мен се получиха много хубави неща. Имах едно соло, което стана много добре, може би по случайност, на едно парче на Христо, което се казваше To Bill – беше написано за Бил Евънс, с едни много интересни хармонии. Обаче засега нещата не могат да се изтеглят обратно и не могат да се възвърнат. Наистина това е албум – фантом, който е изчезнал в дигитално-аналоговата техника, от преходен тип. Затова се получи някакъв провал.
Христо Йоцов: Когато записвахме този албум един по един и двата магнетофона отказаха да работят. Ние ги дадохме на единствения човек, който поддържаше тези магнетофони в България, беше едно от техническите лица на магазин „Фактор“. Занесох му и двата магнетофона. Този човек почина месец след това, запечатаха апартамента от полицията за около две години. Машините останаха вътре и всичко отиде на кино. Бяхме направили половината от записите и всичко стигна до степен да не може да го възстановим, защото в този междинен период вече имаше компютри, но не бяха в степента тотално да изместят програмите и ние използвахме комбинация от компютър и два магнетофона, които вървят паралелно. Представете си един запис, който е разделен между компютър и магнетофони, които ги няма. Невъзможно е да се възстанови.
Страница от книжката към последния албум на „Акустична версия“ Time In Time Out с думи на Анри Матис
В днешното издание на предаването „Джаз истории“ стана дума за студиото на „Акустична версия“ в Бояна. То съществува до 2006 г., като до затварянето му се стига след поредица от неприятни обстоятелства. Христо Йоцов и Антони Дончев разказват любопитна история за един роял Steinway. На него в студиото са свирили както класически пианисти, така и джаз музиканти като Милчо Левиев, Ангел Заберски син, Живко Петров, Румен Тосков – Рупето и др.
Христо Йоцов: Трябваше да намерим роял за това студио. Изневиделица се появява Стойка Миланова. Сестра й – пианистката Дора Миланова, беше починала. Стойка ни предлага следното нещо: „Аз ви давам рояла на сестра ми.“ И се оказва, че аз отивам на среща със Стойка Миланова при нейния баща – Трендафил Миланов, който беше директор на Музикалното училище, когато ние бяхме там. Той беше човек, от когото всички треперехме от страх.
Антони Дончев: Беше достолепен, спокоен.
Христо Йоцов: Нисък, но достолепен. И ни гонеше, а това, че свирим джаз…, просто беше трагедия. И аз ще говоря с този човек, който ни гонеше за тази музика. Тази среща успя, а сделката беше – ние получаваме рояла, а Стойка Миланова записва в студиото целия си солов репертоар. Разбира се, ние трябваше да го подновим този роял с изключително много средства. Поръчахме цял комплект резервни части, необходими за ремонта на пианото, защото то беше в отвратително състояние. Беше занемарено и не можеше да функционира. Ние вече се познавахме със Златин. Това е най-добрият акордьор не в България, а в Източна Европа. Ние пращаме запитване до Steinway: „Може ли да купим тези и тези части?“ Те пращат офертата с описание на частите какво трябва, след което е посочена следната забележка: „Това би било възможно, само ако наш оторизиран акордьор и техник извърши това. Дневната му такса е еди-колко си марки, трябва да бъде настанен в 4-звезден хотел.“ Ние изчислихме, че за една седмица или за 10 дни трябва да дадем невъобразимо число пари.
Антони Дончев: 30-40 000 марки.
Христо Йоцов: И говорим със Златин и слава богу, той е минал някакъв курс при Steinway, има оторизация и те я одобриха. Така стана възможно този роял да бъде ремонтиран и да ни служи дълги години.
Антони Дончев: Въпросът е, че от Steinway преди да знаят кой ще ти е техникът, който ще ти монтира нещата, те не ти ги изпращат тези части. Слава богу Златин накара този роял да пропее.
Обложката на албума Time In Time Out
Христо Йоцов: Направихме два концерта в Германия, година или две преди това. С мен се свърза Мартин Пантелеев, братът на Веско Пантелеев и ни покани на един фестивал, който той прави в Северна Германия, на морето, много хубав фестивал за камерна музика и всяка година организира и един джазов концерт. Това беше повод да направим нови парчета. Направихме и концерт в Посолството в Берлин по покана на посланика, който стана много хубав концерт. Това малко пак пораздуха жарта. И когато през 2015 г. гледах по телевизията – Тони беше направил с бигбенда, с Милчо Левиев и Хор космическите гласове едно парче на Милчо – „Пътуване в два свята“, много се впечатлих, основно от това как двамата се допълват и колко хубаво става и му предложих на Милчо да направи концерт с „Акустична версия“. Той каза, че вече спира да свири, защото го болят ръцете, не може да издържи цял концерт и аз го навих да направим бенефис с „Акустична версия“ по случай 60 години на сцената, измислихме някаква работа. И си дадох сметка, че няма по-добър повод от това да направим промоция на нов албум в зала „България“. Спешно го организирахме този запис, месец преди самия концерт, който беше на 10 юни. Аз продуцирах събитието, всичко сам си свърших. Това е първият ми опит в тази работа. В залата на Музикалното училище с помощта на Милка Митева – директорката. Заради този инструмент, заради който става дума, там има хубав Steinway, организирахме мобилно студио и за две нощи записахме албума Time In Time Out с Жоро. Направихме промоция на албума в зала „България“. След това направихме доста концерти в България, представяйки албума. Също така той излезе и в Англия под същото име, но с друга опаковка.
Антони Дончев: Пак с помощта на Иво Върбанов, който е наш приятел и голям почитател.
Христо Йоцов: Това английско издание ще го представим в Лондон на 24 септември.
„Акустична версия“ и Милчо Левиев в зала „България“, 2015 г.; фотография: Евгени Димитров от „Булфото“
Албумът Time In Time Out на „Акустична версия“ е записан в състав: Антони Дончев (пиано), Христо Йоцов (барабани) и Георги Дончев (бас).
Георги Дончев: Аз съм доволен от този албум, стана хубава музика. Интересното е, че Христо е най-плодотворен. Той много пише и даже се шегува, по време на концертите казва, че това се води пиано трио, а всъщност повечето от музиката е на барабаниста.
Една от композициите в Time In Time Out - Cocuye, е написана от Георги Дончев.
Георги Дончев: Тя е инспирирана от мястото, на което живях известно време, на един остров. Вдъхновена е от звуците на джунглата и от природата там.
Христо Йоцов и Милчо Левиев; фотография: Евгени Димитров от „Булфото“
Джазовият критик и писател Владимир Гаджев добре познава историята на групата и ни разказва за една случка отпреди десетилетия, връщайки ни към създаването на „Акустична версия“.
Владимир Гаджев: Това трябва да е било през 1982 г. Те свириха на Джаз фестивала в Русе със Симеон Щерев квартет. Това беше половината от стария „Фокус-65“ на Милчо Левиев и другата половина бяха Тони и Христо, т.е. те поемаха пряко щафетата от първия квартет на Милчо Левиев – „Джаз фокус-65“. След това Петьо Парчето, Бог да го прости, много обичаше да прави в Клуба на културните дейци коктейл, който си беше най-обикновено напиване, за който може и който носи. Тогава се заговорихме, доста подробно. Седяхме заедно с Тони и Христо и им казах: „Вижте какво, вие в момента свирите музиката на Симеон Щерев. Това е неговата естетика, неговият опит. Всичко е много добре, защото и вие трупате опит от общуването с него, но я няма вашата музика, музиката на вашето поколение.“ Тони, който не се допира много до живота, той си е в музиката, каза: „Не те разбирам.“ А Христо отвърна: „Той е прав.“ Малко след това те направиха квартета „ДИДИАН – X“, а после и дуото. Не си го приписвам като заслуга, че съм бил разбран правилно, но беше интересен епизод, защото Христо е по-земен от двамата, той е по-уфатен, старата българска дума, макар и диалектна, той се ориентира по-бързо. Освен това Христо има усет за историчност. В този момент те бяха два различни полюса на едно цяло, които много добре се допълваха и неслучайно се събраха заедно.
Антони Дончев и Милчо Левиев; фотография: Евгени Димитров от „Булфото“
От началото на тази година „Акустична версия“ изнесе два концерта , по време на които групата представи програма с джаз стандарти. Обикновено триото изпълнява своя оригинална музика и тази програма ни провокира да попитаме Христо Йоцов и Антони Дончев за техните влияния.
Антони Дончев: Аз си спомням, че още като тийнейджър, става въпрос за годните преди да започнем „Акустична версия“, бях разкъсван от това, че вкъщи се слушаше предимно джаз, най-различен – Майлс Дейвис, Гил Евънс, Джон Колтрейн. Обаче в училище се слушаше рок, а и аз самият много го харесвах – слушах Deep Purple, Emerson, Lake & Palmer, Genesis и ми харесваха и двете неща. Моята лична мечта беше: „Не може ли тези музики някак си да се обединят?“ Тогава през 1974 г. или 1975 г. излезе една компилация на „Балкантон“ с няколко парчета на Weather Report, няколко на Чик Къриа, едно на Бил Чейс. Плочата се казваше „Рок-джаз“ и аз като си я купих, си казах: „Е, Господи, благодаря ти, че се събраха двете любими музики.“ Там имаше култови парчета.
Христо Йоцов по време на концерт на „Акустична версия“ в Sofia Live Club, 2011 г.; фотография: Евгени Димитров от „Булфото“
Проф. Христо Йоцов е свикнал да отговаря на въпроса за музикалните си влияния, тъй като често му го задават неговите студенти в Националната музикална академия.
Христо Йоцов: „Добре де, вие като нямахте интернет, как намирахте откъде да слушате, да гледате, както ние в момента цъкваме и можем да видим всичко?“ Аз трябваше да обяснявам начина, по който ние се формирахме като музиканти. Споменахме, че първата ракета-носител беше Симеон Щерев – Банана, който ни изведе на международна сцена. А иначе отпреди това – всеки намираше музика, откъдето може. На Тони баща му има голяма колекция от музика и още тогава много се слушаше. Естествено в този период ние бяхме полудели по имена като Кийт Джарет, Чик Къриа – хем музикантско, хем модерно свирене, не е този мейнстрийм, този класически джаз, който много-много не ни интересуваше. На мен в този период страшно силно влияние ми оказа дуетът Чик Къриа-Гари Бъртън. Понеже аз самият свирех на вибрафон в това време и ми бяха като отправна точка за правене на камерна музика – двама души, пиано и вибрафон, това ми оказа силно влияние. Силно влияние ми оказаха албумите на Чик Къриа The Leprechaun, с щрайх квартет, много развита от класически тип музика, която и до ден днешен ме интересува, по- разгърнати форми, по-композиционна музика, не само импровизация и каквото стане. Започнахме да пишем сериозни парчета и всичките парчета на „Акустична версия“ от това време са доста сложни композиции – многопластови, многодялови, разгърнати. Това е в пряка връзка, първо, защото сме класически образовани музиканти. Когато си бил в Музикалното училище и си минал през тази материя, имаш съвсем други изисквания към това, което правиш, отколкото ако си пришелец в музиката. И това, че когато тръгнахме с Банана да пътуваме, ние ги виждахме тези хора на живо, което е най-страхотната мотивация. Ти го попиваш, това ти въздейства – или може да те сломи, да те откаже завинаги и да те депресира, или да те импулсира с невероятна сила. Слава богу, при нас беше импулсът, не беше депресия.
„Акустична версия“ в Sofia Live Club, 2011 г.; фотография: Евгени Димитров от „Булфото“
Антони Дончев: От много ранни години бяхме на една сцена с най-големите. Дори имаме в известен смисъл и комични случки, както е например с Уинтън Марсалис квинтет на летището във Варшава. Става въпрос за 1985-86 г. Ние си стоим квартетът с Банана и Тушето на летището, контрабасът на Тушето е в калъфа и по едно време пристигат едни чернокожи момчета, с анцузи, защото те обичат да пътуват като баскетболен отбор, само че не бяха толкова високи. И едно дребно човече пристига и вика: „А, вие сте музиканти! Откъде сте? Ето, запознайте се с Уинтън Марсалис квинтет!“ Две вечери след това ги слушаме на сцената със страхотни костюми, от най-висок клас дизайнерски костюми, елегантни и свирят майка си и баща си. Така както и сега свирят. Така че ние имахме контакти с тези хора открай време и мисля, че това е едно от най-големите богатства, които са могли да ни се случат и да ни дари този отгоре.
Връщайки се към най-различни истории, Христо Йоцов и Антони Дончев се сещат и за срещата си с Дизи Гилеспи в Хановер през 1986 г., където отново свирят със Симеон Щерев – Банана във възстановения от него „Фокус квартет“. Четвъртият член на групата е басистът Теодосий Стойков.
Христо Йоцов: Отзад зад сцената имаше някаква малка зала с голяма маса с бяла покривка, където имаше общ кетъринг за всички групи и ние се оказахме на една маса с групата на Дизи Гилеспи. Какво да ти казвам повече?
Антони Дончев: На този фестивал участваше Sun Ra Archestra и аз от бекстейджа излизам покрай една завеса и ги гледам отстрани. По едно време се обръщам и Дизи беше зад мен, почти щеше да излезе на сцената, за да танцува с тях. Те много танцуваха. Сън Ра беше жив тогава, бяха с едни големи африкански роби.
„Акустична версия“ в Sofia Live Club, 2011 г.; фотография: Евгени Димитров от „Булфото“
По-рано тази година „Акустична версия“ заедно с басиста Борис Таслев изнесе два концерта с джаз стандарти. В репертоара звучат теми на Пат Матини, Кийт Джарет, Бил Евънс, Чик Къриа, Стив Суалоу и др. Тази програма ще се изпълнява и през следващите месеци.
Христо Йоцов: Винаги сме правили от време на време и програми със стандарти, защото това е безценно богатство. Тези пиеси, които свирим, с които направихме два концерта, скоро ще има още, това връщане към същината на джаза е много оздравяващо, центриращо, фокусиращо, защото това са стандарти. Затова се наричат така, защото свиренето на тези пиеси означава майсторлъка, ценза, тапията за джазовия музикант. Може да свириш какви ли не измишльотини, но ако не можеш да свириш All The Things You Are, не си джазов музикант.
Антони Дончев: Да, така е.
Христо Йоцов: Така че това за нас не е халтура – няма какво да свирим или басистът го няма, така че да свирим стандарти, за да запълним нещата. Имаме много сериозно отношение към свиренето на тази музика и по някакъв начин ние я превеждаме на нашия език и свирим като „Акустична версия“, а не просто като изсвирване на тези пиеси.
Антони Дончев: Дори аз бих допълнил, сега като се замисля и изборът на пиеси също е много показателен, защото някак си пиесите, които избираме в голямата си част са едни по-пространни, с повече дялове вътре. Не типичните джазови пиеси, които са базирани на 12 такта блус или на 32 такта ABA схема. Това е пак тази потребност да открием нещо, което е извън тези съвсем базисни схеми. Това ни е водещото.
В края на поредицата за „Акустична версия“ се опитваме да надникнем в бъдещето на групата и по-скоро да разберем какво си пожелават тримата основни членове на формацията: Георги Дончев, Антони Дончев и Христо Йоцов.
Георги Дончев: Добре ще е, ако Тони има нови идеи и пише нови композиции, той също напоследък много не сяда да пише нови музики за „Акустична версия“, но ще е добре да правим нови концерти и нови парчета. Христо е човекът, Христо всъщност е двигателят на тази група, бих казал, защото той много бута нещата и откъм музика, и откъм организация. Ние с Тони сме малко по-мудни.
Антони Дончев: Това, което искаме, е да продължаваме да си правим такава музика, която излиза от нас, отвътре. Да съумяваме да не я изгубваме – поне за мен това е най-важното, защото тогава някак си се чувствам истински.
Христо Йоцов: Освен това се оказа, че ние с Тони имаме много сходна матрица на мислене. Ние например сме в състояние да направим една програма без да си кажем една дума, напълно импровизирана програма и тя да звучи доста смислено. Това е много ценно нещо и мисля, че това в края на краищата е стълбът на тази конструкция „Акустична версия“, разположена в толкова много години. Говоря за еднаквия начин, по който възприемаме музиката, еднаквия начин, по който си партнираме, защото това е много сложна игра. Тя не се учи – тя се случва или не се случва и е грехота, когато я има и не е случайна, да бъде игнорирана, омаловажена.
Антони Дончев: Това е като любовта. Или се случва, или не се случва.
Христо Йоцов: Доста общи неща има в двете области, защото, първо, или се случва, или не се случва. И второ – целият процес на правене на музика е абсолютно идентичен с правенето на любов. И ако има екстаз, това вече прави нещата напълно завършени. А обикновено има такъв.
Концерт на „Акустична версия“ в Jazz Bar, 2017 г.; фотография: Евгени Димитров от „Булфото“
В края на „Джаз истории“ по темата за това как си представя бъдещето на „Акустична версия“ разговаряме с Веселин Веселинов – Еко.
Веселин Веселинов – Еко: Това те ще си го решат – Христо и Тони, и съдбата естествено. При тези хора, както и при мен, има много дебели, тлъсти пластове минало, слоеве от пластове, от клъстери и лейъри и някакви ивички хоризонт. Сега въпросът е колко са големи тези ивички и доколко тези пластове минало пречат или помагат на тези ивички хоризонт да станат по-широки. Желая им късмет, единствено това мога да кажа, защото те са велика структура, велики хора, които трябва да продължават да правят това, което правят най-добре.
Присъединяваме се към казаното от Еко и сме в очакване на следващата изява на „Акустична версия“. В изминалите седмици се опитахме да документираме някои от най-важните моменти от дългогодишната история на групата, защото времето минава бързо, а някои неща се забравят. Работихме с много любов, широки усмивки и голямо удоволствие. А най-хубавото е, че историята на „Акустична версия“ продължава.
Снимки и материали: Христо Йоцов и Евгени Димитров от фотографска агенция „Булфото“.
