В албума „Пробуждане“ на Владимир Величков, издаден през 2023 г., десет произведения ни отвеждат към българския фолклор от позицията на съвремието с много модерен поглед в представянето на музиката и огромна виртуозност. Владимир Величков е възпитаник на Националното училище по изкуствата „Панайот Пипков“, като в момента преподава там, както и в Пловдивския университет „'Паисий Хилендарски”. Той е носител на множество международни отличия.
Да започнем с вашата любов към музиката. Къде е нейният извор?
Това е един много интересен въпрос. Казвам защо. Защото много интересно е как се записах да свиря на кавал. Бях във втори клас в училище, когато в час влезе един човек и ни изпита всички деца дали имаме някакви музикални заложби. Изглежда съм показал някакви качества, защото след часовете ни извика няколко деца в друга класна стая. И на дъската там беше написано „кавал“, „гайда“, „гъдулка“, „тамбура“, за да може всяко едно дете да си избере на какъв инструмент ще свири. Точно тогава учехме родовете – мъжки, женски и среден. Гайда, гъдулка, тамбура бяха в женски род, кавал беше в мъжки и аз затова се записах да свиря на кавал. Даже не бях виждал инструмента. Представяш ли си как започна всичко? И аз съм забравил, че съм се записал да свиря на кавал. След една родителска среща баща ми идва и носи този инструмент вкъщи. Гледам една тръба с дупки, без мундщук, без платъци, без машинки като на кларинета, без клапи. Просто най примитивният дървен духов инструмент в света. И така започнах в началото.
„Пробуждане“ е едноименната пиеса на албума. Миналата година тя спечели наградата на Глобалните музикални награди в Лос Анджелис, Калифорния, за изключителни постижения в соловото инструментално изкуство поради факта, че тук съм интегрирал нововъведения в свиренето на кавал. Това са два или три тона, които излизат едновременно от този инструмент, който по принцип издава само един звук едновременно. Отделно прилагам полифонични похвати и съм направил съчетания на различни нюанси, тембри и регистри в една октава. Това възхити американците и не само тях, ами и над четиридесет тон инженери към „Грами академията“, които гласуваха за мен поради факта, че не са чували инструмент да звучи по този начин с такова звукоизвличане и с такова впечатление, което у слушателя създава усещането да види картината, описвана от инструмента с звука си.
Как разви своето музикално майсторство. Чухме как прилагаш необичайни похвати, правиш свои открития за инструмента, за звукоизвличането на кавала? Как го опозна и го направи свой инструмент, който пък направи за теб безграничен света на музиката?
Трябва се върнем доста години назад, още когато започнах да свиря, защото ние чувахме от нашите преподаватели само автентичните образци на кавалджийското изкуство. По-модерното, което влезе като начин на свирене, дойде от Матю Добрев. С него бяхме много добри приятели. Той свиреше доста модерно и импровизираше с неограничените възможности на инструмента в различни тоналности. После се появи Теодосий Спасов. Аз бях в осми клас в Музикалното училище в Плевен, когато за първи път го чух на една творческа среща. Много силно впечатление ми направи неговият начин на музициране и на интерпретация на една фолклорна мелодия, която се съчетава с джаза и по-съвременните музикални жанрове и стилове. И го гонех във всяка една стая с едно касетофонче и записвах всичко, което изсвири. И после цяло лято го дешифрирах. Това възбуди у мен интерес да търся нещо, което е различно от традиционното в свиренето на кавал, което да подчертае твоя стил и твоята идентичност и ти да си разпознаваем, а не да си имитация на някого. Когато направиш съвкупност от всичките техни прийоми и техники на свирене и сложиш нещо твое и го представиш по уникален начин, придобива свой почерк и своя идентичност като изпълнител, като музикант.
Втората пиеса има две заглавия. Едното е „Задявка“, другото е „Флирт“. „Задявката“ слушателите могат да си представят като „Флирт“ между момиче и момче, които играят своята любовна игра. В ниския регистър е момчето, а във високия регистър е момичето. И в резултат от тази „Задявка“ и от този „Флирт“ се получи тази музикална пиеса.
Нека се насочим към пренасянето на традицията в съвремието. И преди малко говорихме за това какво означава да свириш модерно на кавал. Но какво означава за българския фолклор да преминава през времето, да стига до нас, ние да оставяме своята следа върху него и да го предаваме нататък?
За всеки един музикант на фолклорен инструмент е много важно той да мине през традицията, да усвои автентичните образци, защото те са нашата основа, те са нашите корени. Но съчетавайки тази традиция с едни по-модерни прийоми, техники и модели на свирене, вече извеждаме инструмента до такова световно ниво, че той може преспокойно да се впише в абсолютно всеки музикален жанр, който съществува в света. Наскоро имах проект с един от най-добрите американски тромпетисти – Джеймс Хил, и мултиинструменталиста Клуони Такхини от Канада, свирил пред сто и петдесет хиляди души публика. Пиесата се казва „Безкрайно незначително“ и пресъздава историята на Земята, но от съвременния век – колко незначителни са всички чувства и преживявания на човека в една такава космическа безвременност. За клипа Клуони Такхини беше взел кадри от телескопа „Хъбъл“ на НАСА и от филмите на Карл Сейгън за космоса. Получи се много интересна компилация.
„Самодива ремикс“ е втората пиеса от поредица, защото имам запис на една „Самодива“, която направих в студио, без да знам, че тонрежисьорът ме записва. Просто обичам в студиото да експериментирам с различни звуци, похвати, прийоми за свирене на кавал. И в един момент, като погледнах към операторната, видях, че звукорежисьорът записва. Направи знак да продължа. Направих ѝ аранжимент, но понеже не се бях настроил по „ла“ от друг инструмент, кавалът беше малко фалшив. Направих ремикс на тази „Самодива“ с прекрасен аранжимент на Иван Киришев. В пиесата пресъздавам мистиката от митологията в българския фолклор. Това са тези прекрасни жени – самодивите, които се появяват по равноденствие, когато се берат билките и крадат младите мъже. И тогава се появи „Самодивата“, тази мистична българска жена.
Говорим за пренасянето на наследството в съвремието, за начина, по който миналото ни е формирало и е част от нас сега. Същевременно за това как предаваме завета на музиката нататък във времето и към следващите поколения. Спомена за две много вдъхновяващи личности, от които си се учил, Матю Добрев, Теодосий Спасов. Разкажи ни още за твои учители, които са имали важна роля в твоя живот. И за самия теб като учител ще поговорим след това.
Освен това, което съм се учил и от Матю Добрев, и от Теодосий Спасов, много съм взаимствал за моя начин на свирене от Иво Папазов и многократно съм му го казвал това нещо. Имало е доста случаи, когато ние сме свирили заедно на една сцена с великия Ибрям. Взаимствам от други инструменти, класически, визирам кларинета, много слушам тромпетисти – Артуро Сандовал, Джеймс Морисън. Това са велики музиканти, които използват доста нетрадиционни прийоми и са страхотни виртуози. И всичко друго, което съм постигнал и все още търся и намирам, защото аз като свиря, всеки ден се уча. Такава е орисията на всеки един музикант. Той ще си умре ненаучен, защото музиката е такава необятна материя, че нямаш времето на един физически живот, за да я усвоиш и да кажеш: Ето, аз се научих. Не, не си се научил. Цял живот се учиш от срещата с различни музиканти, с различни стилове, с различни жанрове. Още по-хубаво е, когато прескочиш границите и срещнеш хора, които са от другия свят. И да съумееш да „откраднеш“ нещо от него и да го вплетеш в своя начин на свирене, тогава вече ставаш един много универсален музикант, който може да се притури към всеки един жанр. А за преподавателската ми дейност, в момента, в който завърших Академията в Пловдив през 1996 г., издържах конкурс и започнах да преподавам. Петнадесет години преподавах в АМТИИ кавал и камерни ансамбли. После започнах в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и от четири години преподавам и в Музикалното училище в град Плевен. Но от цялата практика най-интересно ми е да преподаваш на деца, да ги започнеш от малки. И както се казва, всяко едно дърво може да се разцъфти. Ти го моделираш като пластилин и създаваш един перфектен музикант, като го учиш освен на дисциплина в общ план, и на творческа дисциплина. Да може да е отговорен към това, което прави, да има необходимата самоподготовка, за да може да се представи както трябва на многобройните конкурси. Наградите, които спечелиха моите ученици, красноречиво говорят за резултатите, които съм постигнал с тях. Защото всичките ми ученици от горен клас имат годишни стипендии за надарени деца от Министерството на културата. Отделно – телевизионни и радио предавания, записи в БНР.
И участие във фестивала „Джаз в цялата страна“, когато бяхме в Плевен през 2025 г., в която всъщност записваме това предаване. „Носталгия към бъдещето“ е пиесата под номер четири в албума „Пробуждане“.
„Носталгия към бъдещето“ е една пиеса, която просто трябва да слушаш късно вечер на чаша хубаво вино или хубаво уиски и да оставиш звука да те отведе в свят, който ще чуеш.
Много нишки на нашия разговор до момента ни отведоха към въпроса за това как формира своя вкус към музиката? Какво беше определящо в изграждането на собствен стил и твоя характерен подход?
Много ти благодаря за този въпрос, защото той наистина е важен както за мен, така и за всеки един себеуважаващ се музикант, който наистина иска да покаже нещо на публиката. Как се формира стилът ми? Ами той се формира ежедневно чрез практиката. На всеки един концерт или участие. А и имам двадесет и седем албума с оркестър „Канарите“. От 1998 г. до тази година свирех с тях – това са 26 – 27 години. Освен традиционните прийоми на кавала, пред публика представях и тези неща, които измислях на момента, тези нетрадиционни начини на свирене, тази интерпретация, в която изсвирваш два – три звука едновременно, това как моделираш регистъра и как се моделира самият звук в пространството. Защото от самото създаване на звука и неговото изграждане динамически, той претърпява метаморфоза, в която се насища с цвят, с обертонове, с чувства, с картини, с преживявания. И във всеки един такъв ангажимент аз „пусках“ по нещо и виждах реакцията на публиката. И според нея вече градях това за в бъдеще – как и в кой определен момент да използваш тези прийоми, за да видиш въздействието. Ако първият път е било по един начин, втори път искаш да надградиш, да видиш реакцията на публиката в практиката. А не да запишеш нещо и после да чакаш да го чуят – ти няма да видиш какво се случва. Това ти помага оттук нататък да мислиш доста по-креативно и да изграждаш. И после вече всичкото това да го направиш в албум.
Албум, който продължава с „Видболска чепня“.
Заглавието е такова, защото моята съпруга е от видинския край. Тя е от едно градче – Дунавци, чието старо име е било Видбол. А пък чепня е „разчепен човек“ – калпазанин, много интересен индивид, който не подлежи на възпитание. И понеже тук използвам много интересен щрих и начин на свирене – много стакато, бързо свирене –затова я нарекох „Видболска чепня“.
След малко ще попитам и конкретно какво доведе до създаването на този албум. Но моля те да ни разкажеш още за твоя творчески път от самото му начало. Спомена преди малко участието в продължение на десетилетия, близо три, в един от водещите ни народни оркестри. Кои са другите крайъгълни камъни?
Те са доста, но всички те се носят в една посока. През 2008 г. на Пловдивски джаз вечери за първи път излязох на джаз сцената и то с музиканти от ранга на Антони Дончев, Стунджи, Веселин Койчев – китара, и Александър Леков – китара. Бяхме направили един много страхотен проект. И тогава за първи път срещнах Ранди Брекър, великия Ранди Брекър. Не го бях виждал, само бях чувал за двамата братя – Ранди и Майкъл. И този проект беше доста интересен, защото и реакцията на публиката и отзивите бяха страхотни. Като излязох от сцената, при мен дойде един грамаден мъж, прегърна ме, ме вдигна във въздуха и взе да ми говори колко хубаво съм свирил, каква музика! И аз питам Стунджи: Кой е той. Направи ми знак да замълча. После разбрах, че това е бил Ранди Брекър. Разбира се, след това работих с „Балкански коне“. Първият проект бяха Теодосий, Стунджи, Владко Стефановски. Във втория, който е на Краси Желязков, Радо Славчев беше бас, Емил Пехливанов – ударни. Направихме едно европейско турне. Няма да забравя концерта ни в парка в Брюксел, с който закрихме фестивала Brussel Folk Jazz. С ансамбъл „Българе“ работя все още тях. Даже имаме концерти, които предстоят. Още от сега мога да кажа на слушателите – 13-и декември в зала „Арена“, благотворителен концерт срещу войната по пътищата. Това ще бъде един грандиозен концерт. Ще участват и Любо Киров, Миро. Аз ще имам удоволствието и аз да свиря там. И с доста ансамбли, с доста музиканти съм работил.
Нарекох следващата пиеса „Импресия“, защото всичко, което направих с моя колега Борислав Иванов на пианото, беше на момента. Ние имахме няколко опорни точки в цялата тази пиеса, но всичкото друго беше градено на импровизация, където аз го накарах да използва доста класически похвата и акордови последвания от творчеството на Дебюси, вплетено в българския фолклор. И това е само кавал и пиано с хармонията на Дебюси.
Кога и как дойде момента за събирането на тази музика в албума „Пробуждане“?
Към 2023 г. вече бях направил доста пиеси, но може би трябваше още четири – пет да запиша, за да може да направя собствен албум. Защото албума на всеки един музикант това е неговата визитка. Както за всеки един музикант, който сам се финансира, това значеше един доста труден финансов проблем. Заделях средства от участия, от други ангажименти, само и само за да реализирам един качествен запис. Този албум е записан в шест различни студия в цяла България и то поради простата причина, защото всяка една пиеса си идва със звука. Тя трябва да е в различно студио, различен тонрежисьор, за да може настроението и впечатлението, което се създава в слушателя, да е според пиесата, която се изпълнява. Направих албума, тиражирах го и в момента, в който той влезе в дигиталното пространство, получих един много интересен имейл от най-голямата платформа за етно музика в света – от Торонто, Канада. Те ми написаха, че искат да предложат моя албум за „Грами“ номинация за 2024 г. – да изпратя продуцент, мениджър, лейбъл, музикална компания, всичките неща, които би трябвало да седят зад създаването на един албум. Написах им, че аз си го направих сам албума. Нямам такива компании или лейбъли, или музикални къщи, които седят зад мен. И следващият имал гласеше следното: „След като вие сте направили това абсолютно сам, което за нас това е нещо велико, ние ще работим напълно безплатно за вас в периода шест месеца, докато се входира всичко за „Грами“ номинация. Тези хора работеха двадесет и четири часа седем дни в седмицата, шест месеца, докато съберат всички документи и направят предложението. И той влезе в „Грами“ номинациите. След това дойдоха вече и следващите награди, защото всичките документи, които са събрани, могат да се приложат и в другите такива институции. Академията в Лос Анджелис даде на албума наградата в категория „Световен ритъм“. После спечелих на Глобалните музикални награди, които са също в Лос Анджелис, Калифорния, за изключителни постижения в соловото инструментално изкуство. След това дойдоха и други, и други, и други номинации за доста големи престижни награди. Тази година бях номиниран за Музикалните награди в Бевърли Хилс. Първата пиеса от албума – „Пробуждане“, спечели наградата на Парижкия кинофестивал за филмова музика и саунд дизайн сред 12 000 изпълнители в тази категория. И на 29 ноември трябва да съм в Берлин на Червения килим. Но между другото албума бе номиниран и в Интерконтиненталните музикални награди, които са тази година...
Албумът продължава с още една тема от класиката – „Менует“.
„Менует“ от Бокерини. Много интересен менует, на който аз му направих транскрипция първо за два кавала, които си ги записах сам, но после у мен се породи идеята да го запиша с истинска флейта – флейтата и кавала като въпрос и отговор в „Менуета“ на Бокерини. Транскрипцията е моя.
Какво като отглас ти носи българският фолклор? Какво ти разказва той за нашите земи, за нас самите, за живота въобще? Как през българската фолклорна традиция гледаш с друг поглед на света?
Фолклорът е нещото, което ни е съхранило като българи през толкова години – от нашата история и от първообразите, от анонимните творци, които са били навремето. Тази песенна и инструментална музика се е предавала от ухо на ухо по слухово-подражателен метод, като всеки един, след като вече е научавал пиесата, е добавял нещо свое. Затова до нас достигат образци, които може би не са измислени само от един човек, а от поколения. Фолклорът за мен е всичко и за българите би трябвало да е така, защото ние сме единствената държава, която имаме най-голямото богатство от неравноделни размери в света. На това малко кътче в България има над седем фолклорни области, които са напълно различни една от друга, всяка от които носи своя особен чар на музикално изпълнение, на орнаментика, на размери, на темпа, на щрихи, на песен, на инструментален фолклор. В тази малка България има толкова много фолклорни области и това, което в момента се наблюдава в музикалната картина, е асимилацията на тези всички фолклорни области в една, съчетани вече през призмата на един съвременен музикант с поглед и върху всякакви световни жанрове.
Не знам как я записах „Имало едно време в България“. Просто влязох в студиото и започнах да импровизирам върху един бурдон и в главата ми дойдоха песни като „Лале ли си, зюмбюл ли си“, „Заблеяло ми агънце". Просто ги вплетох след първоначалната тема, която записах и така я оставих. Аз не поправям като записвам, записвам от начало до край. Винаги на тъмно. Не трябва да има хора до мен, само тонрежисьора. Слушалките на ушите и така записвам. Така се получи и „Имало едно време в България“.
Как би отговорил обобщено на въпроса какво е музиката за теб?
Музиката е живот. Просто без музика не си представям как бих живял. Без това да излизам на сцена, да свиря, да записвам, да концертирам, да композирам. Това е за един музикант. И вече работиш, стремиш се всичко да бъде качествено, защото вече имаш поглед върху всички световни съвременни образци и гониш това качество. Цял живот го гониш и вече като дойде признание, това е едно удовлетворение за това, че си постигнал нещо. Много жалко, че в България не се случва.
Предпоследна пиеса от албума „Пробуждане“ се казва „Чувство“. Тук показах, че кавала може да свири преспокойно и с рок банди. Той доста добре се вписва в тази музикална картина.
Нека да обобщим какво остава след този албум. Каква своя музикална концепция реализира чрез него и как работата по албума всъщност ти дава нови посоки за бъдещите проекти сега, когато това твое музикално дете е на вниманието на публиката.
Реализацията на албума беше един доста дълъг процес както от творческа страна, така и финансово. Но това, което искам да покажа с него, е моето аз – моя прочит и моя начин на представяне на кавала в музикалната среда. Защото има много музиканти, които могат да свирят много ноти. Както казвам аз – един камион с ноти и нищо да не разбереш. А можеш да кажеш само една приказка или една нота, която така да е филирана и така изградена като нюанси, като регистри, като тембри, че да ти направи такова впечатление, което да остави траен спомен в твоето съзнание. И затова аз се стремя да свиря по този начин. Мога и по други. Но за мен – и мисля, че това е нещото, което би въздействало повече на слушателя – е този начин на музициране, който да го пренесе в един свят, в който той да може да види музиката, не само да я чуе. Затова свиря така и направих албума по този начин.
„Самодивски сън“ е една международна пиеса. Тук използвам абсолютно нетрадиционните за българския фолклор кахон и диджериду, на които свири французин, специализирал тонрежисура в Англия – Винсент Гальот. На китарата е арменец – Арам Тетоесян, акустична китара. Той е и тонрежисьора на пиесата. Вокалът е на моята съпруга Диана Величкова и аз съм на кавала. Но я нарекохме „Самодивски сън“, защото тази пиеса трябваше да я направя за едно много специално събитие, за един рожден ден на една много голяма медия. Тя нямаше име още тогава, но в момента, в който я свирихме на живо пред публиката, самата обстановка ме наведе на мисълта вече след „Самодива“ да има и „Сън на самодива“. И тук пак свиря по моя си начин. „Самодивски сън“. А само искам да кажа, че този французин, Винсент, който е един прекрасен музикант, той дойде в България и направи фабрика за шоколад. Жестока фабрика. И неговите шоколади са доста бутикови и се предлагат и по джаз събития.
Това беше албумът „Пробуждане“ от 2023 г. на Владимир Величков, който представяме през 2025 г. премиерно в „За албумите от техните създатели“ по Jazz FM. Това беше и годината, в която се срещнахме на сцената в Плевен на организирания от Jazz FM Пътуващ фестивал „Джаз в цялата страна“. Разкажи ни за начина, по който чувстваш музиката в този град, в Плевен.
Плевен е моят роден град. Аз там съм израснал, там започнах да свиря и там ми бяха първите стъпки както в традиционното, така и в съвременното музициране. То носи едни много носталгични чувства, защото по мое време, когато аз живях там, той бе доста развит и доста неща се случваха там. Но пак благодаря на „Джаз в цялата страна“, че наистина вие правите нещо, което е от изключително значение за възпитанието на публиката. Защото публиката трябва да се възпитава именно с най-качествените образци на музикалната среда, в която се намираме в България. Защото с това чалга поколение, което израства в момента, е просто доста обезпокояващо.
И не може нашето предаване да завършим без да чуем и наследниците, които той създава с групата The Bakers. В предходната част от нашия разговор споменахме за отговорността ни към идните поколения, за това да ги възпитаме в добрата музика. Защото изгубените чалга поколения всъщност са донякъде и наша отговорност, тъй като ние трябва да правим още, още и още за тях. Както и самият ти правиш като преподавател и създавайки и групата The Bakers. Ще завършим цялостно представянето на албума и с този акцент, и с този цвят на твоето музикално дело. Моля те да разкажем накратко за този проект.
Името на групата си го измислиха учениците. Това е един проект на Министерството на културата за занимания по интереси в музикалните училища, четири часа седмично. Тези ученици изявиха желание аз да им направя по-модерни пиеси, по-модерни интерпретации, с което те да са по-близко до своите съученици, по-лесно да се възприема този фолклор. И така се зароди тази формация. Много труд, много работа децата от Националното училище по изкуствата „Панайот Пипков“ и след много репетиции се получи това нещо, което ще чуят нашите радиослушатели.
Предаването „За албумите от техните създатели“ се излъчва по Jazz FM в сряда от 19 ч. с повторение в събота от 14 ч. „Пробуждане“ на Владимир Величков слушаме, съответно, на 30 юли и на 2 август.
