За един летящ старт ви разказваме днес в първото издание на „Джаз истории“ от поредицата за групата „Акустична версия“. Двама от най-утвърдените и влиятелни български джаз музиканти – пианистът Антони Дончев и барабанистът Христо Йоцов, я създават през 1984 г. и скоро след това получават европейско признание за своята музика и талант.
В първото издание на „Джаз истории“, посветено на „Акустична версия“:
- Малко предистория – откога се познават Антони Дончев и Христо Йоцов и изяви преди „Акустична версия“
- Създаване на дуото през 1984 г.
- Успех на конкурса в Белгия и триумф в Леверкузен, Германия, където са обявени за „Млади джаз артисти на Европа“ за 1986 г.
- Участие в сборна плоча на финалистите от конкурса в Леверкузен
- Първи албум в България през 1987 г.
Христо: Очевидно се познаваме от Музикалното училище. Аз отидох малко по-късно, Тони вече учеше там.
Антони: Той дойде към 10 ч., а ние започвахме в 7 ч.
Христо: Помня, че имаше един кафяв роял и като се местихме от кабинет в кабинет през междучасията и по едно време се чува джаз. След това научавам, че този, който свири, е: „Абе, как, това е най-страхотният джазмен – Антони!“ Така малко, по малко ние започнахме да се надушваме в Музикалното училище не само с него, а и с други хора, които имаха отношение към тази работа. Те вече бяха направили групата „6+3“ и свиреха парчета на Blood, Sweat & Tears, Chicago, Earth, Wind & Fire, изобщо култови групи по това време. Това беше истинска революция в Музикалното училище.
Антони: Даже постигнахме много голям напредък – дадоха ни да свирим в салона на училището на една новогодишна забава.
Христо: Като имаш предвид, че по онова време тези забави бяха съвместно с Хореографското училище , имаше мацки – фраш от Балетното училище, също и много мили момчета от там.
Антони: За нашите момичета.
Христо: Да, и беше голям купон.
Христо Йоцов и Антони Дончев
Антони: „ДИДИАН – Х“ беше първото нещо, което се появи след Музикалното училище. След като отбихме редовните си военни служби с Христо. То неговото беше едно отбиване…
Христо: Беше си много сериозно отбиване, защото благодарение на диригента на Духовия оркестър на Ансамбъл на строителни войски – Доцо Вътков, който и до ден днешен е не само жив и здрав, но и в супер кондиция. Смени си става при доктора, при който и аз си смених ставите и подскача като младеж, все още ръководи духов оркестър в Димитровград. Там аз на практика започнах да уча занаята аранжиране за бигбенд. И като завършихме тази работа, Тони, ти си:
Антони: Аз се сещам – ти беше втора година в казармата, но към края.
Христо: През лятото на 1981 г.
Антони: Да, няколко месеца преди да се уволниш и ние идвахме да репетираме там точно с тази група.
Христо: Представяте ли си в каква казарма съм бил, след като идват да репетираме там.
Антони: Репетирахме в една стая на Ансамбъла на строителни войски.
Христо: Аз спях в залата, където репетираше оркестърът. Вечер си редях 6 стола един срещу друг. Трябва да ви го нарисувам, за да видите как става легло. То е навито на пура, разгъва се и до мен е колелото. Така живеех около 5-6 месеца през лятото. През деня обикалях нагоре-надолу с колелото и аранжирах. И тази група „ДИДИАН – Х“ идва да репетираме.
Антони: Другите двама членове на групата също бяха от ансамбъла. Те вече се бяха уволнили – Димчо Георгиев (флейта) и Димитър Шанов – Шаната (контрабас). Димитър, Димчо, Антони и Христо: „ДИДИАН – Х“.
Христо: Владо Гаджев го измисли. Не можа да вкара буквата „х“ в думата и стана „хикс“. Малко време просъществува тази група.
Антони: Вероятно година, година и нещо.
Христо: Гледай какво нещо е съдбата: започнахме с флейтист – Димчо Георгиев и след това Симеон Щерев – Банана ни покани във възстановения от него „Фокус квартет“ с басиста Теодосий Стойков – Тушето. Това беше страхотен период за нас с Тони, защото ние буквално новобранци в тази музика свирехме с такива музиканти по това време. Банана беше крупна фигура поне в европейския, ако не и в световния джаз. Някъде през тези години в сп. DownBeat той беше на първо място в класации за флейта в света. Беше свирил с кого ли не, познато име и обикаляхме, свирехме по фестивали, изнесохме доста концерти в разстояние на няколко години. Това за нас беше страхотно. Беше школата, която ни изтегли много бързо и много нагоре.
Антони: Ние продължавахме да си свирим в квартет „Фокус“ заедно с Банана и с Тушето. Всъщност причината беше тази, че на мен ми попадна едно списание на руски език от Полския културно-информационен център, който се намираше до градинката на „Кристал“. „Джаз форум“ се продаваше в един много интересен четвъртит формат. Всеки от нас си го купуваше редовно, защото това беше един отворен прозорец за това какво се случва по света. В списанието ми попадна обява за конкурс в Белгия за млади групи и музиканти. И това всъщност беше конкретният повод ние да се съберем, тъй като нямаше как да участваме в квартет с Банана и Тушето, защото те вече бяха над определената възраст. Ние затова така направихме с Христо.
Христо: Точно така. Това не е отделяне и не е някакъв поврат в нашите контакти и отношения, защото на практика ние продължихме да свирим с квартет „Фокус“, докато Тушето беше в състояние да свири. Да не говорим, че с Банана сме направили десетки, да не кажа стотици образователни джазови концерти по училищата в цялата страна.
Публикация в белгийската преса за успеха на „Акустична версия“
Антони: Влизаме в мазето на Христо, в което той си беше направил фото ателие. Христо беше запален фотограф, сам си промиваше снимките. Там имаше и едно старо пиано и точно в това мазе ние с някакви касетофони сме направили запис на касетка. Вероятно младите не знаят какво е това касета. Изпратихме я тази касета и те ни върнаха, че ни одобряват. Това беше първият т. нар. тур, на който се прослушват различните групи и избират тези, които ще се явят за финалния тур в Белгия – той включваше 6 групи.
Христо: Получаваме съобщение - нали се сещаш какво сме преживели в този момент. От 78 или колко групи бяха от цяла Европа и ние сме сред 6-те избрани. Това е все едно като успеха на Гришо (бел. ред. Григор Димитров) сега. Отиваме там, вече не помня подробности как сме пътували.
Антони: Аз помня много добре. Тогава най-лесно и най-евтино на Запад се пътуваше със самолет до Източен Берлин и оттам с влак. В Брюксел сменихме с някакъв местен влак. Това малко градче е доста близо, то е почти като квартал на Брюксел.
Христо: Свирихме в много приятна атмосфера, имаше едни палатки на открито, беше лято, слънчево, разноцветно на фона на сивотата в нашата страна, но ние вече бяхме пътували доста покрай Банана на Запад и бяхме сравнително подготвени за културния шок. Минали са свирните, всичките групи са си изсвирили програмите.
Антони: В групите имаше един бигбенд от Финландия. И организаторите на конкурса вече обявяват наградите и започват от наградата за най-добри солисти и казват: „Христо Йоцов и Антони Дончев.“ И ние – супер, отиваме много гордо и си мислим, че това е всичко. Съобщават трета награда – взимат я еди-кои си, втора награда – взимат я еди-кои си и: „Първа награда взимат „Акустична версия“ и Бигбендът от Финландия“. Ние вече бяхме излетели някъде в космоса и оттогава не сме слизали.
Антони: „Акустична версия“ аз го предложих.
Христо: Той го предложи, защото по това време през 80-те г. е бумът на фюжън музиката в джаза и на електронни инструменти. Ние не можехме да си купим такива неща и какво да правим? Тони предложи: „Като ще е така, да сме контра на всичко – да сме „Акустична версия“.
Антони: Да, така беше. Понеже сме нямали възможности да си купим, аз след това си купих един синтезатор, но това пак не ни попречи да сме „Акустична версия“. Нашата „Акустична версия“ не е опит да се противопоставяме, защото на нас тази музика ни харесваше – и Weather Report, и Чик Къриа, и Хърби Хенкок с Headhunters – всичко беше велико, но просто ние нямахме тези възможности, не можехме да си ги позволим тези неща, а и бяхме само пиано и ударни инструменти, така че нямаше как да стане друго освен „Акустична версия“.
Одобрение за участие на конкурса в Леверкузен
Христо: Сега ние сме нахални вече понеже спечелихме един конкурс и дай да ходим и на най-великия.
Антони: Схемата се повтори абсолютно по същия начин. „Джаз форум“ беше списание на Европейската джаз федерация.
Христо: Имаше статия за нас, само че в момента не помня – след Белгия или след Германия.
Антони: След участието ни в Германия, след конкурса в Леверкузен. През 1985 г., след като вече сме спечелили конкурса в Белгия и горди се прибрахме в България, няколко месеца след това – в началото на есента, се появи това съобщение в „Джаз форум“ и ние с Христо си казахме: „Е, как? Трябва веднага да го направим.“ Не мога да се сетя обаче какви записи сме изпратили там.
Христо: Допускам, че покрай Данчо Рупчев вече сме имали студийни записи. Нещо сме направили, което да изпратим в Германия. Нямам точен спомен.
Антони: Първият тур пак беше с прослушване на касета. Тогава цедката беше още по-голяма. По спомен там са били над 120 групи и от тези групи пак избраха 6.
Христо: Да, свирихме три вечери по две групи.
Антони: Конкурсът се провеждаше в рамките на Leverkusener Jazztage.
Христо: Той и до ден днешен си съществува този фестивал.
Антони: Фестивалът на Леверкузен. Там вече нещата отидоха на възможно най-високо ниво, защото в журито участваха най-видните европейски музиканти и един-двама критици – сред тях беше главният редактор на „Джаз форум“, полякът Павел Бродовски и Йоахим Беренд – той тогава беше един от най-големите европейски джаз критици. Освен всичко друго наградата е само една. Там няма втора, трета награда. Там има една единствена награда, която върви с титлата „Най-добри млади джаз артисти на Европа“ за съответната година – ние бяхме през 1986-та.
Христо: Имаше ли парична награда? Май нямаше.
Антони: Какво говориш? Паричната награда беше внушителна за онези години, а за първа година я бяха намалили наполовина. До 1985 г. наградата беше 10 000 марки, а ние с Христо получихме 5 000 марки.
Христо: Боже, това бяха много пари. Аз си спомням, че след това този Йоахим Ернст Беренд веднага ни покани за разни концерти. Веднъж пристига бекстейдж с ехидна усмивка при нас и казва: „Сега много съжалявам, но вие ще трябва да си ги разделите.“ и вади от един плик банкнота от 2000 марки. Това е все едно в момента да ти дадат банкнота от 20 000 лв.
Антони: Това ни беше хонорарът за един концерт. Във Фридрихсхафен беше това, на езерото Бодензее.
Христо: Такива бяха времената, Танче.
Сборна плоча на финалистите от конкурса в Леверкузен
Първият официален запис на „Акустична версия“ е за сборната плоча на финалистите от конкурса в Леверкузен. Тя започва с изпълнение на победителите – Христо и Антони, а в проекта участват още: Барбара Денерлайн трио от Западна Германия, Walk Away от Полша, Квинтетът на Йенс Винтер от Дания, шведското дуо Gitano и групата Naima от Чехословакия.
Христо: Мисля, че на другия ден след обявяването на наградите ни закараха в страхотно професионално студио в Леверкузен, където всичките групи-финалисти записаха по едно парче, а ние сме на първо място в този списък. Беше супер готино, защото освен всичко останало това за нас беше и първият запис в подобно студио.
Антони: Беше жестоко.
Таня: Да, това не се забравя, сигурна съм.
Антони: Също така не се забравя вечерта, след като обявиха наградата. Ние на другия ден имахме още един концерт като лауреати. Но вечерта, след като ни дадоха наградата, влязохме с Христо в един ресторант и аз – ето сега дори ме пари още езикът – така се опарих с една френска лучена супа, че просто… Но ние бяхме над земята, не сме ходили по земята.
Христо: Аз си спомням, че бях болен. Нещо ми стана в деня преди да свирим в Германия. Тони отиде да ми купува лекарства. Аз изглежда съм имал някакъв нервен срив, но цялата тази работа успя да се доведе до щастлив край. И така – това беше началото. Давам си сметка, че такъв висок старт, първо, е нещо страхотно, но и нещо много опасно.
Антони: Точно така е, защото след това последваха едни спадове. Ти като си стигнал до едно такова място и непрекъснато имаш някак си отговорност да го надскочиш.
Христо: Освен това за нас точно в този момент се появи дилемата дали да се връщаме в България. Имаше откровени предложения и към двамата да останем в чужбина – и в Германия, и в Холандия. Но ние вече имахме семейства, имахме деца. Не беше лесно да се вземе едно такова решение, защото това тогава се казваше невъзвращенство. Ти ставаш враг на държавата. Всичките наши роднини щяха много да страдат и никой не е предполагал, че само няколко години по-късно нещата ще се променят коренно. Така че ние не го взехме това решение за зло или за добро. Аз не се оплаквам. Да поддържаш такова ниво на професионална активност в България беше изключително трудно.
Покана за премиера на плочата на „Акустична версия“
Христо: Лудо щастливи взимаме първите плочи, пускаме ги и в единия канал се чува страшен шум, невъобразим шум. А музиката е ефирна, една много тиха и отиваме в „Балкантон“, а те казват: „А, не е възможно, ние тук имаме ОТК – качествен контрол!“ Казвам: „Чуйте!“. „Как, бе, тук има хора, на които затова им плащаме, те слушат всяка плоча преди да излезе на пазара.“ Попитах дали можем да отидем да видим къде слушат тези плочи и ни завеждат в една стая, в която едни женици седят на едни бюра и те с едни говорители „Респром“ тихичко нещо слушат. Прозорецът е отворен и отсреща има строеж и едни трактори работят. И шумът е невъобразим. Обаче тези 8 часа на ден те седят и прослушват някакви плочи. И слава богу, че се вдигна джангър и направиха ретираж. Този път всичко беше наред. Така че имаше известни перипетии с издаването на тази плоча.
Българската плоча на „Акустична версия“ - на предната корица е графикатура на проф. Иван Газдов
Антони: На плочата трябваше да има наша снимка.
Христо: Тя си е там.
Антони: Да, фактически тя си е там. Трябваше да я има, снима ни един фотограф.
Христо: Аз си спомням – това стана на дивана във фоайето на четвъртия етаж на Съюза на композиторите. Ние седим на дивана и той отстрани ни снима. Резултатът беше – всеки може да види…
Антони: Ние го видяхме директно на плочата вече. Нямаше как да го видим преди това.
Христо: Покъртителен резултат.
Антони: Просто се хванахме за главите.
Христо: Слава Богу, тази снимчица не е много голяма и е точно в центъра на плочата на задната страна. Аз бях абсолютно, категорично против това да продължи да съществува и започнахме да ги режем тези снимчици. Бях си направил едни шаблони и режех вкъщи преди заминаване, защото с кутиите тръгваме за Европа с плочите, които сме купили тук и ги продаваме там. Това беше страхотен бизнес. Плочата я купуваш от „Балкантон“ за 2,30 лв. и я продаваш за 20 марки в Германия. И това ако не е бизнес! Колко стотин процента печалба е – не знам. И сега всичките плочи са с дупка, но всъщност ставаше много дизайнерско, защото през тази дупка се вижда кръга на плочата с имената и е като истинско – в смисъл не си личи, че това място е отрязано.
Антони: Никой не знаеше, че това е наша намеса. Хората мислеха, че това е дизайнерско решение.
Христо: Дизайнерско решение с дупка. Нямаше такава плоча с дупка. Това беше единствената в света.
Задната корица на плочата на „Акустична версия“, на която има дупка вместо снимка на дуото
През 80-те години „Акустична версия“ концертира активно извън България. Дуото е свирило в Холандия, Чехия, Полша, Румъния, Германия, дори в Индия. Имали ли са проблеми с пътуванията по време на комунизма?
Христо: През този период вече имаше силен износ на български музиканти от забавната сфера в Скандинавия.
Антони: Много ходеха – да.
Христо: Вече имаше една утвърдена система. Тук в тази сграда на долния етаж (бел. ред. Музикалния театър) точно под нас беше Импресарска дирекция и тя се занимаваше с износа на български музиканти, всякакви – и оперни певци, и фолклорни състави… Не сме имали проблеми, аз поне. Бях потенциален враг на народа по наследство от дядо ми. Когато излязох от казармата през 1981 г., Вили Казасян ме покани да стана барабанист на бенда и в продължение на около 6 или 7 месеца бях проучван от отдел „Кадри“ на Радиото и не ставаше. Най-накрая Вили намери някакви връзки, които натиснаха и ме викаха на интервю, за да подпиша декларация – че ще бъда лоялен на партията, въпреки че съм внук на търговец, капиталист. Някакви такива глупости. Не ме назначаваха в радиото, а три години след това тръгнахме с Тони да пътуваме. Не знам – станаха някакви мистерии. На практика ние не сме имали проблеми с излизането на Запад. Да не говорим, че в този период – последните години на социализма, единствената експортна стока що-годе читава за пред света беше българска музика, фолклор, спорт. Такива бяха времената. Държавата много сериозно ни използваше под формата на културни делегации, разни фестивали, дни на българската култура с баници, кебапчета, с Бистришките баби и други такива състави.
Писмо на проф. Йоахим Ернст Беренд до „Акустична версия“ с покана за участие в поредицата Südwestfunk Radio Jazz Concerts на 27 май 1987 г. Предвиден е хонорар от 2 000 марки, като организаторите отпускат и 1 000 марки за разходите по пътуването.
Христо: На Запад е малко по-различно. Идват някакви две момчета зад Желязната завеса. Това, първо, е любопитно. Свирят джаз – още по-любопитно. Какъв джаз в съветската зона? От друга страна, имаше изключителна добронамереност и желание за внимание и подпомагане, знаейки хората откъде идваме и че животът ни не е лесен. И от трета страна абсолютно обективно реагираха на музиката, която им поднасяме. Защото тя наистина беше по-различна от всичко останало, което се правеше в този момент. Ние по някакъв начин не бяхме авангардни, но бяхме различни. Факт е, че нямаше такава група – пиано и барабани, без бас, без нищо останало, без глас, без китара. Аз свирех паралелно на вибрафон. Получаваше се някаква сравнително богата палитра от звуци. Само двама души – страхотно попадение беше цялата работа. Парчетата и до ден днешен звучат интересно и по някакъв начин съвременно, не престават да бъдат съвременни. На Запад наистина бяхме обграждани освен с внимание като към професионалисти и с още нещо, защото се опитваха да ни засвидетелстват подкрепа по някакъв начин.
Антони: Имаше симпатия, но в никакъв случай тя не беше преекспонирана в смисъл, че хората си реагираха абсолютно адекватно. Когато музиката е хубава и се получават страхотни моменти в импровизациите, съответно и тяхната реакция беше спонтанна.
Христо: Да, и в Германия това, че избраха нас, а не Барбара Денерлайн, чието име вече изгряваше в Германия. Тя вече беше известна органистка, едва ли не единствената такава в Европа.
Антони: Освен това беше много хубава, с едни дълги коси и беше много добър музикант.
Христо: Бяхме абсолютно сигурни, че този път няма да спечелим в Леверкузен, както предишната година в Белгия, но хората оценяват по достойнство това, което виждат. Няма значение, че техният човек не взе наградата.
Антони: Сега си давам сметка, че всъщност ние наистина сме направили нещо различно. По някакъв начин сме били някакви новатори.
Публикация в Jazz Podium, юли 1987 г.
Следващата седмица в „Джаз истории“ ще пуснем записи на „Акустична версия“, които никога досега не са били излъчвани и издавани. Вие, слушателите на Джаз ФМ радио, ще бъдете първите, които ще ги чуете. Става дума за албум, записан в началото на 90-те г., който едва от няколко дни е свален в дигитален формат, след като почти 3 десетилетия е бил съхраняван единствено на магнетофонна лента.
Снимки и материали: от личния архив на Христо Йоцов
