40 години хармония – Алън Пол от „Манхатън трансфър“

40 години хармония – Алън Пол от „Манхатън трансфър“

40 години „Манхатън трансфър“ пленяват с хармониите в гласовете си, с любовта, с която интерпретират по своя толкова характерен и уникално добър начин велики джаз композиции. В дните около юбилея Светослав Николов разговаря с Алън Пол – един от четиримата вокалисти във формацията, за величието на техния успех, постигнат още с дебютния им албум от 1975 г. Всичко за развитието на групата, за същността на хармониите и за връзката им с България Алън Пол представя в интервюто, което можете да чуете тук. От него първи слушателите на Джаз ФМ радио научиха подробности за предстоящия нов албум на „Манхатън трансфър“.

Още в първия ви албум от 1975 г. се появиха няколко хита, които веднага бяха разпознати като такива и до днес са обичани – като „Tuxedo Junction“, „Operator“, „Candy“, „Gloria“. Какво значение имаше за вас тогава този успех и каква насока ви даде той за бъдещето?
Първият ни албум за нас бе много важен, защото голяма част от материала в него бе от концертите, които изнасяхме. В известен смисъл той постави началото. Първите три албума зададоха посоката, в която групата пое по отношение на музиката и на хармониите. В основата бяха четиригласните хармонии – стил на пеене, който бе водещ в ерата на бигбендовете – паралелното движение на гласовете като вълна. Първообразът бяха партиите на саксофонната секция на оркестъра на Каунт Бейси. Песни като „Gloria“ бяха по-скоро в звученето на ду-уап ритъм енд блуса от източното крайбрежие. То също оказваше влияние върху музиката на групата.

Говорихте за наследството на джаза като влияние върху групата. Защо избрахте за начало този поглед назад във времето?
Това наследство винаги е имало своето отражение върху нашата музика. Основоположници са вокални групи като „Ламбърт, Хендрикс енд Рос“. Репертоарът ни бе в тази стилистика. Търсехме песни, които не са особено популярни. Още от самото начало фокусирахме най-различния влияния. Бяхме водени от разбирането, че всеки внася в състава влиянията, които са му любими – суинг, джаз, ритъм енд блус. Решихме да не се ограничаваме в определен музикален стил. Искахме всички тези различни течения да се влеят в музиката на групата, а свързващата нишка да сме ние четиримата.

Как оставихте своя новаторски отпечатък върху всички тези влияния, привнесени от различните членове на групата?
В началото фокусът бе върху концертните участия. Песните избирахме според това как ще подхождат за изпълнение на живо, как ще обогатят програмите ни. В началото на сцената бяхме различни персонажи. Искахме визуално да интепретираме това, което правехме в музикално отношение. Бяхме водени от желанието да създадем ореол над тази музика, над тази епоха, над нейните стилове в периода от 30-те, 40-те и 50-те години. Избирахме песни, които преценявахме като подходящи за концертите ни. Във втория албум акцентът падна върху възможността музиката ни да се излъчва по радиото. Фокусът се измести от концертите към песни, за които смятахме, или продуцентите ни смятаха, че ще ни дадат възможност да звучим в радиоефира. Точно вторият ни албум отбеляза прехода от сцената към звукозаписното студио. Всеки предлагаше песни. Ако работехме с продуцент, изслушвахме и неговите предложения. Така изготвяхме списък от песни, разглеждахме го и гласувахме какво ни харесва най-много. Изборът падаше върху тези песни, които единодушно приемахме възторжено.

Основното за „Манхатън трансфър“ е усещането за хармония. Каква е хармонията между вас, членовете на групата, която ви прави толкова добри партньори?
Ние сме като едно семейство. В самото начало, когато за първи път се събрахме в този състав, дълго време прецизно настройвахме звученето си. В продължение на няколко години най-важното за нас бе точното изработване на нюансите в тона, вибратото, фразирането. Работата по всяка песен започваше със създаването на аранжимента. Това обикновено правеше някой от групата. Джeнис е автор на много аранжименти, аз също. Основно ние двамата се занимавахме с това. Понякога това правеха Тим или наш партньор в даден проект. Разучавахме си партиите и започвахме работа по фразирането. Целта ни бе да постигнем звучене, в което четирите гласа се сливат в един.

Какво е удоволствието от това?
Удоволствието е слушателят да чуе плътността, движението на хармониите. С течение на времето в резултат на нашите търсения и експерименти много се промени хармоничната структура. В началото основната хармонична структура, която използвахме, бе паралелното движение на гласовете. При нея води мелодията, а отдолу гласовете я следват максимално близко. Хармоничните ходове звучат като вълни. Така са били правени аранжиментите за бигбенд. При класическото разположение на тембрите, на принципа на контрапункта по-ниският глас стига до най-ниския, басовия тон на акорда, а не следва мелодията отгоре. Или както е при барбършоп хармонията, типична за американското акапелно пеене, мелодията се води от втория тенор, а хармонията се разполага около него – един глас над и два гласа под него. Обикновено нашата хармония е отгоре, а другите гласове са отдолу – и така я разстиламе като вълна.

Удоволствието наистина е за слушателя. Спомням си първия ви концерт в София. Аз също бях в залата, от която никой не искаше дса си тръгне. Всички имахме нужда от още и още... Какво е Вашето обяснение за това? Каква е емоцията, с която се обръщате към слушателите, че те толкова ви обичат?
Според мен говорим за нещо извън рамките на нашата група, за самата природа на хармонията. Хармонията привлича хората. Тялото ни е механизъм, който реагира на вибрации. Хармонията, дали излъчвана от нас или от другаде, се свързва с инстинктите ни. Защото има и други стилове, които са по-дисонантни. Мисля, че в това се състои отговорът.

Какво бихте искали да дадете на публиката сега, през 2011 година?
2011-та бележи 40-та годишнина от създаването на групата. Затова представяме ретроспекция на музиката си – различните периоди в творчеството на „Манхатън трансфър“. Изпълняваме както най-новите си неща,така и песни от самото начало на кариерата ни до днес.

Казахте нови песни. Това означава ли, че скоро ще имаме щастието да държим в ръцете си нов ваш албум?
Да, скоро. Да. Проектът ни се казва „The Vaults“ („От архива“) и е посветен на нашата 40-та годишнина. Още не е готов. В момента работим по него в студиото. През годините се натрупаха много песни, които записахме, но не завършихме. Сега от архива извадихме много от тези песни и ги завършваме. Така че албумът ни е с неиздавани досега песни.

Когато погледнете назад към тези песни, какво си мислите? Кое Ви впечатлява като най-важно и значимо?
Фактът, че са изминали толкова много години. Че групата е оставила такова наследство. Невероятно е, че тя издържа всички тези години и премина през толкова десетилетия музика. Слушайки предишните ни записи, интересно ми е да наблюдавам развитието, което претърпяхме.

Какво е най-важното според Вас?
Основното е, че даваме възможност на слушателите да се докоснат до нещо нечувано досега. В момента работим по една песен, която подготвяхме за включване в албума си „Swing“. Тя е версията на Арти Шоу и неговия оркестър на песента на Джордж и Айра Гершуин „The Man I Love“. Направих вокален аранжимент на това изпълнение. Вокализирането е типично за формации, като „Ламбърт, Хендрикс енд Рос“. Джон Хендрикс, с когото работихме по албума „Vocalese“, бе оказал силно въздействие върху мен като автор, като текстописец в този стил. В случая с „The Man I Love“ написах вокални партии върху кларинетното соло на Арти Шоу и всички инструменти под него. На практика написах текстове за оркестъра. Така ние се превръщаме във вокалния оркестър, точно копие на оркестъра на Арти Шоу. Ритъм секцията включваше Рей Браун – бас, музикалния ни директор Ярон Гершовски – пиано, Бил Хангейт – китара, и Дъфи Джексън – ударни. Песента се получи страхотно, но така и не изпяхме вокалите. Едва сега ги записваме в студиото. За мен това е сбъдната мечта. Песента е невероятно красива! Прекрасно е чувството да виждаш как тя се ражда след толкова много години.

По албума си „Mecca For Moderns“ работихте с блестящия български музикант Милчо Левиев. Той е автор на аранжимента на „(The Word Of) Confirmation“, която бе номирнирана за наградата „Грами“. Какво си спомняте от това сътрудничество?
Това бе много силно музикално партньорство. Той свиреше феноменално. Впечатли ме бързото темпо на неговата работа. Бе невероятно как той чуваше звученето на инструмента на Чарли Паркър и успя да го предаде под формата на вокални партии. Работата в студиото бе интересна, натрупахме богат опит, а също така бе и забавно. Получи се страхотно. Много доволни останахме. Много ценно преживяване.

С нетърпение очакваме вашия концерт съвсем скоро.
Аз също. В момента работя с друг българин – Иван Казаков. Реализираме певчески конкурс, който ще бъде световен, ще достигне дори до Китай. Много ми е приятно да разговарям с него, защото той ми разказва за това как е израснал в България, за вашата музика. Лично аз много обичам вашите народни певици. При предишното си гостуване в България се запознах с някои от членовете на водещия ви женски хор за народна музика – „Мистерията на българските гласове“. Спомням си и първия път, когато ги чух преди много години – бях разтърсен от хармонията на гласовете им – толкова изящна, толкова модерна и същевременно древна. Впечатляващо е. Бях сред публиката на концерта им в Лос Анджелис. Поразиха ме. Когато дойдохме в България, участвахме в телевизионно предаване. Водещият бе научил, че сме фенове на „Мистерията на българските гласове“ и ги бе поканил в студиото да пеят. Благодаря на Бога за този незабравим момент!